ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

петък, януари 23, 2009

За еволюцията на човешката апатия и печатарското бързодейтвие

Сигурно някъде съм го отбелязвал, но идеята за "Свободен вестник" се появи крайно неочаквано - във вечерта преди поредния протест. Не беше много ясно нито какво ще се получи, нито дали въобще идеята си струва. Всичко това се развиваше преди 10 дни, преди баталиите пред НС и преди всички глупости из медиите, които се изговориха по повод на тях. Времето си минаваше, "Свободен вестник" се превърна в това, което е, но развитието на протестите най-меко казано тръгна в негативна посока. Някак логично недоволството на хората се превърна в това, което видях преди два дни, а аз видях един карнавал, да не кажа цирк. Хиляда човека, разделени на две; Йоло Денев; общи опозиционни лафове; Валдес и Замунда Банана Бенд - това ли ще донесе промяната?
Въобще, в последно време станаха модерни "поп-фолк протестите" - с музичка, примирени хора и никакъв смисъл. Да си заведеш гаджето, да повикате малко и после да се стоплите в "Най", един вид. Не бих казал, че ми допаднаха действията на маскираните момчета на 14-ти, но те поне доведоха до някаква реакция, а сега полицаите ни се подсмиваха иронично. Ако мирните протести ще са символични протести, то май трябва да награбваме или паветата, или куфарите...

Едно зло, както е известно, никога не идва само. Поради някакъв мистериозен организационен проблем в печатницата ще излезем някъде в светлото бъдеще. Издание с двуседмични новини ни е ясно, че става само за назадничава употреба, поради което качихме в Интернет PDF версия( Линк тук ). Разпространявайте файла, има смисъл от този първи брой, най-малкото заради коментарите, които се надяваме да получим.
Другата седмица символично ще раздадем тиража, жалко, че стана така.

Успех на сесията,
Явор
Още...

четвъртък, януари 22, 2009

21.01 - фоторепортаж

Автор: Явор Николов


Още...

Народ - на роб

„Свободата е на върха на меча”-тази сентенция е вдъхновила хиляди,може би милиони хора да загинат за кауза.На върха на палката се закрепи властта на БКП.Да,това е БКП,това не е тройна коалиция от европейски партии,а кръвосмешението между децата на лидерите на комунистите и тези ,които едно време организираха атентати срещу тях.Това са хора,родени за диктатори и/или жалки отрепки.Това са хора ,които са глупави и хитри като древните психопати ,водили народите си към разрушение.
А те си имат и своята армия-жандармерията.Миков нарече полицаите „органите на реда”.Но те бяха инструмент на хаоса.Бесни хрътки ,многочислени,разпенили се,биещи тези,до които успяваха да се докоснат.

Дълго няма да забравя как един младеж изкрещя: „Аз съм българин,защо биете българи?”.Те го пребиха.Той дори не стоеше на пътя им.Просто не побягна.И те го пребиха.Той плати за греховете на 15-годишните скинари,които бяха раздразнили кучетата ,но поддържаха дистанция от 50 метра.Полицията би хората така,както не са ги били отдавна.Но ние отдавна не бяхме протестирали.Това беше отговорът на БКП , когато народът им припомни,че ни управляват демократично.Нима ги е страх от протести?От мирен граждански протест?Едва ли.Те просто ни припомниха,че сме роби.Но вчера не бяхме роби.С бесни хрътки от едната страна и недоразвити фашисти от другата,ние не бяхме роби.Но бяхме малко,бяхме слаби.Но се изправихме.
Протестът беше убит.Гласът ни –заглушен.Миков беше звезда.И сега,ден по-късно сме забравени.За един ден хората забравиха,че е имало граждански протест.Само схватки между хулигани и органи на реда.За това се говори.
България не е държава,България е територия.Страната на мутрите.И те ще ни бият.И ще пускат хрътките срещу непокорните си роби.Който се чувства роб не може да бъде спасен.Всички други-ще бъдем жертвените агнета на невъзможна кауза.Да живее България-свещената земя на мъртвите души.

Николай Гергов

Още...

сряда, януари 21, 2009

Дебатът за Студентски град

На 15.01.2009г. в Аулата на Софийския университет проф. Илчев, ректорът на УНСС, министърът на образованието Даниел Вълчев, представители на студентски съвети и организации се събраха, за да обсъдят съдбата на Студентски град. Бяха изложени проблемите на студентското градче и на неговите жители, а отговорните лица за пореден път обобщиха всичко, което може и не може да се направи и не пропуснаха да подчертаят направеното.

За Студентски град районният кмет ХХ обясни, че повторното одържавяване на земите в този район би струвало повече, отколкото да се построи на друго място. Стана ясно, че от една страна Студентски град се стопанисва като обикновен квартал на София, а от друга има специален статут. Обвинения за това, кой е виновен, се сипеха от всички страни на залата, докато развълнуван студент не възкликна: „Значи студентите са виновни за всичко така ли?”.
Конкретните предложения на ХХ(кмета) бяха по отношение на злополучната дискотека „Амнезия”, за която обеща, че ще бъде затворена и превърната в културен център или библиотека. За останалите увеселителни заведения в района кметът поиска мнението на студентите. Даниел Вълчев пък обеща да реши поне частично жилищният проблем на Пловдивския университет. Както е известно, той не притежава нито едно общежитие. Министърът се ангажира да осигури един блок за студентите до края на годината.
Представител на студентска организация „Призив” засегна въпроса защо се има такси за безплатно по конституция висше образование, но, очаквано, не му беше отговорено.

Ваня Богданова

Още...

12 години по-късно

Ледена епоха

Хлъзгава януарска утрин в София. Хора и леки автомобили правят по няколко пируета на път за работа, тук-там с резултат болнични. Началото на един най-обикновен работен ден, отдалечен на 40 дни от убийството на студента Стоян Балтов и на 12 години и четири дни от десети януари 1997г.
В един малко по-специален южен квартал започват да се събират хора. Студентите ще тръгнат от тук, за да се присъединят към дошлите на национален протест пред парламента лекари, еколози, майки и футболни фенове. 10 минути преди обявеното начало пред зала „Христо Ботев” има основно полиция и репортери. За малко се появява и Боян Расате, заедно с няколко съмишленици, които допиват сутрешното си кафе с органите на реда. Жалко, надявах се гражданското пробуждане след нелепата смърт на Стоян да продължи по-дълго.
След 15-20 минути положението се променя в положителна посока – пристигат организаторите от „Призив” и СРОКСОС заедно с известно количество студенти. Тръгваме бавно и внимателно към дискотека „Амнезия”, все пак при наличието на 150 протестиращи всяка контузия би могла да се отрази фатално на мероприятието.

Не амнезия, а забрава

Шествието тръгва в познатия разпилян порядък, но този път решаваме да оберем закъснелите, правейки едно кръгче около Студентски град. Преминаваме през няколко по-забити улички, а момчето с мегафона неуморно призовава отопляващите се на свещи обитатели на съседните общежития да се присъединят към нас. Напразно.
Вече сме пред „Амнезия”. Минута мълчание. Чуват се само затворните механизми на фотоапаратите. Пред червено-черното увеселително заведение има паметна плоча и цветя. Да, точно пред мястото, където хората би трябвало да изживяват положителни емоции. Мраморна плоча с две години – 1988 и 2008... Ако имате дете и ви се стори, че то е поело по лош път, то просто му кажете някой ден да мине по светло покрай „Амнезия”. Гарантирам възпитателния ефект. Нима трябва пред всички дискотеки да има надгробни плочи, за да се вразумим?

На шест колела

Приятна изненада – здравият разум е проговорил в нечие съзнание и пешеходната разходка до пл. „Народно събрание” отпада. Докато вървим към последната спирка на 280 оглеждам хората около себе си. Преобладават обикновените момчета и момичета, решили да изкажат гражданската си позиция; някои даже са ми познати от предишните шествия. Забелязват се и едни странни хора с едро телосложение и различни форми на трибагреници по себе си. Бенесари или просто родолюбиви млади хора, може би и двете. Като цяло не съм привърженик на крайните идеи на Боян Расате, но това не значи, че той и хората му нямат право да протестират мирно с нас. Вътрешно адски много се надявам тиражираната из медиите информация за предстоящи баталии да е просто полицейски балон...
Научавам по телефона, че в центъра са се събрали адски много хора. Има ли смисъл от този национален протест? Може би наистина ще има меле, може би наистина ситуацията ще бъде използвана от някого... В същото време нещо трябва да се промени, това се усеща от всеки. Не искам война по улиците като в Гърция, но и не искам тези отгоре да ни мислят за рая. Трябва да им напомним, че народът е шеф на политиците си, а не обратното. Дано просто да бъде с мярка.

Разноцветно море

Площад „Народно събрание”, някъде към 11:30. Обсадата на парламента е в разгара си – над три хиляди души са заели пространството пред сградата на НС, а срещу тях стоят ред прегради и три реда полиция и жандармерия. Пеят се песни, хората скандират, а трибагрениците и транспарантите с лозунги са знамената на армията на недоволните. Студентският корпус тържествено се присъединява към „сражението”, но в леко променен състав – вече преобладават момчетата с трикольорни шалове и маски. От тях така или иначе има доста в митинга.
А пред очите ми е самата дефиниция на понятията „гражданско общество” и „демокрация” – хиляди толкова различни хора са се събрали на протест пред поругания храм на държавността. Едно единствено общо искане – промяна. Това, впрочем, има и своята негативна страна – протестът изглежда колкото спонтанен, толкова и разпилян; лидери и искания сякаш се топят в тълпата. Да, това не е типичният политически протест, но и това, в което живеем не е типичната годна за живеене държава, мисля си. Всяка партийна проява в момента просто не би била на място.

Agent Provocateur

Отпред нещо се случва, приближавам се до загражденията. На едно място в близост до мен компактно са се събрали момчета с маски. Крещят нещо на полицаите и ги целят с пиратки и всичко друго, което им попадне в ръцете. Около тях има само няколко репортери, не би трябвало да е проблем полицаите да ги обградят и изолират от протеста. Вместо това, обаче, силите на реда не помръдват; сякаш имат някакъв часовников механизъм, който все още тиктака зловещо.
Хулиганите се усещат и променят тактиката, пръсват се по целия фронт на протеста. Избутват напред репортери и обикновени хора; бутилки, бомбички, снежни топки и парчета лед политат отвсякъде към Народното събрание. Вече всички хвърлят. Няколко фотографи отнасят здрав пердах от маскираните отмъстители. Без причина, естествено. Едно момче с палка и трицветен шал през лицето вилнее до мен. Някои хора твърдят, че хулиганите са получили пари, за да се сбият с полицията; били наркомани, рецидивисти и прочее. Вероятно е така, но се появява един въпрос – дали пък наистина не сме достигнали до този етап на социален регрес, когато политиците чуват само взрива на бомбите? Мисля си всичко това докато сменям батериите на фотоапарата. В този момент в оградата на половин метър от мен се разбива тежък предмет. Паве. Жълто паве.

Щурм!

12:15-12:30. Изведнъж сякаш пада бомба. Гъсти и сърдити полицейски редици се хвърлят върху протеста с палките напред. Яростта на едните маскирани преминава в очите на другите. Щитовете с надпис „Не сте сами” се удрят челно в човешка плът. Първите ранени крещят. Бият, при това лошо и без да подбират. Всички бягат, един стар човек се препъва пред мен, едва не го стъпкаха. Всички настръхват. Протестът бил прекратен от общината... сигурно 3 минути преди контраатаката. Прииждат жандармеристи, виждат се и такива с газово оборудване, лаят кучета. Хаосът е пълен – полиция и протестиращи се превръщат в едно цяло. Всички са под кръстосан огън – с еднаква вероятност може да те удари парче лед или палка. Униформените знаят, че са в небрано лозе и са изнервени – едно момче на няколко пъти „пада” по лице, докато двама милиционери го извеждат от демонстрацията. А има и други – както бръснати, така и видимо случайно попаднали в здравите ръце на закона. Хулиганите са в стихията си – лумпенизирали са хората около себе си, а полицейската бруталност само им помага. Навсякъде едно и също – зачервени от злоба очи, скрити зад маски или полицейски шлемове, а и далеч не само, за съжаление. Нормални наглед хора вероятно биха линчували всеки, ако някой им подвикне „Тоя е ченге!”.
Полицията изолира периметъра т.е. постепенно изритва хората от площада. Качилите са на паметника на Цар Освободител фотографи и оператори са грубо изблъсквани по стълбите и само чудо ни спасява от ново Индиго. Озвучителната техника е пометена. Напрежението сякаш спада – малко по-нормалните хора се гаврят с полицаите, които мирно и тихо пък ги принуждават да си ходят вкъщи. Хулиганите мистериозно са изчезнали.

Стражари и апаши

Грешка. Момчетата с маските далеч не са се изпарили. Ставам случаен свидетел на битка в района на Ректората, а това е само началото. Обръщам поглед към Орлов мост и виждам познатото море от хора и знамена. Надали има по-добро място за гражданско неподчинение от най-голямото софийско задръстване. Не съм и забелязал, но заедно с мен към мястото на събитието са се придвижили още около 50-60 жандармеристи. Явно упражнението от преди малко ще се повтори. Започва една безумна гоненица между колите. По полицаите летят камъни, лед и тежки клетви, един пада с видимо счупена ръка, но и те не остават длъжни. В стегнати редици, те започват да удрят по щитовете си с палките и да се приближават. Тряс-тряс-тряс-тряс-БЯГАЙ! Само това последното е в съзнанието ти, когато видиш десетките униформени, спринтиращи с вдигната палка към теб. Никой не е в безопасност – после най-много да ти се извинят докато си търсиш зъбите по земята. Внезапно, при Полиграфическия комбинат силите на реда преминават в отстъпление.

Истинско кросче

Полицията заема позиции на Орлов мост, подкрепленията са на линия. Тълпата от ултраси, репортери и обикновени протестиращи хора е в настъпление. В ничията земя се развява българското знаме, а всякакви предмети политат във въздуха. Гордият и неподкупен български полицай не може да позволи подобна канонада; време е за решителен удар. В началото щитоносците и бронираните автомобили напредват бавно, успяват и да арестуват или поне пребият няколко човека (по зла ирония на съдбата – от невинните). Тръгват отново, този път – на спринт. Жандармерийската камионетка се стрелва към хората, колко много би й отивал един надпис „Газим!” отпред... В един момент протестиращата тълпа бива пометена от ураган от палки, ритници и псувни. Фотографите и по-мирните демонстранти бягат от сражението и това определелно им спестява доста неприятни моменти.
След няколко минути сякаш всичко е свършило – робокопите пушат на една от спирките и след малко тръгват обратно към началния пункт. От хулиганите вече наистина няма и следа.

А след това?

Много може да се каже по въпрос дали имаше смисъл от така протеклите протестни действия. Безспорни са грешките както на организаторите на митинга, така и на полицията – едните не показаха достатъчно категорично, че оглавяват демонстрацията и допуснаха проявата на криминални елементи, а за другите беше по-лесно да бият наред и после да скрият истината за случилото се. Това не значи, че протестът на 14.01.2009г е провал. Най-малкото защото през последните 12 години просто не е имало подобен. Това, което през 97-ма донесе промяната, според мен, не беше демонстрацията на народна решителност на „десети срещу единайсти”, а постоянството, с което хората дни наред излизаха на улиците, просто защото искат животът им да се подобри.


Още от автора на http://yavo.log.bg

Още...

Затишие след буря

link style="font-family: georgia;" rel="File-List" href="file:///C:%5CDOCUME%7E1%5CADMINI%7E1%5CLOCALS%7E1%5CTemp%5Cmsohtml1%5C01%5Cclip_filelist.xml">

Полицаи записват личните данни на протестиращите


Следващият ден обещаваше да бъде по-спокоен – хората бяха изплашени от случилото се, а органите на реда бяха много по-подготвени.

Самите ограждения бяха по-стабилни, а жандармеристите изглеждаха доста по-мирни, със свалени щитове и в по-рехави редици. Редовите полицаи също се грижеха за реда, като проверяваха гражданите на пропусквателни пунктове, макар че проверките бяха пресилени и не беше нужно да се записват личните данни на прииждащите. Това се случваше, докато тази информация не се разпространи по медиите.

Самият протест на 15-ти беше тих и мирен. Хората хвърлиха няколко рози и карамфили в краката на полицаите. Отново имаше скандирания за оставка, за промяна. Протестът протече някак вяло и бързо се разпусна. Гражданите останаха там още около два часа, като бавно намаляваха, докато в един момент не се появи жена на възраст, която започна да проповядва на студентите за вярата, войните, поезията
и социалното положение. Кулминацията на нейното изпълнение, което разгони повечето останали хора и накара полицаите да вземат решението да пуснат движението, бе когато тя се съблече демонстративно до кръста и показа прелести. Така приключи вторият протестен ден.

Третият и четвъртият ден протекоха по почти еднакъв начин, на музикалния фон на песни от типа на „Another brick in the wall” на Пинк Флойд, „Final countdown” на Юръп, “I want to break free” на Фреди Меркюри, „Колега” на Ъпсурт, „Нека бъде светлина” на Васко Кръпката и други. През двата дни присъстваха и много лица, познати от публичното пространство като Димитър Туджаров – Шкумбата, Васко Кръпката, Дичо.

На 16-ти и 17-ти се събраха малко хора, но все пак повече от предишния ден. Про-тестиращите четоха демонстративно седнали на земята, играеха хорá под звуците на народна музика, пяха, смяха се на остроумните шеги на Шкумбата и се забавляваха. Микрофонът беше даден на граждани, пострадали на 14-ти, на граждани от чужбина, на хора, чувстващи се репресирани от управлението. Мнозина изразиха гневно отношение за събитията от сряда и отново изказаха исканията си. В събота двама малчугани бяха изпратени от майките си да хвърлят карамфили в краката на органи-те на реда, които бяха още по-малко, вече без щитове и каски. На лицата на някои от тях се виждаха и усмивки. Протестът, в желанието си да е възможно най-мирен, заприлича повече на Уудсток през 70-те, отколкото на протест срещу правителството. Заради студеното вре-ме протестите продължиха не повече от два-три часа.

На 17-ти протестът завърши с призива хората да дойдат и на следващия ден в 16.00 часа и да оставят четен брой карамфили. Те обявиха, че протестът продължава в сряда, 21. 01. 2009 г. от 15.00.

На въпроса защо в понеделник и вторник няма да има протести, Адриана Иванова от организация СРОКСОС отговори, че искат да дадат няколко дни за размисъл и почивка на гражданите.

Сега ни остава само да дочакаме сряда следобед и да се надяваме, че събитията от 14-ти няма да се повторят.



Още...

Честно (нашата програма)

Поредният студентски вестник... Мнозина ще кажат това и за себе си ще бъдат прави. Независим вестник, писан от независими студенти, от които нищо не зависи. „Свободен вестник” обаче е много повече от това.
Нашата независимост не е самоцел, а необходимост. Нашето издание си е поставило задачата да бъде трибуна не на студентски съвети, партии и организации. Такива има достатъчно.
„Свободен вестник” е отражение на това, което мисля аз, на това, което мислиш ти. На нашите проблеми, успехи и желания. На нас самите.
За нас всяко мнение е ценно и всеки читател е добре дошъл да сподели позицията си на страниците на вестника. Свободата на словото може и да е евтина стока в наши дни, но за нас тя е с най-голяма важност. Цензура няма да налагаме, поне не и в случаите, когато елементарните правила на общуването са спазени.

Нашият най-голям стремеж е да кажем, че младите хора в България могат да създават качествена журналистика. Визираме не само изучаващите масова комуникациая, а и всеки, който има какво да каже на обществото. Защо този пилотен брой е посветен изцяло на събитията от последната седмица?
Не преследваме евтина популярност, нито защитаваме нечии изцапани с кръв политически интереси. Счетохме, че протестите са събитие номер едно в нашия обществен живот, а в публичното пространство бяха изговорени множество неистини. Почувствахме се длъжни да споделим с читателите си гледните точки на няколко очевидци на случилото се пред парламента през последните дни. Съзнаваме, че има още много да се каже, може би сме допуснали и неточности. Важното в случая е, че тези грешки са по-скоро от липса на опит, отколкото част от нечия негативна кампания.
Обликът на „Свободен вестник” тепърва ще претърпи много промени – това е ясно. Ще публикуваме както актуална информация от всеки факултет, така и материали, посветени на всеки аспект от студентския живот – култура, спорт, клубен живот и много други.
Очакваме от вас не само текстове, но и предложения какво искате да четете на нашите страници.
„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.
Ние сме.
И вярваме, че не сме сами.
От редакцията


Още...

Когато фактите говорят, дори боговете мълчат...

След протеста пред Народното събрание бяха арестувани над 150 души. ФАКТ.

Имаше бити не само агресори, но и мирно протестиращи граждани. ФАКТ.

Над петдесет души са потърсили медицинска помощ. ФАКТ.

В столичните районни управления задържаните са карани да подписват документи, че не желаят медицинска помощ, не желаят адвокат и не желаят да бъде съобщено на техни близки, както и че няма да участват в антиправителствени прояви, митинги и шествия. ФАКТ.

Повече от две трети от протестиращите не са знаели, че протестът е прекратен със заповед на столичния кмет, поради заплаха от взривно устройство. ФАКТ.

В първия ден загражденията бяха свързани със свински опашки, а на следващите дни с метални скоби. ФАКТ.

Един мъж е починал от инфаркт в столично РПУ. ФАКТ.

Лични данни на гражданите бяха записвани на пропускателните пунктове на вторият ден от протеста. ФАКТ...




Днес София осъмна в ледената прегръдка на зимата. Сега, тук, на площада пред сградата на парламента, хапещият студ не прави вече впечатление. Часът е единадесет и половина, тълпата е огромна, чуват се освирквания и скандирания. Странен прилив на енергия, почваш да викаш и ти. Някъде пред себе си чувам размирици, виждам над главата си прехвърчащи снежни топки. Служителите на реда са строени компактно, с каски и щитове срещу народа.

Минава дванадесет, все по-ясно се усеща напрежението във въздуха, подклаждано от безредиците. Снежните топки стават повече и по-чести, жандармерията се раздвижва, отговаря на групичката екзалтирани младежи от страната на ул. „Раковски”. Тълпата отстъпва, после се втурва назад, следвана от представителите на закона. Паника. Не знаеш къде отиваш, знаеш само, че трябва да се махнеш от там, където си, възможно най-бързо. Блъскаш се, дишаш учестено. Някой до теб пада. Като стадо, гонено от хищник. Тълпата е разгневена, вика, хората ме блъскат напред. Нов щурм на жандармерията, за няколко секунди си притиснат от двете страни и се бориш да излезеш вън от създалото се меле. Измъкваме се и тръгваме към друга посока, не можем да се върнем обратно, кръгът на защита около сградата се е разширил. Поглеждам към паметника. Отново тласък на груба сила избутва протестиращите. Полицията навлиза. Сякаш залива вълна. Изтикват ни към улица „Шишман”. Няма път назад.

Алтернативен маршрут, за да разберем какво се случва. Жандармеристите почти обхващат площада по протежението на тротоара. Полицаите са със стоманени лица, в очите им се чете твърда решителност да разгонят хората. От някъде се чува, че имало сигнал за поставена бомба, затова ни разпръскват. Питам се, защо така грубо? Защо това се чува само като мълва, защо? Говори се още за бити и влачени. Що за начин има властта да евакуира народа си? Протестиращите не знаят всъщност какво става, знаят само че са блъскани. Объркването поражда още по-голям хаос. Виждам момче с кръв по главата. След още няколко крачки, докато тълпата отстъпва пред силата на въоръжените униформени - още едно момче с окървавено лице. Изтегляме се към Ректората, остатъка от протеста е точно по

средата на кръстовището.

Жандармерията подгонва тълпата по “Цар Освободител” към “Орлов мост”. Вижда се как част от протестиращите бягат надолу по “Левски” към “Попа”. Друга - нагоре към паметника, заграждани от полицаи, а основният поток продължава да бяга към кръстовището на “Орлов мост”. Влачат младежи и ги бият, хвърчат предмета във въздуха. Гневни въпроси: „Защо биете децата?!? Защо биете нашите деца?!?”.

Новото място на сблъсък - Цариградско шосе, след Борисовата градина. Протестиращи и жандармерия стоят едни срещу други със жадни погледи. Летят парчета дърво, плочки, метални прътове, ледени късове. Полицията настъпва с цялата си мощ. Пред подлеза срещу езерото ритат момче в краката, за да падне на земята, после го отвеждат по неизвестни причини.

Около двеста метра след кръстовището на “Орлов мост”, малко преди спирката на Полиграфическия – последен сблъсък, очакван може би петнадесет минути. Силите са неравностойни. Това усилие разгонва последните хора в Борисовата градина, където са били и арестувани много от тях. Споменът за сериозния сблъсък на площада пред Народното събрание ще запомня с потъпканата свобода на словото и волята. И въпросите.



Още...

Българийо!?!


Здравей, България! Реших че съм длъжен да ти напиша това писмо. Сигурно през буквите ще прозират гняв и болка, но аз и не искам да крия, че с това е изпълнена душата ми. Длъжен съм да ти пиша, защото не искам да останеш излъгана. Не искам да останеш жертва на изкривената и платена истина, която "свободните" ни медии щедро посяха сред народа ти. Не искам. Не искам да вярваш на тези, които двадесет години те лъгаха и те превърнаха в просякиня и проститутка, с която всеки може да преспи и да се подиграе. Същите тези - децата на хората с червените звезди на челата, които петдесет години бяха стъпили върху лицето на народа ти с войнишки ботуш. Така бяха стъпили, че го промениха до неузнаваемост, за да бъде днес грозна гротеска на своето славно минало. И отпечатъците от този мръсен ботуш, произведен някъде на изток, и досега не могат да се изличат...

Аз бях там, Българийо! Там, където се бяха събрали надеждата, гнева и волята за промяна на един народ. На твоя народ. На твоите деца. На твоето бъдеще. Бях там. Там, където шепа млади хора с пламък в очите се опитваха да изгонят престъпниците, които те продадоха, за да напълнят бездънните си джобове с някакви стойностни за тях зелени късчета хартия. Повече стойностни от теб и твоята съдба. Повече стойностни от живота на осем милиона българи. Аз бях там. Бях там, където същите тези хора бяха обградили своя остров на блаженството с хиляди каски, щитове, брони и палки. В част от тях сигурно е имало и човеци, но аз видях другата им страна, която беше далеч от човешкото. Бях там, там бяха моите приятели, колеги, там беше млада България. А от вътре с безочливи усмивки и зле прикрит страх крадците и мошениците надничаха плахо зад завесите, за да видят дали не е време да избягат от любовта на народа си, както сториха само месец по-рано. И за да са сигурни, че не е дошъл краят на тяхното безгрижнно съществуване, изпратиха срещу ни няколко хиляди, облечени в черно, бесни кучета. Кучета с палки и щитове, с бронирани камионетки и пистолети, които се втурнаха в тълпата, поваляха, удряха, биеха. Аз бях там. Бях там, когато хората започнаха да бягат и да пищят. Когато жени и старци падаха на земята, а над главите им свистяха мечовете на тези съвременни легионери. Бях там, за да усетя какво е собствената ти държава да изпрати срещу теб и близките ти армия. За да видя окървавените павета, разбитите глави, уплашените момичета и задъханите старци. Бях там, когато ни блъскаха, крещейки, че ще ни избият. Псувайки майките ни, заканвайки ни се, сякаш сме врагове. Бях там, за да видя истинското лице на държавата ни и най-вече на тези, които я управляват. Лицето, което България не можа да види, защото старателно го скриха от нея. И тя повярва. Бях там, за да видя как правителството на "най-корумпираната държава в Европа" смаза младите и будни българи, малкото останали, които искат да променят нещо. Студенти, еколози, земеделци. Дали искащи по-качествено образование, дали искащи Родината ни да не се превръща в бетона джунгла или искащи да могат да обработват земята си достойно. Толкова различни и разнородни, но обединени от общото усещане, че не искат да живеят в тази България. И аз не искам. Затова бях там. Затова ми се искаше да заплюя "народния представител", който каза, че на студентите не им било там мястото. Да заплюя всичките онези "народни представители", които сгазиха народа, когото трябва да представляват. Бях там, когато жените плачеха около окървавеното тяло на мой колега, студент, а полицаите ги дърпаха и псуваха. И мен псуваха. Псуваха всички ни, когато сещу техните палки и щитове се изправихме с "Мила Родино"... Аз бях там, Българийо...

Нашият порив за промяна беше смазан. Брутнално, с кръв. Беше смазан с лъжи и безочие. Беше смазан с перото на платената журналистика, която разказа на народа ни, на майките и бащите ни, как са ни платили, за да бъдем там. Как сме наркомани, хулигани, криминално проявени, фашисти, металисти... Държавата впрегна цялата си мощ, за да скрие истината и да опорочи нашата война срещу тези, които съсипват и нея, и собствения ни живот. И сякаш успя.

Днес България е спокойна...

Българийо!?

Още от автора на www.napredinagore.blogspot.com

Още...