ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

неделя, юни 21, 2009

Казах: Изборите - като пакет цигари


„Купуването и продаването на гласове е престъпление” – ни казва строг глас в края на предизборен клип. Тези иначе съдържащи правна истина думи, явно ще намерят мястото си и в долната част на всеки от милионите плакати, които ще залеят страната в близките дни. Аз все пак смятам, че може да се търси и по-добра формулировка на това послание. Например: „Покупко-продажбата на гласове вреди на Вас и на другите около Вас!” или „Купуването на депутатско място повишава риска от развиване на корупция!”... Възможностите са неограничени, важно в случая е краткият текст да бъде обособен в черен правоъгълник.

Колкото поставянето на т.нар „некролози” е отказало пушачите от вредния навик, толкова и строгите послания по повод спазването на закона ще отучат политиците от познатите изборни игрички. В момента има почти пълна яснота кой колко ще вземе от твърдия си електорат и купените малцинствени (и далеч не само) гласове след няколко дни. Това не е особено постижение, тъй като у нас повечето хора в трудоспособна възраст не гласуват. Съответно, щабовете на партиите даже не си правят труда да мислят как да ги излъжат качествено. Звучи нелогично, но точно тази „недомислена” кампания ни дава най-ясна представа за целите на управляващите и опозицията.

Властимащите от вече месец ни обясняват как всичко в държавата процъфтява и как оставането на един или друг партиен вожд е ключ към (съвсем примерно) етническата стабилност на страната. Подобни изказвания не само че не могат да стоплят сърцето на несигурния в професионалното си бъдеще работещ човек, но и генерират негативно отношение към собствените си автори. Човек би се замислил дали привидното самодоволство на управляващите не е някакъв нарочен трик, за да се прелее народната любов към зъбещатата се и все по-примитивна опозиция. Появилите се на преден план лица включват във всяко свое изречение думичката „НЕ”, а твърде рядко у тях се забелязва някакъв даже бегъл поглед напред. След четири години просто ще последва нова смяна на караула.

Споделям всичко това поради една проста причина – предизборната кампания през тази година сякаш е насочена по-скоро към тези, които за израснали с прехода. Ясно е за кого ще гласуват хората от третата възраст, по региони е ясно как ще гласуват малцинствата. Вижда се, че по-възрастните пак няма да се включат. Затова и е някак странно, че политиците ни смятат за поредния „материал”, който се лови с лъжи и изкривен „национализъм”.

Честите сцени на насилие напоследък и последвалите реакции показаха, че младите тук имат нужда да повярват, че са част от държавата си. Същите тези хора преди дни постигнаха страхотни резултати на международен спортен турнир в Турция. От години български студенти се представят достойно на научната сцена, а после стават качествени специалисти.

Обидно е да искаш гласа на такива хора, когато в замяна даваш само евтини лъжи.

Явор Николов

Още...

Епопея на забравянето



Материалът е по повод внесеното от Деканското ръководство на Философски факултет предложение за увеличаване мерките за сигурност на територията на Софийския университет:
„Във връзка с будещи тревога събития на територията на университета, на 08.05.2009г. Деканското ръководство на Философски факултет постави пред Академичния съвет на Сoфийския университет въпроси, свързани със сигурността на работещите и обучаващите се в него”.
Информацията е публикувана на интернет страницата на Философския факултет.

Тихомир Рачев е член на Студентски съвет от началото на академичната 2008/2009г. Заедно с останалите си колеги той се включва в дълго водената борба на Философския факултет за извоюване на отделна сграда, в която да се съберат специалностите, за които не може да се предостави самостоятелно университетско помещение. Но това не е единственият проблем. Събитията от последния месец показват, че Философският факултет е ощетен не само от липсата на сграда, но и откъм пълноценна академична атмосфера. Помолихме Тихомир Рачев за коментар по случая „Увеличаване мерките за сигурност на територията на университета”, защото самият той е бил един от студентите, срещу които миналия месец е бил насочен пистолет в двора на факултета. Притежателят на оръжието се оказва един от служителите на фирма, обитаваща същата сграда, в която студенти от Софийския университет получават своето висше образование.

На какво се основава петицията, която преподаватели и студенти от катедра „Европеистика” смятат да представят на завеждащия катедра, декана на факултета и ректора на Софийския университет?
На първо място – на факта, че нивото на сигурността на работещите и обучаващите се във Философския факултет, става все по-ниско. Като прибавим към това и неакадемичните условия, в които протича образователният процес, престижът на целия университет започва да се уронва. А това е последното, което искаме. Не можем да се съгласим да бъдем обучавани в сграда, в която се намират офиси фирми, както и голяма част от лекциите и упражненията на студенти от още четири факултета. По този начин се създава изкуствено напрежение помежду ни, от което никой няма нужда.
След инцидента по време на пролетното почистване ръководството на Философския факултет поднови своята "борба" за един от блоковете на кампус "Изток", сега стопанисван от БАН. Надяваме се, че в навечерието на празника на факултета ще се сдобием с още един блок, който да приюти онези специалности, за които не може да се осигури време и място в някои от останалите университетски помещения.

Спомена за инцидент по време на пролетното почистване. Какво точно се случи?
По традиция Факултативният студентски съвет организира всяка година такова почистване. Напълно доброволно, студенти се събират и почистват междублоковото пространство и малкия парк, който би бил чудесен кът за отдих, както за преподаватели и студенти, така и за хората, живеещи наоколо. За жалост обаче, това пространство се е превърнало в свърталище на наркозависими младежи, в площадка за строителни отпадъци и гигантска кофа за смет. Инцидентът с оръжието се случи точно пред 2-ри блок. Облегнахме един от чувалите със събрани боклуци на паркирана в двора на факултета кола. Собственикът й - служител на фирма, обитаваща блока - ни направи неприсъща за културния човек забележка, след която веднага преместихме чувала без каквото и да е желание за конфронтация. Не след дълго обаче, по време не изготвянето на списък с имената на почистващите, наша колега реши да използва предния капак на същата кола като подложка. При тази гледка собственикът на автомобила слезе от 2-ри блок и започна словесна саморазправа с насъбралите се студенти. След размяна на реплики се стигна дотам, че този служител на една от водещите интернет фирми в София, между другото, извади пистолет и го насочи срещу студентите. След няколко минути "преговори" пистолетът бе свален и свадата приключи. Веднага уведомихме полицията и ръководството на Философския факултет. Бяха дадени показания от очевидци пред органите на реда. Буквално ни се изсмяха. Никой не се замисли, че очевидно има лица, които внасят съвсем спокойно оръжие в сградата на факултета, без никой да ги провери или спре. В общи линии, такова е нивото на сигурността в кампуса.

Портиерът не се ли намеси, след като видя, че служителят от интернет фирмата отново влиза в сградата със същото оръжие, което до преди минути е било насочено към вас?
Не се намеси, въпреки че пред погледа му бе внесено оръжие в сграда, която приютява не само студенти от няколко факултета, но и офиси на фирми с не малък брой служители, чиято сигурност също бива застрашавана по този начин.

Какво беше мнението на декана на Философския факултет по този повод?
След като беше уведомен, деканът направи всичко възможно, заедно с представителството на ФСС, да бъде спазен правният мир. Придружи до Първо районно управление всички, които свидетелстваха, лично говори с потърпевшите и вложи максимални усилия да не се стига до излишни сензации и последици.

Какъв резултат ще даде внесеното от Деканското ръководство на Философския факултет предложение за увеличаване мерките за сигурност на територията на университета?
Надявам се положителен за работещите и обучаващите се в Софийския университет. Всеки от нас трябва да брани честта и достойнството на най-старото висше учебно заведение в България. Традициите не бива да се потъпкват и забравят с лека ръка. Както ръководството на университета трябва да защитава нашите права, така и ние трябва да защитаваме правата на институцията, от която ще излезем висшисти.

Какво очакваш да се случи, след като бъде прието внесеното предложение?
Надявам се с това решение реномето на Софийския университет да достигне онзи връх, който да го изравни с европейските и световни университети по оношение на сигурността и уважението на студенти и преподаватели към съответната институция.

Силвия Никлева

Още...

Волейболистките на СУ двойни шампионки в Турция


Женският отбор по волейбол на Софийския университет мина като ураган през Истанбул и провелия се там международен спортен фестивал. Момичетата и наставникът им Петър Колев спечелиха двата паралелни турнира в зала и на открито, надделявайки безмилостно над опонентите си. И на двата финала, българките срещнаха състезателки на домакините, които биваха обгрижвани от съдии и ръководители по всякакви начини. Но никаква странична помощ не успя да скрие класата на нашите и те победиха с 2-0 гейма на закрито и 2-1 под жаркото турско слънце. Голяма част от българската делегация подкрепяше момичетата и дори надвика агитката на домакините. Волейбола прибра още една купа, след като мъжете завършиха втори и много малко не им достигна да вземат финалния мач срещу Цюрих. СУ спечели и други три купи в Турция – две в плуването и една в баскетбола. На церемонията по награждаването българите приеха отличията си под мощните овации на 3000 студенти от над 20 държави, а една от волейболистките ни дори беше обявена за кралица на фестивала, което потвърди девиза на нашите момичета „И сме по-красиви, и сме по-добри”.


Тодор Ковачев

Още...

Двойка преживявания с гарнитура от студентското битие


Наскоро се замислих върху две много конкретни ситуации, прекрасно показващи немалка част от същността на противоречивото ни и достойно студентство. Нямам представа дали е уместно да ги разположа в обща смислова плоскост, но искрено вярвам, че заедно, без да е налице някаква фундаментална връзка между тях, те биха били крайно показателни за духа на времето, в което учим, ставаме самостоятелни и градим някакви кариери.


Ситуация 1: Началото на семестъра. Паричният салон. Плащаш такса. Ама си плащаш като поп! Всеки семестър по-голяма сума. Започваш да ставаш мнителен, и съзираш конспирация: „Мама му стара, наистина ще ги направят таксите хиляда кинта!” И в известен смисъл вече си пламенен радетел за общодостъпно и безплатно образование. А банкнотите в ръката ти са пресни, гладки, миришат на пари от разстояние. Тази вечер пак си на бира и шампионска лига в барчето „долу”, вече мислиш схеми как да вържеш заем със съквартирантите за нета, кино ли?... ще го свалиш и тоя филм от замундата. А, и трябва да почнеш на трета работа, за да си помогнеш в смогването. Оглеждаш се – все сходни, замислени, тактично омърлушени муцуни. С пачки в ръка и тревога в сърцето. Касиерката по правило оперира с премерени и предпазливи движения и вял поглед. Все вбесяващи жестове. Всеки ден безстрастно прибира в касата нашите радости, свободно време, книги, дискотеки, театри...Автоматизацията на задълженията й не й позволява да разбере колко сакрален за теб е моментът на плащането. После слизаш по стълбите и си пееш: „От сълзите стават ли париии...”.


И ако досега боравихме с материалното, донякъде лишено от извисена емоция и човешка вдаденост, то в следващия етюд ще стане дума именно за непринудените човешки взаимоотношения.


Ситуация 2: Сесия. Устен изпит. Кабинетът на преподавателя. Насреща се е разплула на трона си едрогабаритна, трудноподвижна жена с някаква претенциозна абревиатура - „доц.“ или „проф.“, която като аура витае във въздуха и от време на време придобива плътност на ореол. Дамата с особен патос обяснява, че си слаб и неподготвен не само по предмета й, но и въобще ти липсват ключови знания и базисна обща култура, без която няма как да просперираш. С въздишка отбелязва безспорната вина на средното образование, което не излъчва способни умове, които да попълнят престижните редици на университета. Междувременно ти напразно съжаляваш, че не си отишъл до книжарницата на БАН, за да купиш книгата й за 5.50 лв. и не си прочел страници от 246 до 324. Тези, които са си направили труда да свършат това, естествено са си спестили гнева академичен. Изобщо изслушваш едно нахъсано слово, след което си убеден, че личността отсреща има пълното право да претендира, че сама вдига слънцето на раменете си и след това го пали. И все пак смътно се прокрадва усещането, че става въпрос за представител на онази необикновена фауна от академични умове, които не обичат да стоят прави в лекциите си, не понасят динамиката и промените около себе си, не приемат присърце новаторските идеи и хрумвания. Говоренето им понякога е откровено казионно, а самочувствието им е на председатели на надзорния съвет на света.


От теб се изисква да си даваш паричките съвестно, да таиш болката си от харчовете и да я лекуваш с мисълта за изключителното основание и мисия на висшето образование, което просвещава, облагородява и извисява човешката личност. В замяна, често получаваш недвусмислени примери за бягство от призванието да даваш знание, заменено от фалшиви пози, неистини и придаване на важност.


Ангел Иванов


Още...

Дни на балове


Ето, вече е средата на месец май и наближава времето на абитуриентските балове. А на територията на страната няма човек, който да не разбира, когато това се случи. Улиците са изпълнени я от бибипкащи коли, я от крещящи, повечето за първи път официално облечени младежи. Безсмислен парад на суетата.

Показният начин, по който масово се празнува завършването на средното образование у нас, говори за едно – това е израз на постсоциалистическите комплекси на българите. Дори и на младите. Всеки – имащ или нямащ, пръска колосални суми, само и само за да изглежда неповторимо. Дори и ако след това му се наложи да ги изгладува. Струва ли си? Не и за този повод! Та това не е празник! Защото нито е завидно постижение взимането на диплома за средното, нито животът след това е смях и рози. Напротив – вярно е клишето, че след този ден се навлиза в истинския живот.

Най-точното определение, именно поради тази причина, за деня на бала е - „символичен”. След него следва присъединяването към хората в „матрицата” – хора-роботи, работещи от 09 до 18 часа, за да се нахранят и облекат.

Абсурдна е и друга традиция, свързана с абитуриентския бал. А именно – събирането на родата до 9-то коляно по повода. Така този ден заприличва на сватба и бива белязан от сълзите от щастие на баби и чичовци. Ами да, то си е повече за плач, отколкото за ентусиазирано броене от 1 до 12. Този пък навик също остава непонятен за мен. Завършващите показват, че могат да броят или гневно демонстрират колко са се мъчили през изминалите 12 години?

Рокли, костюми, чанти, вратовръзки, коли, прически, дискотеки, ресторанти. Това са най-дискутираните теми между завършващата младеж още от март месец. Никой не си говори за изпити, дипломни работи и учене. По-важно е кой с каква кола ще е и дали случайно някой няма да има по-прекрасна рокля от моята.
Аз предложих на моя кавалер да отидем с трамвай на бала. Той ми отказа, имайки правилни съображения: „Би се разтълкувало като демонстриране на бунтарство и неуважение към школото.”

И аз бих се радвала, че завършвам училище, ако щях да наследя бизнеса на родителите си и ако те ще ми подарят кола и/или апартамент по случая. Да, обаче тате не е чичко-паричко, а возило с панделка, чакащо ме в гаража, няма.
Интересно ми е колко паднали девойки от стърчене през спуснатите прозорци на колите има, колко отиват в „Пирогов” от еуфоричното изгълтване на море от алкохол и колко влизат в токсикология заради самоубийствените наркотици, които са взели, за да „запомнят вечерта”.

Абитуриентският бал е ден, който всеки чака нетърпеливо, вероятно повлиян от някои от плиткоумните тийн комедии. В тях той е представен като неповторимо и велико събитие. Но според мен е ден, който не заслужава подобна прехваленост и грандиозност. Има къде-къде по-значими събития в живота, които си струва да бъдат отбелязани с такова усилие и внимание.

Моника Димитрова

Още...

„В нощта на 7-ми срещу 9-ти септември...”

Наближаващите кандидат-студентски изпити винаги носят със себе си лавина от “бисери”, отлежали и утвърдили се през годините. В състояние на стрес, притеснение или чисто незнание, кандидатите за ВУЗ-ове със своята непринуденост раждат велики умотворения, чийто гений ги прави безсмъртни. Предлагам една минимална част от златната кандидат-студентска колекция:


Из изпити по литература:

- „От творбите на Вапцаров ни гледа озъбеното свирепо куче”

- „Баба Илийца не обръща внимание на факта, че е жива.”

- "Ботев и Яворов са двама велики българи, които са автори на много произведения на културата."

Из изпити по журналистика:

- „Защо не съм крава в Швейцария, а съм жена в България?”

- „И тогава в Брюксел усетили, че краката на Европейския съюз започват да миришат.”

Из изпити по история:


- „Иван Асен не обичал да гледа тъжни вестоносци. Той обичал веселите годежари! Вместо меча си той вадел нещо друго.”

- "Римляните били големи строители. Тяхно дело са много павирани пътища, измежду които най-прочут е Млечният път".

- „Майката на Ахил го е потопила във водите на Стикс, за да го направи непромокаем за стрелите.”

- „Биха се до последния човек, а останалите продължиха боя.”
- „ Абрахам Линкълн е роден в дървена колиба, която построил собственоръчно”


Из изпии по биология:

- „Заекът вижда идващата лисица, получава сърцебиене и кръвоносната му система започва да циркулира.”

Из изпит по география:

- „В полярните земи има малко флора, само няколко фауни, но те са диви.”


Сигурна съм, че кампания 2009 ще се разпише подобаващо в кандидат-студентските мемоари. Успех!:)


Десислава Недялкова

Още...

24-ти, май?


„Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост”... Звучи някак дълго и тържествено, не мислите ли? Някак тази сложна конструкция от 10 елемента рисува в съзнанието училищни тържества с възрожденски привкус, демонстрации на научни достижения и бурно аплодирани награждавания на допринеслите за общото благо. Или нещо от този сорт, но може би с малко по-слабо изразено социалистическо звучене.

Както често става у нас, обаче, отвъд големите думи се крие нещо скромно и доста различно от първоначалните представи. Като „алкохолна напитка с аромат на ром”, например. Спиртната аналогия има своето основание, тъй като за огромната част от младите хора у нас 24.05 значи само едно – БАЛЪТ! Возенето в скъпа кола под наем, крайно затрудненото влизане в тоалет за еднократна употреба, първото и единствено в живота влизане в „Шератон” и промилните рекорди нямат нищо общо с делото на светите братя Кирил и Методий. Даже обратното – абитуриентският бал ознаменува „спасяването” на младата душа от бремето на средното образование. Истеричните крясъци и броенето до 12 не са приветствие на истинския живот, а по-скоро злобно размахване на пръст към „даскалото” – ние оцеляхме, ние победихме! Обществото ни не се интересува от неща, които не могат да влязат в употреба в изпълненото с безсмислие негово битие. За беда точно такива са така или иначе недобре преподаваните дисциплини в училище, които те правят знаещ, но не и богат. Днешните модели на поведение не идват от книгите или домашната среда, а от героите на „реалната” телевизия, кръчмите и криминалните хроники. Гореспоменатите не демонстрират особено душевно съдържание отвъд външността си, даже парадират с това, че са успели без никакви знания и умения. Точно това да си „успял”, “VIP” и прочее се е превърнало в безогледно преследвана цел, в единствен видим изход от мизерията, в която живеем. И това е напълно очаквано в държава, в която поривът към знание е убит в зародиш от неадекватна образователна система и смехотворни средства за наука. Будните се бунтуват, а след това просто отлитат заедно с нормалните.

В това отношение е любопитна ироничната ситуация, която ни споходи тези дни. На 20-тата годишнина от началото на прехода у нас, абитуриентите писаха на матурата си за „Разни хора – разни идеали” на Алеко Константинов. Малките мечти и цели, преследвани с голяма омраза и коварност от малките хора сякаш не са се променили за от сто години. Все още смазаните от собствената си посредственост дребни душици всяка нощ заспиват с мисълта да унищожат „тоя отгоре”, за да се събудят с нова енергия за произвол над по-слабите. Все още извършителите на най-долни престъпления намират спасение зад политическата коректност на винаги подходящите си възгледи. Не страх, а показно безочие намират те при срещата с моралните си (а нерядко – и физически) жертви. Все още решаването на международни проблеми с историческа важност се прецежда през личния интерес. Все още скатаването и глухотата за крещящи обществени проблеми гарантират място в голямата политика. И още, и още...

Тази година ще е обикновена. На 24-ти сутринта ще има поредното псведо шествие от принудително доведени ученици, поредните награди по приятелска линия и поредните гръмки слова. Политиците ще се надпреварват кой първи да вземе думата на някое важно събитие, за да оплюе другите, а придворните „интелектуалци” дементно ще пригласят. Привечер пък ще се чуват оркестри от клаксони и пиянски крясъци, а тук-там и изстрели от незаконно притежавано оръжие. Колко по-добре щеше да бъде точно на този ден абитуриентите да седнат пред белите листа, но не за да пишат литературни анализи, а за да кажат за какво живеят. След това да го прочетат на висок глас пред всички и да настане неловка тишина.

Явор Николов

Още...

Световният ден на книгата и авторското право бе отбелязан с книжни замени


За да отбележат празника в подкрепа на книгата, Фондация за българска литература, Университетското издателство „Св.Климент Охридски” и издателствата „Сиела” и „Парадокс”, с подкрепата на платформата за съвременно изкуство София: поетики, организираха неформална размяна на книги между издатели и читатели, която се състоя на 23 април в двора на СУ „Климент Охридски”. Идеята на инициаторите е не просто да даряват или раздават безплатно своите книги, а да ги разменят с всеки, който пожелае да дари книги от личната си библиотека, за да се създаде богат и разнообразен национален книжен фонд с по-голяма обществена подкрепа. Фондът е предназначен за създаване на библиотеки в домовете за деца в неравностойно положение и в училищата, които не разполагат със собствени книгохранилища. На събитието присъстваха издатели, писатели, университетски преподаватели и студенти, които с удоволствие размениха книги с инициаторите. Идеята е това да се превърне в традиция и размяната на книги да се извършва и около други големи празници като 24 май и 1 ноември.
Дорайд Ал Хафид

Още...

Преди време едно познато семейство си купи голяма библиотека. Нямаха обаче с какво да запълнят многото й полици, заради това мъжът, като глава на семейството, нареди на жена си да иде и да купи ,,малко книги“. Ей така, на килограм, че да не стои библиотеката празна.
Не зная от къде можеш да си вземеш книга на парче, но със сигурност принципът две за лев и двайсе, или три за два лева все по-арогантно се намества в търговията с книги в София. Реших да проверя по колко вървят имена като Достоевски, Ремарк, Маркес, Гор Видал при търговците на книги на старо.

На сергийката пред Ректората например плешив чичко учтиво ти предлага автобиографията на Чарли Чаплин за два лева и то с уточнението, че ,,луксозният`` и запазен вариант също можеш да получиш, само че срещу сумата от три и петдесет. Цената на Достоевски и Толстой варира между 5 и 15 лева. Всякакви криминални, любовни и трилър романи можете да си купите за два лева парчето.

На площад Славейков обаче ситуацията стои по по-нахално различен начин. Срещу църква св. Седмочисленици на ул. Раковска намерих романа на Гор Видал ,,Сътворението", продаван на скромната цена от 8 лева. Две минути по-късно обаче, вече на заветния Славейков, наперен мъж се опита да ме убеди, че ,,Сътворението``е много рядък роман, има го само на неговата сергия и че едва ли не ми прави услуга, като ми го предлага за 40 лева. Дори беше склонен да намали на 35. Същата автобиография на Чарли Чаплин на друга сергия на Славейков се продаваше за 20 лева. Достоевски, Толстой, Гогол, Гьоте, не падат под 30 лева. В най-добрия случай отново ми беше обяснявано как въпросните книги са в изчерпано количество, с отлично качество и на много разумна цена. Не много отдавна на мен и колегите ми ни се наложи в рамките на ден, два да се снабдим с книга на Умберто Еко, чиято корична цена е не повече от 8 лева. На фона на очевидно големия интерес на клиентите към ,,Как се пише дипломна работа" на Еко търговците предвидливо качваха цената с поне 2-3 лева. Явно книжарите от Славейков си знаят интереса и не се срамят да изстрелват цените до незнайни орбити. Най-изненадана останах обаче, когато за три романа на Маркес ми поискаха 100 лева, като час по-рано на случайна, забутана сергия, някъде из дебрите на София, същите три книги на Маркес се продаваха по 10 лева всяка.

Покупко-продажбата на книги на старо е доста мътен въпрос. Какво пречи на някой книжар, разполагащ се в меката на книгата пл.Славейков, да иде, да си купи есета на Вирждиния Улф за 5 лева и после да ги продаде за 40? Унизително е в същото време да намериш ,,Война и мир`` за петдесет стотинки, ,,Престъпление и наказание`` за лев. Онези, които наистина се интересуват от класически романи, няма как да не са се сдобили с преиздадена версия с дебели корици на любимите си книги, които се предлагат в книжарниците на цена от 20 лева. Но в същото време спекулациите с цените на книги варират от пълното унижение до крайната наглост.

Славейков е все по-проспериращо и процъфтяващо име в бизнеса с търговия на книги. Макар че поетът отдавна не е сред живите, името му е отвлечено в името на ненаситната печалба.

Спи спокойно, Пенчо!

Десислава Желева

Още...

Пандишпанови философии: Ти знаеш ли...

Да, да... Аз знам. Знам, че нищо не знаеш. Сократ също е знаел, че ти знаеш, че нищо не знаеш. Аз обаче знам това, което нито ти, нито Сократ, нито учителят Йода знае. И ще пофилософствам върху тези феноменални знания съвсем пандишпаново.

Ти!

Знаеш ли, че е невъзможно да достигнеш своя лакът с езика си?

Колкото и да са дълги горните ти крайници, колкото и развит да е мускулът в устната ти кухина, това да докоснеш лакътя си с върха на езика е все едно да си обуеш левия чорап през дясното ухо. Макар да има индивиди с добре развити ушни миди.


Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят без главата си 9 дни, преди да умрат от глад?

От достоверен източник знам още, че хлебарката без глава:
- се обижда при игра на „сляпа баба”;
- констатира, че слънчевото затъмнение трае доста дълго;
- и за нищо на света не „трампи” диоптъра си.


Знаеш ли, че кръвта на охлювите е синя?

Оттам произлиза многовековната ожесточена война между лигавото черупчесто мекотело и благородния елен.
Все пак кръвта... вода не става. Нито лимонада.

Знаеш ли, че пеперудите усещат вкус с краката си?

Явно единствено от техните уста изразът „Тази мусака има вкус на крака” звучи като комплимент.

Знаеш ли, че хората изяждат средно по 8 паяка през живота си, докато спят?

Аз откакто знам... само симулирам спане.
Но пък ми е много интересно какво изяждат самите паяци, докато спят?
Винарка? Комар? Муха? Човешки пръст?


Знаеш ли, че Лос Анжелис всъщност се казва El Pueblo de Nuestra Señora la Reina de los Ángeles de la Porciúncula?

Може и да го знаеш.
Но със сигурност не знаеш, че село Долна Бешовица в ранните си години се е наричало Ел Баиро де Гранде Чукарево ла Нанадолу де лос Патокос де ла Беш-Беш.
Не го знаеш, защото само аз го знам.


Знам, знам.
Знам, че вече знаеш.
И знаеш, че вече не само аз знам.

P.S. А знаеш ли, че 99% съм сигурна, че олигави статията в опит да докоснеш лакътя си с език?:)
Успя, нали?


Десислава Недялкова

Още...

Доживяхме още половин метро






Повече от 20 години проблеми, забавяния и гръмки обещания. Това представлява историята на софийското метро, събрана в едно изречение. Подземното влакче дълги години изпълняваше единствената функция да свързва Люлин и Обеля с останалия свят и за столичани изглеждаше, че тази ситуация ще се запази още много време. Някак почти изненадващо дойде новината, че изграждането на трасето до квартал Младост е почти завършено и на 8-ми май столичани ще имат на разположение 5 нови метростанции. В последствие стана ясно, че предизборната обстановка е довела до уникалната възможност София да разполага с две напълно независими линии на метрото. Не защото японските строители от „Тайсей” са преизпълнили плана, а просто защото новата и старата част на метрото няма как да бъдат свързани до изборите.

Въпреки този проблем, на 8 май пред новата метростанция „Стадион Васил Левски” си дадоха среща политици, бизнесмени и любопитни граждани. Сред важните гости личаха имената на президента Георги Първанов, кмета Бойко Борисов и японския посланик Цунехару Такеда. Събитието започна с музика и народни танци, след което градоначалникът засегна проблема за лошите отношения между местната власт в София и правителството. След тържествения водосвет Първанов и Борисов прерязаха лентата на входа и разгледаха станцията. Неформалният лидер на ГЕРБ и част от останалите високопоставени гости на церемонията се повозиха за пръв (и дано не единствен) път на едно от влакчетата и разгледаха още две от станциите – „Г. М. Димитров” и „Младост”, която е настоящата последна спирка. Важно е да се отбележи, че изпълнителите на проекта свършиха работата си предсрочно и трасето беше пуснато в редовна експлоатация още същия ден.

Към момента влакчетата, движещи се по новата линия, са на интервал от 7 минути. Според очакванията на Метрополитен АД за деня на София (17 септември) ще е готова и станцията при Софийския университет заедно с тунелите до Обеля. В момента се търси финансиране за изграждане на разклонения към Младост-3 и летището.

Явор Николов

Още...

Столична община и Метрополитен ЕАД "благодариха" за новото метро с концерт


Вечерта на осми май от седем и половина в сградата на операта се състоя концерт, организиран от Столична община и Метрополитен ЕАД, посветен на завършването на метрото в участъка от стадион „Васил Левски” до ж.к. Младост 1. Преди да започне музикалната част на спектакъла, бяха раздадени почетни грамоти на отличили се при изграждането на новия участък от метрото изпълнители и подизпълнители. Атмосферата бе празнична и приповдигната, бяха изразени благодарности на всички, дали труда си за завършването на метрото. Част от официалните гости бяха кметът на столицата, японският посланик в България, директорът на Метрополитен и други.

Първи на сцената излязоха певицата Маргарита Хранова и актрисата Искра Радева, който зарадваха публиката с финес и изпълниха приятен микс от незабравими песни от българската естрада. След тях за доброто настроение на гостите се погрижи актьорът Антон Радичев със своя образ от „Клуб НЛО”, чието сърце този път се късаше покрай съпругата му и „Синята зона” в София. Росица Кирилова, Михаил и Кристина Белчеви, дует „Ритон” и вокална група „Мечо Пух” също поздравиха присъстващите с едни от най-хубавите си песни. Добро впечатление оставиха и ансамбъл „Чинари”, които изпълниха част от спектакъл-импресията „Магията на танца”.

Жени Гутева

Още...

Последният свободен протест?

„…Млади български юнаци явяват се там, на чела им левски знаци, в очите им плам…” пее с дрезгав, боен глас дядо Пенчо пред Народното Събрание. Той държи високо портретите на Левски и Ботев, оградени в една обща рамка. Зад него множеството скандира: „Свобода! Свобода!”. Датата е 29 април, 2009 г. Повод за протеста е доста „авангарден“ проектозакон на правителството. Той е минал на първо четене и ако бъде приет, новият закон ще забрани протестите пред Парламента, Президентството и Министерски съвет, в близост до военни и други обекти, до сгради на на съдебната власт, на Министерство на отбраната и на МВР, както и блокади на републиканските пътища, на мостове, подлези и надлези. Проектозаконът също забранява да се водят животни и да се използват превозни средства (а велосипеди?!). Глобите ще са от 500 до 3000 лева.

Организатор на протеста е студентското сдружение „Сроксос”. Присъстващите са около 400 души. Към митинга се присъединяват и протестиращите металурзи от комбинат "Кремиковци". Присъстват симпатизанти на „Синята коалиция” и активисти на „Зелените”.
„Да ти ограничат правото на протест значи да ти ограничат правото на несъгласие?! Това значи диктатура! Управляващите обвяват война по този начин!” - заявява Мирослав Чакъров от „Сроксос”. Представители на сдружението бяха още Адриана Иванова и Румен Захариев. Сред включилите се бяха също Стоян Михайлов, Иво Божков от „Синята коалиция” и други.

В декларацията си до Народното събрание протестиращите остро осъждат погазването на демократичните права на гражданите, употребата на прекомерна сила от органите на реда, неспособността на държавата да овладее насилието и деградацията сред обществото, както и трагичното положение на образованието.

Показателен е факта, че един полицай нареди на законно протестиращите да се отдръпнат, заплашвайки ги с арест. Опитът му се провали, след негодувание от страна на участниците в митинга.

Дорайд Ал Хафид

Още...

Първи юни

„Какво е сексът за Майкъл Джексън?” Отговор: „Детска игра.” Не е смешно. В парламента доскоро имаше осъден педофил. Колко са депутатите педофили не е толкова важно - те са най-много 240. Случаите на извращения в домовете за сираци получиха своята популярност, журналистите, които се занимаваха с тези въпроси още са поп?. Обществото ни обаче не се разтърси толкова, че да си вдигне задника и да направи нещо. Може би трябва да дефинирам понятието „общество”. Свестните хора в него все още съществуват, но... рамо до рамо с изроди. Така че ние не сме едно общество - ненавиждаме се. Някои се смятат за по- добри от другите, други мразят по-добрите от тях. Общото между двата подвида е, че си го изкарват на потомците си.

Родната история дава на родителите два самобитни примера за израждане на личността у едно дете. Няма да обяснявам защо родителите не бива да използват децата си, за да реализират собствените си амбиции. Никой няма да види себе си в тази графа. Но тези, които малтретират своята кръв (честно, според вас шамарът бой ли е?) си знаят какви ги вършат. И съвестта им е гузна. Няма чак такова голямо значение дали пребиваш или чукаш отрочето си. Който го прави - камък сянка да му пази. Боклуци, и внуците ви няма да са по-добре от вашите деца. И така до безкрайност. За вас няма спасение освен куршума.

А тези, които рядко се сещат, че имат дете... ако попадате в тази графа, моля преживейте духовно прераждане и се променете. Да имаш дете е най-голямата отговорност, това май се оказва шаблон. Но все пак трябва да се следват някакви шаблони. Иначе се отклоняваме достатъчно, за да не се върнем в правия път. И в случая страда друг- невинен, дете.
Та какво може да се направи? Най-вече да ни пука. Не само по празници - днес почитаме децата, утре народните будители, а пенсионерите се разхождат до Бузлуджа. Или сме хора, или сме отрепки. Деца, страхувам се за вас. Не търсете метафора. Говоря сериозно.

Николай Гергов

Още...

Кръстът – под блузата. Забрадката – вкъщи


В лето 2009-то Българската православна църква взе че възкръсна. При това – малко преди Христа. Събуди се ей така – от мъртвите! Няколко дни оставаха до Страстната седмица, когато родното духовенство се зае да реди молитви за българското образование. А заедно с молитвите тръгна и да кълне – този път просветния министър. Причина за това стана заложеният още преди две години Закон за училищното образование и предучилищната подготовка.

Родното духовенство запали тамяна и хукна да гони Дявола, без дори да помръдне погледа си малко по-далеч от носа. Проблем от екзистенциален характер за поповете се оказаха цели две редчета в проектотекста. Те успяха да събудят у Църквата чувство не толкова за служебен и национален, колкото за патриотичен и верски дълг. Макар че аз лично, като мръсен неверник и низвергнат атеист, не можах да разбера кой от двата ни Синода се възмути. Не това е важното. Вярата сплотява – нищо, че стълбът й го удари гръм, та се разцепи.

Внезапен и остър православен зъбобол се зароди в глава 17 - „Деца и ученици”. Проблемната точка на грехопадение в Чл. 161 гласи: „(3) Ученикът има следните задължения: 6. да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания.”

Всеки здравомислещ, нефанатизиран индивид (независимо дали е кръстен, или ще гори в Ада) би прозрял в горния цитат един доста смел правен опит. Законов регламент, с чието налагане държавата би могла най-сетне да упражни липсващ към момента контрол. Да вкара в обозрими и разумни представи инак тъй далече ширналото се понятие „верска и етническа толерантност”. Казано по-простичко – с конкретния текст законодателят цели да ограничи изтъкването на каквато и да е общностна принадлежност. По този повод се наложи министърът на образованието Даниел Вълчев няколкократно да напомня, че българското училище отдавна и все още е светско, а не религиозно. „Религията е въпрос на съвестта на човека, на семейна среда, на традиции и култура. И ако човек иска да стане съпричастен към един или друг религиозен култ, той трябва да направи това по собствено желание", бе казал Вълчев още през 2007 г.

Каза го, когато създаде Обществен съвет за изготвяне на съвременна концепция за обучението по религия. Този съвет, по спомени и според историята, излезе ялов. Нищо не роди. Миналата година сам Светият синод разкритикува идеята религията да е задължителна отрано, веднъж седмично. В пълен противовес с досегашната позиция на църковната институция се оказаха тазгодишните изявления на сливенският свещеноиконом Силвестър Янакиев. Малко преди Великден, в писмо до сливенския митрополит Иоаникий, Янакиев поиска „министърът на образованието и науката Даниел Вълчeв да бъде предаден на анатема от Светия Синод, ако не е член на църквата или да бъде отлъчен от църковно общение, ако е член на Българската православна църква”. По-нататък в писмото свещеникът обяснява и мотивите си за това искане като „продиктувани от последния му опит (на министъра) да унижи нашите деца, като ги застави да не носят своите кръстчета докато са в училище, да не са православни християни, докато се обучават, да не вярват в Бога, докато се обучават".

И всичко щеше да е много трогателно и много истинско. Някак така по християнски праведно и справедливо дори. Ако обаче същата тази Църква, представител на която е самоотверженият свещеноиконом можеше да заема ясна и категорична позиция. Нали уж не искахме в България да има селца като Рибново, Сърница и други незнайни? Нали не искахме ученици в български училища да стоят под забрадки и с потури в класните стаи? Не искахме. Но според отдавна утвърдена Църковна, и не само ортодоксална традиция Господната институция желае да приложи двойни стандарти. Иска хем да изчезнат фесовете, хем да останат кръстовете. А двойни стандарти не бива да има. Кофти е, а и не е християнско.

Не настояваха ли духовниците за контрол над вероизповеданията? Не търсеха ли начин за овладяване на етническите конфликти? И защо когато някой намери вариант, пък бил той и компромисен, поискаха да го анатемосат? Кръстът – под блузата, забрадката – вкъщи! Щом Бог е винаги и навсякъде, значи няма как да останем без него.

А проектът, между впрочем, не дочака приемане. И е много жалко, че втори мандат за Вълчев не се очертава. Едно трябва да му се признае на този със седенките – че, горкият, изнесе цялата образователна реформа на гърба си. Стовариха му се учителските стачки (глас в пустиня), зрелостни изпити (много шум за нищо) и още маса предизвикани промени. Все неща, които някой трябваше да свърши, че и да плати цената им. А също и да понесе помията на общественото недоволство.

Разпети петък мина, но друг се задава и министърът още е застрашен. Хич да не е – има време за поне още два-три скандала до края на мандата. Пръв и последен. Бог да му е на помощ – който и да е той!

Розен Иванов

Още...

Театрален пазар


Нужни ли са Ви нови чорапи, риза или чифт панталони ? Ако отговорът Ви е “да” и, разбира се, световната финансова криза не е засегнала и Вас, може да си закупите тези неща...от театъра. Не е нужно дори да губите цели два часа, за да гледате поредната ретро постановка. Влизате в сградата и след половин час излизате напълно оборудвани, за да се похвалите в кварталното кафене с новите си придобивки.

Преди да разберем за каво точно става дума, ето и малко не чак толкова интерсна предистория: През 1856г. в град Шумен се играе първото театрално представление в България, с което се поставят основите на театъра у нас. Сто години по-късно градският театър вече разполага с красива архитектурна сграда. Сега прибавете още половин век - добре дошли на ежегодния Български панаир на модата – качество и достъпни цени. Бихте могли да разгледате внимателно всички предлагани стоки, окачени на колоните на театъра или качвайки се по стъпалата към сергиите пред театралната зала да докоснете меката материя на панталони в най-различни цветове. И цялата тази гледка е напълно безплатна – преминете спокойно пред касата на театъра, освен ако не желаете да закупите от там някой топъл пуловер за студените зимни вечери. Разбира се, при добро желание, бихте могли да си вземете и билет за вечерната постановка, стига да се ориентирате и да си пробиете път до входа на залата. Но като се замислите, че с тези пари ще се сдобиете с красивите сребърни обици от отсрещния павилион бихте могли да се насладите на изкуството някоя друга вечер. Все пак и облеклото е вид изкуство...

Сега да бъдем реалисти. И да се върнем към изкуството, създадено от тези, които ние днес почти сме забравили. То така или иначе е вечно, със или без нашата намеса и чифт чорапи няма да променят този факт.... Въпросът е дали за в бъдеще изкуството ще остане едно добро старо минало за човечеството. И тогава обстоятелствата на съвремието няма да бъдат оправдание, защото те не правят човека, а само го разкриват. Какво ще разкрият те у нас? Спокойно, за тях отново ще се мисли чак като му дойде времето...

Невена Бачева

Още...

Епитафия „Размазан на магистралата”



33... 34... 35... 36...
Не мога повече. Затварям очи, за да изчезнат. Вместо тях обаче пред мен се появяват много по-страшни образи. Кръв. Разпиляна плът. Разпарчетосани и овъглени тела. Чувам писъците. Усещам как те не успяват да се преборят за последна глътка въздух. Притискат ме ужасът и болката им. Грозна, подигравателна, гнусна смърт.
Купчина кости и тъкани, размесени с метал. Някой, който за една фатална минута се е превърнал в нещо. Струва ми се невъзможно това да е било човек – обичащ, мислещ, вярващ, мечтаещ... Пак отварям очи, за да избягам, но те пак са там.

37... 38... 39... 40...
Паметници, плочи, кръстове... Мрамор, гранит, мозайка... Цветя, снимки, имена... Скръб, която не може да се опише с думи. Треперещи майчини ръце, които дават за погребение левчетата, спестявани за бал, следващия семестър или сватба. Отчаян предупредителен крясък, който се повтаря след всеки завой на магистралата. Може би за това никой вече не го чува. Може би за това с всеки изминал ден все повече и повече личности преминават от света на живата материя в този на сухата статистика...
И все повече и повече ни става безразлично...

41... 42... 43... 44...
1059 души са си заминали през 2008 г. по пътищата на България. Без да са имали шанса да направят още едно добро дело. Без да са казали за последно на любимите си хора, че ги обичат. С единственото право да бъдат изпратени от този свят в затворен ковчег, защото гледката е прекалено страшна.
Вина. Няма как да не се търси отговорност, мъст, възмездие. Все едно тялото в земята би се интересувало дали има присъда, дали тя е условна, или ефективна, колко са платили за „тежката загуба”. Все едно животът има цена…

45... 46... 47... 48...
Не мога да спра сълзите.
Плача за изгубените за ничия кауза, за вечно скърбящите, за следващите „попълнения”...
Плача, защото ме е страх, че аз и ти можем да бъдем следващите.
Плача, защото това ще продължава дори и след като не остане празно местенце от двете страни на магистралата...

Галя Младенова

Още...

България е там, където има един българин


Иван Петров е на 20 години. Учи в университета „Манхайм” в едноименния град, специалност „Бизнес администрация“. Няма научни звания, така че минаваме към самото интервю.

Има ли много български студенти в университета? Какви са впечатленията ти от тях?
-Има цяла българска организация, "Бай Ганьо". Но името да не заблуждава хората, там са много свестни. На 24 май ще честваме празника с тях. Организацията има над 100 члена. Впечатленията ми от българите тук са добри като цяло. Добре се купонясва с тях...

А доволен ли си от образованието?
-Ами може да се каже, товарят ни много, но все пак сме 1 от 33-те университета в света с Tripple Crown за нашата специалност. Уча много практични неща, за разлика от приятели от УНСС (За какво, за бога, е предмета "История на икономическите учения"?)

Германия промени ли те като човек?
-Станах по самостоятелен...пера...готвя гювеч..., но все пак вълка кожата си мени - нрава не.

Спогаждаш ли се с немците?
-Немци, китайци ... спогаждаме се. Един немец ми е обещал колело, чичо му е в бизнеса с колелета на старо.

От достоверен източник (теб) знам, че живееш до турския квартал... какви са немските турци?
-Емиии... хора всякакви... знам една добра турска бръснарница, къде мога да намеря баклава и къде добър дюнер... Иначеее, има и улици които избягвам.

България липсва ли ти? Как я виждаш отвън?
-Няма човек, на когото да не му липсва родината. Избиват ме носталгични чувства като подпийна... Лятото се задава и България я свързвам в момента с перфектното море, където ще кисна един месец.

Имаш ли планове какво ще правиш след завършването?
-След университета следва солидна практика. Тя е дори по важна от самата диплома, поне тука в Германия. CEO с хубави пури ми харесва като идея...

В България или в чужбина се виждаш след 15 години?
-Където съдбата ме отведе... Естествено, да имам хубава работа в България с германска заплата и български данъци ме устройва перфектно (немците имат дори данък за църквата).

Какво ти се иска да правиш сега?
-Johnie Walker Gold Label, 2 бучки лед, 1 редбул и 1 Nestea.

А какво трябва да правиш сега?
-План-конспект на 1 тухличка (Маркетинг) и да решавам задачи по корпоративни финанси.

Къде зимуват раците?
-Не разбра ли вече, колко хора пита. Където има манджа...

Как ще ги настигнем американците?

-Ами с труд и пот на чело...

Николай Гергов

Още...

Китай вече не е толкова далечен


От незапомнени времена кръвта ни закипява при мисълта за пътешествия в далечни земи. Дори днес, когато интернет ни показва света през обективите на хиляди камери и фотоапарати, Азия, въобще „Изтокът”, представлява неизследвана, непозната и далечна територия за повечето от нас, българите. Но толкова далеч ли е от нас Китай всъщност?
Както казва една тамошна поговорка: „За близките приятели и най-далечните разстояния са близки”. България е втората държава в света, която признава суверенитета на Китайската народна република през 1949 г. Оттогава до днес взаимното доверие между държавите расте все повече.


С територия почти колкото тази на Европа, Китай е сред най-разнообразните във всяко отношение държави. Там ще откриете всичко – от извисяващи се небостъргачи, през тихи манастири, „кацнали” на планински върхове, та до диви джунгли и пустини, непознали човешки крак.

Българинът, озовал се пред мощния вертикал на извисяващите се небостъргачи в някой от многомилионните градове по крайбрежието, лесно ще открие защо Китай е сред най-бързо развиващите се икономически гиганти в Азия. Според данни от началото на месеца Китай е една от малкото държави, чиито икономики не страдат под ударите на финансовата криза. Нещо повече – китайската икономика бележи ръст и според последни прогнози ще е една от първите, които ще излязат „на зелено”. Всичко това е придружено с нестихващия бум на ново строителство, което преобразява до неузнаваемост градовете. За сравнение – населението на Ню Йорк (най-големия град в САЩ) е 8 310 212 души. Шанхай (най-големият град в Китай) има население от 18 884 600 души.

Дори сред футуристичните мегаполиси не се губи истинската китайска култура. Пийте чай в спокойствието на малките улички на Пекин (наречени хутуни) и се потопете в атмосферата на цивилизация с над пет хиляди години история. Барутът, хартията, компасът и печатарската преса - чрез Пътя на коприната културата на Китай е повлияла в някаква степен всяка държава от Югоизточна Азия и Европа. Знаете ли откъде идват спагетите? Италия? Не, пробвайте пак.

А как се стига до Китай? Препоръчително е да се свържете с туроператор, тъй като на места езиковата бариера може да бъде проблем за пътуващите самостоятелно. Самото пътуване отнема около 15 часа, като директни полети от София до Пекин все още няма и трябва да се прехвърлите през Москва или Истанбул.

Независимо какво търсите – екстремни преживявания или спокойна почивка от напрегнатото ежедневие, можете да го откриете в Китай. За тропически плажове и гмуркане под вода, отправете се към топлите води на остров Хайнан. Ако търсите адреналин, то спуснете се с лодка по горните течения на Яндзъ и клисурите й.
В места като Гуанси все още може да видите как се лови риба с опитомени корморани сред пронизващи небесата върхове, донякъде отговарщи на представата за „екзотично пътешествие”. Но дори там цивилизацията е оставила своя отпечатък – широки магистрали, бързи влакове и летища.

Най-дълбоко впечатление на нас, българите, ни правят хората – открити, усмихнати, спокойни. Много пъти ще ви спрат, за да ви попитат на добър английски откъде сте и какво е мнението ви за Китай.

Нека все пак, като всеизвестни любители на хапката и глътката, кажем две думи за китайската кухня, или по-точно за осемте китайски кухни. Характерно за повечето от тях е смесването на различни вкусове, произвеждащо любопитни комбинации (представете си например горчиво-люто). Не се стряскайте от странните съставки, които, особено на юг, често пропълзяват до чинията ви. Ще съжалявате, ако пропуснете местните деликатеси – на север наред с прочутата пекинска патица, насладете се и на „сяо чъ” (малки чинийки с по няколко хапки в тях – по 50 на поръчка) или пък „баодзъ” (питка на пара с пълнеж). Уви, това, което у нас познаваме като китайска храна, има твърде малко общо с автентичната такава. От климата ли е, от що ли...

Любослав Илиев

Още...

Един студент в Шанхай


Димитър Янчев (21 г.) е роден в града на липите - Стара Загора. Средното си образование завършва в Руска езикова гимназия СОУ „Максим Горки”. В момента следва за първа година „Международни икономически отношения” в Шанхай, Китай.

Защо реши да следваш в Китай, а не в България или в друга европейска държава, както правят много от твоите връстници?
Защото икономическото развитие на Китай върви с много бързи темпове. Страната предлага добри условия за обучение на студенти, а и лично за мен това е най-доброто място за изучаване на специалността, която бих искал да следвам – „Международни икономически отношения" на китайски и английски език. Китайският език ще ми бъде от полза за създаване на бъдещи контакти и бизнес цели. Все още ми е малко трудно, но с времето езиковата бариера сама ще изчезне. Освен това, смятам, че има достатъчно български студенти в по-развитите европейски държави. Голяма част от тях дори не подозират, че азиатски страни като Китай предлагат много по-добри условия за чуждестранни студенти, въпреки различията в културите. Относно България – на нея все още й липсва най-важното – уважение и доверие в отделните институции – и тук не става въпрос само за образование.

Какви бяха първите ти впечатления от китайците? Какви хора са те? Успя ли вече да създадеш стабилни контакти с някои от тях?
Китайците са същите като нас – изключително любезни и гостоприемни. Отнасят се с голямо уважение към всеки чужденец. Помагат ни при решаването на проблеми от всякакво естество, за което само можем да благодарим. Относно стабилните контакти – времето ще покаже дали съм успял да създам такива.

Разкажи ни малко повече за града, в който живееш. Какво е характерно за Шанхай?
Аз съм щастливец, че живея в град като Шанхай. Намира се в източната част на Китай – една от най-бързоразвиващите се области в целия свят. По неофициални данни - в момента в града се помества 20-милионно население. Също така, има около четири хиляди небостъргача, сред които Телевизионната шанхайска кула, както и много красиви забележителности, фабрики, заводи – нали ти казвам – тук животът върви със 100 км./ч. Нямаш и една секунда, лишена от каквито и да е изживявания.
От какво естество са най-често срещаните проблеми, с които се сблъсква чуждестранният студент в Китай?
В самото начало наистина трябва да има човек, който да ти помогне с адаптацията – хората, транспорта, университета, магазините, заведенията, маниерите. Ти самият също трябва да си помогнеш - оправните хора нямат никакви проблеми, те са като пластелин – моделират се според всякакъв тип ситуации и хора. Няма нерешими проблеми тук. Хората имат доста грешни схващания за тази държава. Не е толкова страшно и трудно, колкото изглежда. В много отношения да следваш в Китай се оказва по-лесно, отколкото в голяма част от предпочитаните европейски държави, на чието образование се доверяват много чуждестранни студенти.

Трудно ли се учи китайски език? Какви трудности най-често срещаш?
Китайският е един от най-трудните езици, но не е чак толкова страшно. Говоримо се учи лесно. По-трудно ми е с йероглифите, но ако си лягаш и ставаш с учебника през повечето време, няма да имаш проблем. Какво да ти кажа - език като език. Нали хора го говорят – значи не е невъзможно. Човек трябва да има желание постоянно да върви напред. Тогава нищо не би му било трудно.

Какви са средните месечни разходи на един чуждестранен студент в Китай?
Зависи в коя част на Китай се намираш. В по-големите градове като Шанхай и Пекин всичко е по-скъпо в сравнение с по-малките, нормално е. Но човек може да се издържа със сходни на българските доходи - около 500 лв. са нужни за нормално живеене. Общежитието е отделно от 150 лв. до 300 лв. в зависимост от състоянието на самото помещение – дали е ново, или не. Ако си дошъл, за да учиш китайски език, а не някаква конкретна специалност – таксата е 2000 лв. на семестър. Като цяло, транспортът е много евтин. За разлика от България, в Китай, и по-специално в Шанхай, можеш да обиколиш с такси целия град за не повече от 10 лв. Всъщност, голяма част от чужденците успяват да си намерят добре платена работа още първото шестмесечие от престоя си в Китай. Най-често преподават чужди езици събота и неделя за 20 лв. на един астрономически час.

Ти работиш ли?
В момента не, но имах възможността да се снимам в няколко китайски кино продукции като статист. За разлика от България, тук плащат наистина добри пари за това.

Как стана така, че да се снимаш във филм? Каква роля на статист изпълняваше?
Извикаха ме познати, които с времето са успели да създадат по-стабилни връзки. Чуждестранните студенти тук наистина много си помагат. Снимах се в сериен филм – действието се развива през 30-те години, а аз бях един от заложниците, които японската армия тероризираше!

Звучиш доволен от живота си в Китай. Липсва ли ти България? Прибирал ли си се, откакто замина?
Естествено, че ми липсва. Това е моята родина! Не съм се прибирал през цялата учебна година, но това не означава, че не ми се е искало. За щастие, тук наистина ми е много интересно – всеки ден се случва нещо ново и вълнуващо! Сякаш вчера дойдох. Понякога се събираме българи, макар и оскъден брой – и се веселим по нашенски. Надявам се през следващите години броят на българските студенти в Китай да се увеличи.

Все пак - има ли нещо, което те дразни и не можеш да възприемаш в тази държава?
Като се замисля - няма нещо, което да не ми понася тук. Чувствам се истински свободен във всяко едно отношение – образование, работа, социален начин на живот – често излизаме по клубове с мои колеги, срещам се с различни хора от цял свят, голямо изживяване си е! Храната малко взе да ми омръзва, но не е трагично. В интерес на истината - липсва ми българската кухня! Добре, че си готвим български ястия от време на време. Даваме им да ги опитват, но те си предпочитат тяхното.

Интересуват ли се от българското китайците, както и останалите чужденци, с които контактуваш? Разпитват ли те за България?
Постоянно! Интересуват ги най-различни неща – кухня, традиции, маниери, хората, времето, забележителностите. Постоянно ми задават въпроси, свързани с българския език, българската роза и разбира се – българския футбол. Големи фенове са на Христо Стоичков и Димитър Бербатов. Много от тях вече се самопоканиха да ми гостуват лятото, за да посетят българското Черноморие.

Китайците често натрапват природозащитната си политика. Смяташ ли обаче, че при такъв динамично развиващ се начин на живот може да се говори за каквото и да е опазване на околната среда?
Може, да. Хората тук са много работливи. Постоянно се намират такива, които да почистват доброволно пазарните улици, защото най-бързо се замърсяват. Фабриките, заводите и като цяло – по-големите предприятия – се намират извън града и не замърсяват в такава степен по-централните му части. Що се отнася до транспорта - голяма част от населението се придвижва с колелета или електромотопеди. Всички се стараят да прибягват до шофирането на автомобил възможно най-рядко.

Много българи, заминали да следват в чужбина, често се прибират разочаровани. Ти обаче се чувстваш щастлив и свободен там. Какво ти дава Китай, което България не успя?
Истината е, че в България не се чувствам защитен по никакъв начин. Жалко е, когато човек се чувства чужд сред свои - в собствената си родина! Тук съм на хиляди километри от родителите и приятелите си, дойдох сам, без да знам какво ме очаква. Не знаех и езика. Въпреки всичко обаче се чувствам на мястото си – чувствам се свой сред чужди.

Следвайки максимата „Домът е там, където е сърцето”, в коя от двете държави се чувстваш по-близо до дома?
Труден въпрос. За мен Китай се превърна в символ на едно вълшебно приключение – на едно истинско предизвикателство, което ме зарежда с много енергия и не ми позволява да се чувствам самотен нито за миг. Имам възможността да опозная една много интересна и различна култура от нашата. Упражнявам паралелно и китайския език, и английския, което е много важно за мен и бъдещата ми реализация като личност. Що се отнася до България – за мен тя е символ на моето единствено Вкъщи, което нося в сърцето си дори независимо в коя точка на света се намирам.

Силвия Никлева

Още...

ТОЙ - май 2009

Блондо-силиконовата матрица
Омръзна ми да ме подозират и открито да ме обвиняват в скрит, явен и не-знам-си-какъв сексизъм. Писна ми аз да съм виновният, аз да съм рушителят на моралните взаимоотношения между половете.

Вървя си по улицата, мисля си за моите си неща и се разминавам с девойка, която освен 25-те грама фон дьо тен по лицето, е облечена като ония труженички от онази улица, където са червените фенери. Та същата тази, с която се разминавам, се носи – не, по-скоро се поклаща по улицата, предизвикателно разлюляла бедра, и с високомерието на ледоразбивача „Потъомкин“ цепи по курс в посока най-близката S-класа. Спирам и се почесвам по носа – за да не мисля сексистки, си нахлузвам студентската маска и започвам да разсъждавам върху феномена, с който току-що се разминах.


Какво е накарало тази някога скромна девойка да изглежда и да се държи като щраус?
Какво подхранва високомерието й? Чувал съм, че жената и огледалото са неразривно свързани, както бирата и шампионската лига, защо тогава не може да се види в огледалото на какво прилича? Това деколте, дето го е подчертала – не, по-скоро изложила на общественото внимание и дневен ред – предполага съответната мъжка реакция и няма за какво да плаче наляво и надясно, нагоре и надолу, че, видите ли, „ама мъжете ме гледат само в деколтето“!? Каквото повикало – такова се обадило, мила кукличке Барби. Тези поклащания за какво са ти, девойко хубава – ти на улицата ли имитираш някакви сексуални движения, или аз съм толкова тясно скроен, че не мога да различа чупките тип Галена-Малена (фолк певачки) от 50 метра? За какво ми говорите – за чест, за достойнство? Вижте се как се обличате, вижте се как говорите и как се държите. Къде са онези ЕСТЕСТВЕНИТЕ, онези, които не приличат на произведените от блондо-силиконовата матрица? Те просто изчезнаха някъде.

Това ми се случва по сто пъти на ден. Постоянно се разминавам с някакви непознати с изглед на порно звезди от световна или от квартална величина. Уважавайте ме, моля – апелират те. Ама разбира се, само секунда, да видя имаш ли повече от две мисли в главата. Защото първата мисъл е повече от ясна, целта оправдава средствата. А средствата са тези, с които ходите по улиците и очеизвадно ни ги натрапвате, а после се възмущавате, че никой не ви възприема за нещо по-различно от средство.

„Материалното над всичко“ е девизът на модерната жена – а всъщност така ли е? Малко съм объркан, защото всеки ден срещам жени, които ме впечатляват с вербалните си умения, жени, които не са роби на подсъзнателната заигравка между половете и които могат да проведат смислен и интересен разговор с един мъж. Именно тогава, мили дами, ние, мъжете откриваме, че вие сте приятен събеседник, другар, ако щете, който прави обстановката около нас по-красива и по-уютна. Тогава се вглеждаме във вас и с изненада откриваме, че бихме желали да ви опознаем и оценим истински.

„Алооо, маце”, казвам и ще казвам на всички жени, които си мислят, че силиконът и въртенето на задните части са ключът към успеха. „Куклооо” ще казвам на всички жени, на които ценностната система варира от сто до хиляда и повече евро ( изключвам професионално заетите). „Сладуранооо” ще наричам всяка, която явно няма какво да покаже, освен това, което не изисква особени интелектуални усилия. И тази кукла Барби, и тя ще чува всеки ден едно и също, и тя ще пори софийските улици по същия предизвикателен начин, и тя ще протестира против всичките видове сексизъм, и за нея нищо няма да се промени. Имат право да негодуват онези жени, които не са продукт на матрицата, но те са толкова малко и тяхната визия за междуполовите отношения няма никаква тежест в нашето матрично общество. Мисля, че е време дамите да се обединят около някаква идея какво ще демонстрират и какво не по улиците на България. Но, както знаем от историята, идеята дамите да имат единно становище е ,,кауза пердута“, така че на нас ни остава да внушим на по-силния пол, че късата пола и дълбокото деколте не са признак на първичното, а са опит на жената да покаже високото си интелектуално ниво.

Дълбокото деколте си е за гледане и за мен, и още за три милиона българи, това е по-силен закон от този на Нютон за земното притегляне.
Говорете с нас. Не порете въздуха със скоростта на лъскава кола (кабрио) с безмозъчен тип вътре!
Мили дами!

Наум Мороз

Още...

ТЯ - май 2009


ПОГЛЕДИ,


подсвирквания, подмятания - здрасти, как си, маце, к*вооо, ооо, како и така нататък. Работници от строежа, роми, батковци, чичковци и други. Те са навсякъде около мен, всеки ден, непрекъснато. Вървя напред, правя се, че не чувам, не се обръщам, не отговарям, гледам в земята, ускорявам крачка. От всеки гнусен тип, който се приближи до мен в автобуса, ми става лошо. Прибирам се и веднага влизам в банята. Мръснишките погледи вече дори не ми правят впечатление. Надявам се само, че и следващия път ще ми се размине, че този път е било само поглед, само леко барване по задника. Следващият път обаче, кой знае...


Аз не се нося като фолкпевица на участие. Не съм си извадила всичко, дето го имам, или не чак толкова на показ. Не държа да привличам всички погледи, като вървя по улицата.
И въпреки това всеки ден се намира по някой доста неприятен тип, дето да ми подхвърли „Ей, малката, ще те скъсам...”, от което ми иде да потъна в земята от срам, от чувството за обезчестяване и мръсотия от неприятните думи. Толкова е гадно това усещане, примесено със страх, ярост, отвращение, неприязън. Иде ми да побягна, да се обърна и да го цапардосам, да се обадя на баща си, на гаджето или полицията. След няколко минути вече съм забравила. До следващия ден, когато покрай мен минават една групичка цигани (извинявам се, ако някой се обижда на тази дума), и ме обливат с подобна помия от думи, звуци и мръснишки усмивки.

Сякаш като правят това, аз ще се обърна, ще се почувствам поласкана, ще се зарадвам, ще се усмихна, ще се заприказваме. Сякаш така показват на приятелите си или на себе си колко са велики, дори и да са едно нищо. И докато на мъжката част от читателите може де им стане смешно, че жените могат да се чувстват така само от един поглед, то на други места по света могат да те осъдят за това. И има защо. Ние все още знаем какво е чест, какво е достойнство, как да се държим на положение, докато вие отсреща се смеете и продължавате да подхвърляте мръсотии. Унижението пред самия себе си като че ли е нещо, което не познавате. Уважението към другия като към човешко същество – също.
После жените били лесни.

Като живееш в такъв град, какъвто е София, като си студентка, млада, симпатична, нямаш кола, нямаш възможност всеки ден да се прибираш с такси, се сблъскваш с такива ситуации всеки ден, всеки час, в 280, в 94, трамвай номер 5, на спирката, на улицата, пред входа. Страхът, че ако ти се случи нещо, няма да можеш да се защитиш, може да се окаже пагубен.

Какво мога да направя? Да си седя вкъщи и да излизам само по светло; да си нося газов пистолет; да си хвана някой по-як чичко с кола?
Ами приятелите и познатите ми, на които всяка втора дума е секс? Докато бяхме в гимназията беше забавно, защото на всички им бушуваха хормоните. След това тези закачки стават нормални, защото говоренето за секс в днешно време е дори понякога необходимо.

Но когато на зряла възраст при разговор с един мъж най-интересното, което може да ми каже, е някаква напълно самоцелна и неуместна сексуална шега, и когато виждам в кръвнишкия му поглед само тази мисъл, то този човек може само да ме отврати или да ме изплаши.

Вербално изнасилване също звучи смешно, често дори не обръщаме внимание на такива неща, но в някои случаи това може да нанесе непоправими последствия. Познавам момиче, което заради такова поведение на наш познат се моли никога да не роди син. И не само го казва, може би наистина ще направи всичко възможно, за да не се случи. При такова положение не можем да обвиним държавата за демографския срив. Можем да виним само себе си. Защото дори да не проявяваме подобен тип словесна агресия или пък поведение, си затваряме очите, когато това се случва около нас. Значи сме виновни.
Мъжете могат да се оправдаят с това, че ние ги провокираме с външния си вид или предизвикателно поведение. Ние жените можем да се оправдаем, че сме по-слаби и ни е страх.

Истината е, че вие се отнасяте с нас като със сексуални играчки и ние започваме да се държим като такива. Обвинявате ни, че сме к*ви, и ние започваме да се държим к*венски с вас. Колкото мъже с вулгарен език, толкова вулгарни жени.
Това не е омагьосан кръг, а спирала, защото ние не просто си подаваме топката, а даваме пример на тези, които идват след нас. Даваме тласък на това, което ще бъде.
Заглеждайте ни по улиците, не се притеснявайте, но ни гледайте с добро, за да ви гледаме с добро и ние.


Ваня Богданова

Още...

Събитие на месеца: Започна поливането на изпитите

Държим да отбележим, че сме изключително радостни от факта, че именно в юбилейния пети брой на нашия вестник имаме честта да обърнем внимание на подобно важно академично събитие в глобалния и локалния студентски живот. Честито, колеги!
И за да ви бъдем максимално от полза, ви предлагаме нещо, за което ще трябва да впрегнете само една от оцелелите си 3 мозъчни клетки след изключително натоварения и изпълнен с безсънни нощи семестър. Както винаги, ще се въздържим от съвети от спиртно естество, тъй като вярваме безпределно във вашата компетентност. За ваше улеснение предложението става за мезе на всичко (дори на натурален сок и количка).

Необходими продукти:
· Яйца (с птичи произход и брой в зависимост от поливащите; ние препоръчваме по 2 на средноящен човек);
· Майонеза (една опаковка от 250 гр. би трябвало да е напълно достатъчна; дали ще е класическа, или овкусена с нещо - зависи от вас); може да се замени и с топено сирене;
· Горчица, кетчуп, чеснов сос и така нататък – колкото и каквото можете да свиете от най-близката дюнерджийница;
· Нещо зеленикакво – магданоз, копър или друго тревоподобно;
· Щипка сол и подправки (пак на вкус);

Необходими пособия:
· Тенджера (за предпочитане с капак);
· Онзи прилично чист котлон, който сте използвали и за предишните ни рецепти;
· Нож;
· Чиния (колкото по-плитка и разлата, толкова по-добре);
· Лъжица и/ или вилица;
· Купичка или чиния със среден размер;
· Малка лъжичка;

И така, първо и основно сварявате твърдо яйцата.[1]
След като този кошмар остане зад вас, внимателно използвате ножа, за да разрежете яйцата по дължина, както са си с черупките, след това още по-внимателно вземате само ядивната част и най- най- най- внимателно подреждате получилите се ладийки в чинията.
С помощта на малката лъжичка вадите жълтъците и ги изсипвате в купичката/ чинията. Добавяте всички останали продукти - без зелените - и с вилица, лъжица, пръсти, зъби или с каквото стане, скашквате всичко максимално. След като се уверите неколкократно, че сместа е 100% кремообразна, пак с помощта на малката лъжичка пълните местата, от които някога сте извадили жълтъците.

Когато сте се преборили и с това, горещо ви препоръчваме да си направите малка почивка и да докоснете творческата част от себе си. Тогава впрегнете въображението си и използвайте зеленината и каквото имате под ръка, за да може да придобие приготвения с толкова усилия деликатес вид, достоен за гръмкото име „Фаршировани яйца”.Може да се сервира веднага, може и да почака на хладно. Докосва душите на поканените и показва нежна грижа от стана на домакина/ домакинята. И само помнете: полят – взет!

Галя Младенова


[1] За тези, които имат смущения при този комплициран процес: това означава да напълните до половина с вода тенджерата, да прибавите щипката сол и да я сложите на котлона да заври. Когато започне да съска и да става на балончета, слагате яйцата и засичате 7- 10 минути (зависи от часовника), спирате котлона и хващате тенджерата с нещо огнеупорно (ако нямате, и чорапи могат да свършат добра работа, а тяхната чистота е допълнителен елемент, на който е по-добре да не се спираме). След това внимателно изливате горещата вода на подходящо място и чакате яйцата да изстинат. При нужда от допълнителни разяснения изчакайте излизането на редакционната ни книга „Връх на простотията”, която ще се продава с 50 % намаление срещу представяне на студентска книжка.

Още...

Земята и котката


На втори и трети май музеят ,,Земята и хората“ се превърна в музей ,,Земята и котката". Близо сто и трийсет пуховци и пуханки от Сърбия, Гърция, Румъния, Финландия, Швейцария и България взеха участие в изложбата. Представители на различни породи котки сред които ангорски, персийски, британски и други бяха оценени от международно жури. Победителите получиха купи, храна и играчки.

Десислава Желева

Още...

От улицата...





Alex P е наричан ,, Люлинският Рапър’’. В много от песните му се пее за най-големия квартал на София и България. В песните си той говори за проблемите на комуникацията между хората, за безконтролното насилие и за всичко онова, което не му харесва и иска да се промени. Работил е с много български хип-хоп изпълнители като Ghettoman, Lexus, Ради J, Death Side, Там Тарам, Xplisit, Аника, Теди Кацарова и много други. С Мишо Шамара имат няколко съвместни проекта, които се въприемат като емблематични за хип-хоп културата у нас. Алекс има два издадени албума и много концерти зад гърба си. Бил е водещ на музикален рап блок по радиото и е чест гост на годишнините на БГ хип-хоп събития. В момента работи като фитнес инструктор и пише диети.


Как започна всичко?
Всичко започна тогава, когато се влюбих в тази музика. От там нататък първо започнах да танцувам, бяхме танцъори в ,, Динамик’’. Две-три години по-късно започнах да се опитвам да пиша рими. Въобще за мен всичко тръгна, когато започнах да слушам хип-хоп и да го откроявам сред другото. Тогава съм бил на 11-12 години.

Как ти дойде идеята да правиш хип-хоп?
Тогава харесвах хората, които правеха тази музика, но в България нямаше много такива - имаше Динамик , МС Гинес и това беше - а аз исках да слушам български хип-хоп. Мислех, че много може да се каже с тази музика – това беше цялата работа.

С кого започна да пишеш музика?
Първоначално започнах с Getto и Radi J, бог да го прости, вече не е между нас. Идеята беше да направим рап група ,, Тенденция’’ – една люлинска група. Дотогава имаше ,,Death Side’’ и ,, Oбект’’, но не бяха на това равнище, на което на мен ми се искаше и създадохме групата не с цел конкуренция, а с цел да се впише една готина люлинска банда и всички да и се кефят.

Какво те вдъхновяваше тогава?
Тогава ме вдъхновяваше N.W.A, защото те са от един гаден квартал на L.A. – Compton,- и въпреки че тук не се стреляше толкова често, тогава започваха мутренските години, престъпността нарасна и нещо ме караше да мисля, че живеем същия живот като тях.

А сега какво те вдъхновява?
Сега ме вдъхновяват повече проблемите на комуникацията между хората, това, че имаме супер яки жени и се надуват на готините момчета, а сме здрава и хубава раса; това, че хората не си общуват и се надуват; че децата още в училище започват да се дразнят, да се мразят и да се делят на групи.

В песните си засягаш много наболели социални теми, като престъпността, наркотиците, безхаберието на държавата – това ли е основният лайтмотив в творчеството ти?
Това са проблемите на всички нас, пиша за това, което ме дразни и което не искам да е така, нормално е това.

Наричан си рапърът на Люлин, откъде ти излезе този прякор?
Сигурно от всичко, което е писано, в крайна сметка аз съм единственият, който е писал за Люлин, на люлински теми, явно за това. ,,Dead Side’’ бяха от Люлин и бяха преди нас, но пишеха текстове, които нямаха нищо общо с квартала, като например,, Звярът остава кървави следи” и др. такива.

В една от песните си говориш на испански, в друга се пее на немски, рапираш и на английски, ще продължаваш ли и в бъдеще да твориш на четири езика?
Според мен международните проекти помагат да се чуе за теб, за това, че има хип-хоп и в твоята държава – колкото повече международни проекти, толкова по-добре, за да знаят навсякъде, че твориш, че те има.

С кого си партнираш сега?
В момента с никого, освен с ,,Там Тарам’’ - всички са се пръснали нанякъде, всеки си прави някакви негови неща, има застой, просто за момента нищо не се случва. Направих проекти с всички, за които мисля, че са качествени в България.

Работил си с доста БГ изпълнители, как оценяваш съвместната си работа с тях?
Да, работил съм с Big Sha, Теди Кацарова, Даниел Каймаковски, Xplisit, Аника и много други. В България работим заедно с цел да се използваме един друг, в смисъл аз да ти дам и ти да ми дадеш - това е, направихме по нещо хубаво един за друг и дотам. Не мога да кажа какво се случва с тях, за повечето нищо не знам, почти всички от тях не са вече в България, но най-кофтито е, че имат лошо мнение за България, което е тъпо, не е хубаво.

Разбрах, че Мишо Шамара участва в новия ти албум, имате няколко съвместни проекта?
Да, Мишо участва в новия ми албум с две парчета, които коренно се различават от неговия стил, от неговото виждане за хип-хоп, по-близки са до моя стил. Той дойде, подаде ми ръка, каза, че се кефи на нещата, които правя и иска да направихме нещо съвместно. На никой не съм отказал до момента, още повече на хора, които са добри като него и са от самото начало.



Няколко думи за последния ти албум?
Вижда ми се по-грамотно сглобен от предишния, един истински музикален продукт в моята сфера. Доста по-различен е от първия и по-цветен, в смисъл първият е мрачен, заклеймяващ, докато този е по-разнообразен има и малко хумор. Личи си, че съм на други години и различно гледам на нещата.

Има ли сериозна хип-хоп сцена в България?
Никога не е имало хип-хоп сцена в България, камо ли сериозна. Тук винаги са се делили на групички от типа „ние сме добре - вие сте зле”. Винаги е било на вълни, в един момент за едни е било добре, а други десет човека биха ти казали, че за тях няма хип-хоп сцена, равнището е горе-долу едно, кой както се е уредил в общи линии.

Толкова ли е трудно да правиш хип-хоп тук?
Много е трудно. Ако нещо е трудно да се прави в България, както и много други неща, то това е да правиш музика в България, да правиш шоу бизнес.

Защо?
Защото е скъпо, защото няма хора, които финансово да го подкрепят, фактически излиза, че да правиш музика е едно много скъпо хоби.

Защо чалгата успява, какво мислиш за диктата на чалгата?
Същото нещо, което на нас ни липсва - там се наливат пари. Аз не мисля, че чалгата е стил, който се е наложил сам, просто провинцията е по-голяма от столицата. В София преди не се слушаше толкова много чалга, всичко тръгна от малките градове и това е причината тя толкова да се популялизира, в смисъл София има летище, във Варна има пристанище и от там влиза качествена чуждестранна музика, която в малките градчета не достига, нея просто я няма там. Малките градчета се радват на някоя Малина, Милена, Преслава, Иванка и т.н. Такъв концерт за тях е сензация, за един месец може нищо да не се случи, но когато дойде Иванка, всички са на мегдана и искат да я видят Иванка, да видят дали и е толкова голям бюстът, ако може да я пипнат, да се снимат с нея, затова е така.

Какво искаш да постигнеш в творчеството си в бъдеще?
Мисля, че съм постигнал това, което съм искал в България. Ако искам да постигна нещо повече, няма да е тук. Просто не мисля, че мога да постигна нещо повече на този етап в България. Или нещата в шоу бизнеса трябва да се променят, или аз не мога да постигна нищо повече тук.

Не виждаш реализация тук?
Не виждам реализация, да. Просто трябва да се налагам и да се показвам, а на нас, артистите, не ни е това целта. Една звезда не трябва всеки ден да доказва, че е звезда на всяка цена, просто трябва да има звезди, които имат фенове, имат подражатели.

Това звучи малко тъжно, не мислиш ли ?
Звучи много тъжно, защото аз имам подражатели, но трябва да си плащам, за да бъда излъчван по телевизията или по радиото...

Кога да очакваме нещо ново от теб?
Веднага, щом някое голямо лице или голяма фирма реши, че иска аз да съм неин продукт, и застане зад моите идеи, а аз ще застана зад тази фирма и идеите й.

Какво би искал да кажеш на нашите читатели?
Че е много хубаво да си студент (най-яките ми години бяха в НСА), че като студент човек има възможността да се развие, за да може до него да достига всичко, което му е ценно и важно.

Какво работиш в момента?
В момента съм фитнес инструктор, работя също и в магазин за спортни добавки в Люлин, консултант съм, пиша диети и т.н.

Тоест ти си неразривно свързан със спорта?
Абсолютно и за цял живот!

Наум Мороз

Още...

Нокаут от Бургас взривиха Faith

Още с обявяването си, почти месец по-рано новината за предстоящото парти на група Нокаут предизвика еуфория у не един и двама хип-хоп фена. Неслучайно. Тежкият звук на „уличният глас” от Бургас буди носталгия у всички, които помнят времето, когато рап имаше само на касетка, а партитата бяха рядкост-веднъж месечно си беше цял рекорд. Днес партита има по няколко на седмица, но това, честно, си беше уникат.

На 14 май 2009 клуб „Faith” побра доволно количество рап фенове,дошли да зачетат събитието и да избухнат с пълна сила въпреки далеч не-рапърските цени на заведението (повечето от нас сме бедни студенти и 4 лв. За 330 мл гадна бира си е множко). Партито откри Sensei, познат в тези среди като „човекът-рима’’ (и неслучайно). Нямаше човек, който да не си танцува в екстаз на добре познати песнички като „Години минаха”. Следващ се изяви Четката от пловдивската група „Хората на изгрева”. За този, който се кефи на този тип рими избухвацията е била пълна. Четката бе поканен да замести Sistah от търновската банда 187 clan, който беше обявен поначало, но не успя да дойде на събитието.
Готино разнообразие след речетативите беше изявата на бийтбоксъра Trasher заедно с Цецо и Калин (съотвено момчето с китарката и момчето с гайдата). За жалост звукът на китарата се губеше в иначе доста доброто озвучение, Цецо слезе бързо от сцената. Но другите двама продължиха партито под груповите крясъци и аплодисменти. Съчетанието на рап бийта с чисто българския звук на гайдата бе поредното доказателство за комплексността и възможностите на тая музика. Аз бях в тълпата пред сцената, но съм сигурна, че все пак в клуба не е имало човек, който да не е на крака в този момент.

Най-очакваната част от вечерта, най-желаната група за сцената, разбира се, беше оставена за накрая. Моментът, в който събрах всичката си енергия на фона на главоболието и отминаването на часът ми за спане, за да се изнеса на първия ред пред сцената и да дам своя принос към периферията на погото. Нокаут излязоха на сцената в пълно бойно снаражение a.k.a. рими и микрофони плюс здравите бийтове на велики траци като „Граната”, ”Интро”, ”Парен чук”, „Кука на масури” и много други. Тоя клуб сигурно до тогава не е виждал толкова скачане и крещене. И ако е възможно покривът се нажежи още повече когато към ветераните Гайдаря и Газара се присъединиха спряганите за една от най-добрите рап групи в България добричлийте DRS. Уравнението е просто, DRS+ със сигурност означава взривоопасна комбинация и точно това се и случи. А когато им омръзна да си пеят старите песнички партито продължи, както често се случва, с фрийстайл. На сцената се заявиха макар и необявени на флайъра и Негъра от група FARS, Denyo (като вокална половинка на Sensei) и GEM от „Зелената камора”.

Лудницата продължи до малките часове. Без негативни отзиви, без обичайните оплаквания. Освен едно: че свърши. Сега си чакаме следващата доза, нали сме beat junkies.

Дафинка Янкова

Още...