„Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост”... Звучи някак дълго и тържествено, не мислите ли? Някак тази сложна конструкция от 10 елемента рисува в съзнанието училищни тържества с възрожденски привкус, демонстрации на научни достижения и бурно аплодирани награждавания на допринеслите за общото благо. Или нещо от този сорт, но може би с малко по-слабо изразено социалистическо звучене.
Както често става у нас, обаче, отвъд големите думи се крие нещо скромно и доста различно от първоначалните представи. Като „алкохолна напитка с аромат на ром”, например. Спиртната аналогия има своето основание, тъй като за огромната част от младите хора у нас 24.05 значи само едно – БАЛЪТ! Возенето в скъпа кола под наем, крайно затрудненото влизане в тоалет за еднократна употреба, първото и единствено в живота влизане в „Шератон” и промилните рекорди нямат нищо общо с делото на светите братя Кирил и Методий. Даже обратното – абитуриентският бал ознаменува „спасяването” на младата душа от бремето на средното образование. Истеричните крясъци и броенето до 12 не са приветствие на истинския живот, а по-скоро злобно размахване на пръст към „даскалото” – ние оцеляхме, ние победихме! Обществото ни не се интересува от неща, които не могат да влязат в употреба в изпълненото с безсмислие негово битие. За беда точно такива са така или иначе недобре преподаваните дисциплини в училище, които те правят знаещ, но не и богат. Днешните модели на поведение не идват от книгите или домашната среда, а от героите на „реалната” телевизия, кръчмите и криминалните хроники. Гореспоменатите не демонстрират особено душевно съдържание отвъд външността си, даже парадират с това, че са успели без никакви знания и умения. Точно това да си „успял”, “VIP” и прочее се е превърнало в безогледно преследвана цел, в единствен видим изход от мизерията, в която живеем. И това е напълно очаквано в държава, в която поривът към знание е убит в зародиш от неадекватна образователна система и смехотворни средства за наука. Будните се бунтуват, а след това просто отлитат заедно с нормалните.
В това отношение е любопитна ироничната ситуация, която ни споходи тези дни. На 20-тата годишнина от началото на прехода у нас, абитуриентите писаха на матурата си за „Разни хора – разни идеали” на Алеко Константинов. Малките мечти и цели, преследвани с голяма омраза и коварност от малките хора сякаш не са се променили за от сто години. Все още смазаните от собствената си посредственост дребни душици всяка нощ заспиват с мисълта да унищожат „тоя отгоре”, за да се събудят с нова енергия за произвол над по-слабите. Все още извършителите на най-долни престъпления намират спасение зад политическата коректност на винаги подходящите си възгледи. Не страх, а показно безочие намират те при срещата с моралните си (а нерядко – и физически) жертви. Все още решаването на международни проблеми с историческа важност се прецежда през личния интерес. Все още скатаването и глухотата за крещящи обществени проблеми гарантират място в голямата политика. И още, и още...
Тази година ще е обикновена. На 24-ти сутринта ще има поредното псведо шествие от принудително доведени ученици, поредните награди по приятелска линия и поредните гръмки слова. Политиците ще се надпреварват кой първи да вземе думата на някое важно събитие, за да оплюе другите, а придворните „интелектуалци” дементно ще пригласят. Привечер пък ще се чуват оркестри от клаксони и пиянски крясъци, а тук-там и изстрели от незаконно притежавано оръжие. Колко по-добре щеше да бъде точно на този ден абитуриентите да седнат пред белите листа, но не за да пишат литературни анализи, а за да кажат за какво живеят. След това да го прочетат на висок глас пред всички и да настане неловка тишина.
Явор Николов
Както често става у нас, обаче, отвъд големите думи се крие нещо скромно и доста различно от първоначалните представи. Като „алкохолна напитка с аромат на ром”, например. Спиртната аналогия има своето основание, тъй като за огромната част от младите хора у нас 24.05 значи само едно – БАЛЪТ! Возенето в скъпа кола под наем, крайно затрудненото влизане в тоалет за еднократна употреба, първото и единствено в живота влизане в „Шератон” и промилните рекорди нямат нищо общо с делото на светите братя Кирил и Методий. Даже обратното – абитуриентският бал ознаменува „спасяването” на младата душа от бремето на средното образование. Истеричните крясъци и броенето до 12 не са приветствие на истинския живот, а по-скоро злобно размахване на пръст към „даскалото” – ние оцеляхме, ние победихме! Обществото ни не се интересува от неща, които не могат да влязат в употреба в изпълненото с безсмислие негово битие. За беда точно такива са така или иначе недобре преподаваните дисциплини в училище, които те правят знаещ, но не и богат. Днешните модели на поведение не идват от книгите или домашната среда, а от героите на „реалната” телевизия, кръчмите и криминалните хроники. Гореспоменатите не демонстрират особено душевно съдържание отвъд външността си, даже парадират с това, че са успели без никакви знания и умения. Точно това да си „успял”, “VIP” и прочее се е превърнало в безогледно преследвана цел, в единствен видим изход от мизерията, в която живеем. И това е напълно очаквано в държава, в която поривът към знание е убит в зародиш от неадекватна образователна система и смехотворни средства за наука. Будните се бунтуват, а след това просто отлитат заедно с нормалните.
В това отношение е любопитна ироничната ситуация, която ни споходи тези дни. На 20-тата годишнина от началото на прехода у нас, абитуриентите писаха на матурата си за „Разни хора – разни идеали” на Алеко Константинов. Малките мечти и цели, преследвани с голяма омраза и коварност от малките хора сякаш не са се променили за от сто години. Все още смазаните от собствената си посредственост дребни душици всяка нощ заспиват с мисълта да унищожат „тоя отгоре”, за да се събудят с нова енергия за произвол над по-слабите. Все още извършителите на най-долни престъпления намират спасение зад политическата коректност на винаги подходящите си възгледи. Не страх, а показно безочие намират те при срещата с моралните си (а нерядко – и физически) жертви. Все още решаването на международни проблеми с историческа важност се прецежда през личния интерес. Все още скатаването и глухотата за крещящи обществени проблеми гарантират място в голямата политика. И още, и още...
Тази година ще е обикновена. На 24-ти сутринта ще има поредното псведо шествие от принудително доведени ученици, поредните награди по приятелска линия и поредните гръмки слова. Политиците ще се надпреварват кой първи да вземе думата на някое важно събитие, за да оплюе другите, а придворните „интелектуалци” дементно ще пригласят. Привечер пък ще се чуват оркестри от клаксони и пиянски крясъци, а тук-там и изстрели от незаконно притежавано оръжие. Колко по-добре щеше да бъде точно на този ден абитуриентите да седнат пред белите листа, но не за да пишат литературни анализи, а за да кажат за какво живеят. След това да го прочетат на висок глас пред всички и да настане неловка тишина.
Явор Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар