20 години преход стигат, хайде вече да проходим

Моето поколение е това на днешните двадесетгодишни. На двадесетгодишните надежди, неволи, очаквания и разочарования. Откакто се помня, всяка година около 10 ноември българинът се пита докъде е стигнал с прехода и дали не му е време да приключи с него.

Роден съм, оказва се, в една отдавна „прехождаща” държава. Другата не си я спомням. Дистанцията на времето и историците ще оценят дали това е за добро, или пък не.
Днес и сега обаче няма как да не забележа колко близки контекстови синоними се явяват „прехождането” и прохождането. В настоящата ни българска реалност разликата между тези две понятия май наистина е само визуална. Проява на твърде черен хумор е как една буква илюстрира опасно грешните ни възприятия. Кажи-речи две десетилетия по-късно никой не се сеща, че за да преходиш – първо трябва да си проходил.

Тъжната истина в очите на един двадесетгодишен е, че май твърде много прехождахме, преди дори да се научим да стоим изправени. И прехода още си го мъчим на четири
крака – с лазене, суркане и влачене, чинно коленичили пред по-големите. Досущ като бебе, нали?

Какво пък толкова, нали поне се движим някак си! Но дори в най-разчупената терминология 20-годишни бебета няма. Напротив – на тази възраст вече сме пълнолетни, можем да купуваме пиячка, цигари и да шофираме. Пак наквасени, ама вече правоспособно. Тази година вече не е юношеска. След нея от порасналия вече човек отговорности, морал и разумни действия. Сами решете: отговорна ли е една държава, в която хиляди стоят без работа – кой от липса, кой от нежелание, същевременно малолетни проституират чрез обяви в пресата. Къде точно е моралът и възпитанието в това да си изхвърлиш боклука през балкона, докато се дървиш на съседите за парното?

Отново въпрос на изпусната буква и мазохистичен присмех е дали забавеното ни развитие в прехода е забавно за някого. Макар че това би отпратило любителите на псевдокомедийни сериали към заглавието „Развитие в застой”. Ситуацията у
нас, разбира се, няма нищо общо с епизодите. Освен че и филмовият, и реалният сюжет са тъпи дотам, та да ревнеш.

Чудно – кое ни е застояло? Развитието или направо мисленето? Управата или обществото?

‘Щото само едно забавено и застояло обществено мислене би се вкопчило така отчаяно във вехтата PR идея за Супермен, Супер Любо и побратимия им Бате Бойко. Добруването и рейтингът на последния нагледно оборват твърдението, че преходът не бил продуктивен. Ама, моля ви се! Чичко Борисов е бестселър на постсоциалистическата
безнадеждност.

Той е мъжкар, има мускули и нищо не може да му се изпречи. Разбира я държавата, фотогеничен е и е пич. Мултифункционален е като кухненски робот от телешопа, а ако
гласувате за него, до 10 минути ще получите безплатен СОТ бонус.

Тъкмо постсоца и преддемокрацията дадоха почва на генномодифицираните си супергерои да покълнат, цъфнат и вържат. Ние, двадесетгодишните обаче, не разбираме от това. Твърде млади и зелени сме да оценим сложността на прехода. Не бива само да се подценява едно:

Когато зрелите анализатори се чудеха как да се адаптират към прехода, ние закрачихме за първи път, а не по спомени. Ама мама му прехождане, няма ли най-после да стигнем
някъде, че крака не ни останаха?

Розен Иванов

Още...

Светът не се побира между две корици

На 1 ноември си спомняме, че книгите, вестниците и словото изобщо са били ключът към нашето духовно израстване. Но днес глупостта, невежеството и апатията няма да изчезнат,
дори ако 4-5 милиона българи станат книжни плъхове. Няма да има работа за всеки, дори ако всички завършваме като пълни отличници.

„История славянобългарска” е книга, състояща се от не повече от 100 страници. Те обаче са били напълно достатъчни силата, вярата и свободата да се събудят в сърцата на милиони българи.

Днес вече имаме стотици хиляди романи, учебници по история, библиотеки и книжарници. Но Земята се върти дори когато спим и светът вече не се побира между две корици.

Американският писател-есеист Робърт Фългъм е написал: „Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието, че митът е по-могъщ от историята, че мечтите са по-силни от фактите.” Нашата история е доказала могъществото на мита, а световният прогрес – силата на въображението. Но пробуждането ни в утрешния ден зависи от свободата на нашите мечти. Както писател не се става само с четене, така и книгите ни казват само това, което някой вече е измислил.

Нека Денят на народните будители не бъде просто повод да си припомним, че трябва да четем, а да отпразнуваме силата на промяната, на новото, на това, което може да запали искрицата ни за живот. А то не се крие по прашните рафтове с книги, а вътре в нас.

Ваня Богданова

Още...

Бъдещето на радио "Алма Матер" остава неясно

Радио „Алма Матер” се е доказало през годините като родилен дом за способни кадри, които впоследствие се превръщат в цвета на българската журналистика. И днес водещите медии живо се интересуват от живота на студентското радио, като постоянно привличат в редиците си проявилите се в него. Въпросът е може ли то да заживее свой самостоятелен, пълноценен живот, като заложи приоритетно на студенти в подготовката и реализацията на програмата и впечатли с интересна студентска тематика?

Истината е, че за един немалък период от съществуването си радиото звучи по-скоро невзрачно и вяло, не е близо до студентската душевност и проблематика. Прикачвайки преди време към автентичното си име добавката „Класик ФМ”, радиото неизбежно се вгради в единна плоскост с идея, която няма нищо общо със студентите. При все че класическата музика е абсолютна величина, чиято стойност е всеобщо призната, тя не кореспондира със студентските нагласи и мироглед, свикнали неизменно да се противопоставят на Стария ред, традициите, статуквото, класическата идея за нещата...

В резултат на това профилиране на радиото, юридически скрепено чрез договор с фирмата „Кантус Фирмус”, студентското го-во-ре-не за актуалните проблеми сякаш заглъхна, вече все по-малко млади хора желаят да вземат дейно участие в творческия процес.

На 13 октомври във Факултета по журналистика и масова комуникация(ФЖМК) се проведе среща-дискусия за студентската роля в радио Алма Матер, на която присъства и ректорът на Софийския университет Иван Илчев. В разговора той чистосърдечно призна,
че обликът и звукът на радиото не са адекватни на студентските ценности и че акцент в програмата не трябва да е музиката, а оригиналните сюжети и предавания на младите студенти. Беше представена нова програмна концепция, която предвижда повече време
за студентски проекти. Една от лансираните идеи е обучението по радио във ФЖМК да бъде интегрирано в радио „Алма Матер”.

От настоящото ръководство на радиото изразиха непосредствени забележки към предложената нова концепция. Според него досегашната практика показва, че студентите бързо се отказват от ангажиментите си в радиото и отиват в по-големи медии за пари. Освен това, дори да се внедрят упражненията на групите по радио в програмата на медията, това означава непълноценна изява за чуждестранните студенти. Не на последно място е опозицията „гонене на аудитория – представяне приоритетно на студентска тематика”, като избере ли се второто, се застрашава получаването на следващ програмен лиценз. Припомня се скорошен критичен доклад на СЕМ.

Ясно е, че въпросът опира до пари. Трябва да се изнамери една значителна сума, с която студентското радио да започне да функционира пълнокръвно, без да е притихнала
жертва на нечий комерсиален интерес. Парите са необходими, за да се осигури техническата база и изправността й, за да се плащат авторските права на звучащите песни, за да се дават заплати на тонрежисьорите. На срещата стана ясно, че някои студенти са готови да правят учебно радио, без да получават хонорари.

Жизненоважно е казусът да намери решение на факултетно ниво (ФЖМК). Или се прекратява договорът с „Кантус Фирмус” и се търсят пари за изцяло студентско радио, или се продължава по старому. Има и трети път: взаимен компромис и някакъв среден вариант, който обаче много прилича на онзи случай с жената, която „почти съвсем заченала”.

Студентите, като най-жизнена страна от проблема, също имат място на бъдещите срещи за изкристализиране на окончателния облик на радио „Алма Матер”. Нещо повече, те вече заявиха готовност активно и ангажирано да се заемат с правенето на студентската медия. Още през лятото беше обявен конкурс за концепции на нови предавания. Хората, чиито идеи бяха одобрени, чакат амбицирано да получат добронамерен картбланш, за да ги реализират. В крайна сметка радиоефирът на „Алма Матер” е свидна територия, която по начало им се полага, необременена от стари, порочни схеми, наложени стереотипи и самоналожили се авторитети. На хоризонта се задава един симпатичен, негласен и неформален колектив от импровизирани студентски медии – радио „Алма Матер”, телевизия „Алма Матер” и, разбира се - „Свободен вестник”.

Ние сме отговорни за техния живот!

Ангел Иванов

Още...

Емил Кошлуков: Днешното поколение си е ОК

Според някогашния студентски лидер професорите трябва да бъдат учени, а не даскали

Наближава 10 ноември. На тази дата се навършват 20 години от първата крачка на българите към демокрацията. По този повод се обърнахме към един от водачите на студентските стачни действия през ’89 година и в момента лидер на партия „Новото
време” – Емил Кошлуков. За „Свободен вестник” той прави равносметка какво постигнаха революционно настроените студенти за тези две десетилетия и как това се е отразило на хората, които са родени по онова време. И как един тогавашен студент вижда днешните – калени или развалени от този тежък период.

Изминаха 20 години от 1989 г. Как оценявате обществото след толкова време?
- Би било доста претенциозно да се заема да давам оценки. Има както безспорни постижения, така и много грешки. Не мога да кажа, че стоката е без консерванти, нито че е развален продукт. След 20 години някои неща изглеждат за младите като даденост, но разликата за вашите родители е много ярка. Самия факт, че взимаш това интервю например. Трябваше аз да съм председател на комсомола, ти да си млад комсомолец и да говорим за тезисите на другаря Живков. Тогава друго не се позволяваше. Сега можем да си говорим спокойно за всичко.

Каква беше мотивацията на хората, участвали в протестите преди 20 години? Свободи, по-добро материално положение? Какво беше усещането тогава?
- Първо, по онова време промяна на режима вече се извършваше в Полша, Чехия, Унгария. Техните кръгли маси, „Солидарност”, „Нежната революция” и перестройката в Русия накараха хората в България също да очакват промени. Хората искаха промяната, подкрепяха я. Със сигурност не си я представяха като сега. Много хора се разочароваха.

Хората имаха ли ясна идея какво искат за бъдещето или просто искаха смяна на статуквото?
- По-скоро второто е вярно. Имаха ясна идея какво не искат Какво са искали – всеки си го е представял различно. Но със сигурност са мечтали за по-добър живот, по-висок
материален стандарт, повече стоки в магазините. Ако сме имали консенсус, той беше, че комунизмът трябва да ходи на бунището на историята. А свободата е индивидуална представа. Беше им писнало от милиционерското статукво.

Хората, които по онова време са били студенти, сега работят. Запазили ли са енергия и идеалите си оттогава?
- Повечето са разочаровани. Вероятно много от тях правят нещо в сферата си на дейност, така че страната да е малко по-добре. Но че не постигнахме желаното, че не стана това, което очаквахме - това е факт. Казусът кой е останал верен на идеите си е строго морален и е въпрос на ценностна система. Демокрацията е процес в развитие, тя не е последна спирка на метрото.

Какво е нужно сега? Протести или здрава работа?
- Трябва да си браним правата всеки ден. Ако е нужно с протест, със стачка, с избори. С всички възможни способи. Няма такова положение „стой си на работа и мълчи”. Сега звучи странно, но едно от исканията навремето беше автономия на ВУЗ. Тогава БКП решаваше кой да влезе, какво да се учи, кои да са предметите. I курс щеше задължително да учиш история на БКП, руски език и марксизъм. Държавният изпит беше политически. Сега може да се борите за битови права, студентски общежития. Но не може да мълчите.

Имате ли наблюдения върху сегашните студенти?
- Не кой знае какви. Тук на работа взимаме предимно студенти по социология и политология. Имам някакъв поглед покрай тях, но не пряко впечатление. Висшето образование е скъпо удоволствие. Завършил съм в чужбина и нямам кой знае колко задълбочена представа за положението тук. Бях студент един семестър в СУ и държах един изпит, след като политическите дисциплини паднаха. Но като политик съм запознат
с проблемите. Основният е финансирането. Трябват добри преподаватели, те пък трябва да получават високи заплати. Нужна е богата библиотека с абонамент за всички академични журнали. Базата също е важна. Един добър университет е ужасно скъп. От друга страна, заради емиграцията образованието е сферата, която се отплаща най-малко на държавата. Кривата на финансирането й скача рязко при висшето. А когато станеш химик в Гърция или Англия, това е загуба за България. Това е проблем на Индия, Пакистан... всички държави, от които изтичат млади хора. С копаене на домати пари не се вадят. С една софтуерна програма можеш да станеш милионер. А за нея трябват само
акъл и компютър – тоест 100 % придадена стойност на продукта. Образованието е елемент от държавната сигурност. Не можем да бъдем нация от сервитьори и камериерки. Казват, че туризмът е водещ, той е панацея. Но макар да е печеливш, не може всички млади хора да стават обслужващ персонал. Само едно богато поколение може да направи нещо за страната.

А обратният процес? Много българи отиват да учат в чужбина. Доста от тях не се връщат.
- Повечето не се връщат, защото нямат възможност за кариера. Образованието не се изплаща. Трябва да има правила на играта. Трябва да знаеш, че ако си вложил 5 години от живота си, залягал си над учебниците и имаш шестици, ти заслужаваш 5 пъти по-голяма заплата от човек със средно образование. В развитите страни това се случва. Казваш: ще уча 5, 6, 7 години за докторат, ако трябва. Ще взимам кредити, няма да правя пари, а ще трупам борчове. Но вярвам, че годишната ми заплата ще бъде 100 000 лева, защото за това образование толкова се полага. И си струва да рискувам и да изляза в реалния живот на 25. Заради липсата на правила, заради бандитския капитализъм и шуробаджанащината това не е гарантирано. Ставаш лекар и получаваш 500 лв. Ставаш инженер, но ръководител е синът на шефа. Икономиката не оценява талант, а връзки и позиции. Трябва да си свързан с някого, а не да си някой. Разбира се, постепенно нещата се оправят. В България много компании нямат добри специалисти и виждам обяви за работа със заплата 1000, 2000, 3000 лв. Разбира се, сега не е най-доброто време, покрай кризата и спада в икономиката. Но възможностите за реализация стават повече. Поне в хуманитарните специалности дипломата е лист хартия. Не мога да коментирам точните науки, но тук идват хора с диплома за висше, а професорите нищо не са ги научили. Разказват ми за преподаватели, които от 20 години четат едни и същи 5 листа хартия. Какво да те научи човек, който не се е развил ни най-малко? Или професори, които се появяват 2 пъти на семестър, правят си разни проекти с европейски пари и си пазят мястото, а иначе въртят частен бизнес. Или преподавател, който преподава нещо, което никога не е работил. Голяма част от бившите идеологически преподаватели са станали политолози, след като са преподавали история на БКП. Или лектори по социалистическа политикономия учат на маркети. А не са
продали едно пакетче семки, не са стъпвали на един семинар или курс, за да видят какво е маркетинг. Преподавател по марксизъм води икономика. Та той не познава пазара. Ние сме страната в Европа с най-малко млади преподаватели. Около 60 % от лекторите са на 50 и нагоре. Трябва хора, които са ходили по света, да стават преподаватели на 30 – 40 години. Но не ги пускат. От друга страна, с 600 лева заплата ръцете на професорите са вързани. На „Славейков” специализираните издания започват от 30 лева. Ако той иска да поддържа някакво ниво и да ти преподава качествено, е нужно да харчи половината си заплата. А е нормално този човек 3 пъти в годината да отива в Токийския или Калифорнийския университет, да види как се преподава там. В САЩ голяма част от университетите са изследователски ориентирани.
Мястото на професор не се определя от това дали е преподавател. Важни са публикациите в елитни журнали, дали човекът е издал труд тази година. Свободен е да пътува и да твори. Професорът трябва да създава, да е учен, а не даскал. Трябваше да преподава 3 часа по 45 мин. седмично и толкова. Не е длъжен да оценява работи и да прави контролни. Предполага се, че през другото време човекът обогатява и специализира знанията си, прави открития, за да може да преподава добре.

А какво мислите за младите хора като личности? Станали ли сме жертва на грешки, куца ли ни нещо?
- От времето на Аристотел всички се оплакват от младите. Аз мисля, че всяко поколение се оправя. Винаги се говори за загубеното поколение, как те сега нищо не учат, изпуснати са. Всяко поколение се справя с живота и не е загубено. Ако питаш майка ми, аз съм напълно безсмислен човек. Може би поколението преди вас, през най-бандитските години на прехода, имаше по-малки шансове. Като се формулираш като личност без ролеви модели е по-тежко. Гледаш съученичката с 3 ланеца и часовник, защото е с къса пола и деколте и буквално проституира, ходейки с някоя мутра. Или крадецът отсреща е с нова кола. Ако виждаш белезите на успеха по този начин, това те демотивира. Но мисля, че вече се преодолява. Най-тежкото отмина. Сега повечето студенти работят, изкарват някой лев, оправят се с живота, кандидатстват във фирми и това е добре. А ако искаш да се образоваш, достъпът е свободен. Избираш университети, програми. Смятам, че днешното поколение си е ОК. И това ще са хората, които утре ще управляват бизнеса, държавата и трябва да инвестираме в тях, да ги насърчаваме. Иначе се обричаме на бедност.

Николай Гергов

Още...

Не сме просто част от ново време, а по-скоро от нова епоха

Поколение `89 за промяната `89

Надежда Бухова, University of St. Andrews

Каква разлика виждат родителите ти между техния живот на 20 и твоя?
-Аз водя много по-самостоятелен живот. Налага ми се да работя, да уча, докато те не са се притеснявали от много от неизвестните, които са сега пред мен. От друга страна, аз имам свободата на избор. Имам възможности, които са били напълно невъзможни за тях. Има някакъв баланс, предполагам.

Можеш ли да си представиш живота с една телевизия и униформи?
- Мога, но не искам. Образите на тази телевизия и на униформите все още са сред нас, но са твърде сложни, че да може да се опишат с няколко думи и да усетим ограниченията, които налагат.

Какво според теб си правила на 10.11.1989?
- Вероятно съм се наслаждавала на чиста нирвана - хубава храна, много глезене и удовлетворение.

Биляна Александрова, Софийски университет

Каква разлика виждат родителите ти между техния живот на 20 и твоя?
- Майка ми и баща ми на 20 са гледали по съвсем различен начин на живота. Учели са, но самото образование е било друго. Работели са - аз не работя в момента. Може би тогава са се и срещнали. Ходели са на кино, срещали са се по сладкарници. Сега ние гледаме филми пред компютъра и ходим по кафета и барове. Те са имали различни ценности.

Можеш ли да си представиш живота с една телевизия и униформи?
- В последно време рядко гледам телевизия, така че е възможна една телевизия, стига да е достатъчно разнообразна и да задоволява всички интереси. Униформите са също нещо хубаво, всяващо ред.

Какво според теб си правила на 10.11.1989?
- Ами на 10.11.1989г. съм била на почти 5 месеца и нямам спомени какво точно съм правила - вероятно яла, спяла...

Георги Русев, Медицински университет София

Каква разлика виждат родителите ти между техния живот на 20 и твоя?
- Смятат, че съм доста по-безотговорен от тях, че нямам уважение към някои основни неща в живота и че не съм научен на постоянство и труд. Всяко поколение хвърля такива обвинения към следващото.

Можеш ли да си представиш живота с една телевизия и униформи?
- Имам чувството, че не сме просто част от ново време, а по-скоро от нова епоха. Днес хората свързват униформата с пожарникарите и полицаите, а при наличието на 100 канала по кабеларките буквално се потопяваме в информация. За скука просто не може да се говори.

Какво според теб си правила на 10.11.1989?
- Вероятно съм ял от първите демократични банани, вече свободно разпространявани по пазарите.

Виолета Димитрова, Лесотехнически университет

Каква разлика виждат родителите ти между техния живот на 20 и твоя?
- Разликата е много голяма в много отношения: на 20 майка ми вече е имала дете, изобщо не са имали днешните възможности и не са били толкова информирани.

Можеш ли да си представиш живота с една телевизия и униформи?
- Бих могла да си представя такъв живот, все пак е имало време, когато е нямало дори и една телевизия, пък хората са успели да се забавляват по някакъв начин. А за униформите – стига да са съобразени с някакви изисквания на учениците, които ги носят, според мен са една хубава идея и начин да се открояваш сред други училища.

Какво според теб си правила на 10.11.1989?
- О, най-вероятно съм спинкала.

Явор Николов, Денка Колева

Още...

Липсват ли ни първите 20 години?

Нещо много странно им става на хората като наближи поредната годишнина от 10 ноември 1989 г. Започват се едни речи, едни дълбокомислени коментари, едни сравнения – направо да ти се завие свят. Аз нямам какво да анализирам или да сравнявам, прекалено малък съм
бил, за да помня.

Чел съм книжки и са ми разправяли какво е било „преди”, с всичките там опашки за плодове, москвичи и цветни телевизори. Явно ми е слабо въображението, защото ми е трудно да си представя как обществото е живяло близо половин век по този начин и то изнасилвайки лозунга „Свобода, равенство и братство”. Направо да се чуди човек какво му харесват по-старите хора на това време.

Сега, уж, е различно. Откакто се помня има свобода, има от всичко. Всеки може да прави каквото иска с живота си. Въпреки това, хората се оплакват или просто бягат нанякъде. Не от национален рефлекс, просто има защо. Прекалено висока цена на
живота, крадливи управници и нагла престъпност – всеки може да си намери причина да бъде много недоволен.

Скучните хора от телевизора от десетилетия ни съветват да мълчим и да потърпим. Обясняват проблемите с думичката „преход”. Тя буквално цял живот виси над главите на
нашето поколение като надпис „Ремонт” на вратата на фалирал бутик. Преход – от контролирана мизерия до конституционно гарантирана такава? Явно. Демокрацията е набор
на нашето поколение, но 20 години по-късно ние учим, работим и създаваме семейства. Тя си е все така... преходна. Като славата на политици, реалити герои и... убийци от училищния двор.

Много съм далеч от тезата, че този прословут 10. 11. не е трябвало да се случва. Проблемът е в това, че за 20 години са станали прекалено малко неща, които да отдалечат поколението ни от тези преди нас. Тази дистанция ни е нужна, за да оценяваме случващото се в България както биха го правили хората в истински демократична държава.

Все пак ако човекът, донесъл промяната, е осъден цял живот да сравнява, роденият с нея трябва да я изживее. Всичко останало са недомислици и прояви на лошо гражданско възпитание.

Явор Николов


Още...

Басня за кръговата система на държавното управление

Крали Марко и Чък Норис правеха състезание по канадска борба и едновременно с това се гледаха немигащо. Разбира се, бяха твърде заети, за да убият с поглед гаргата, която им правеше фотосесия, затова се правеха, че я няма. Тази гарга работеше за елитен папарак, работещ за елитно списание с цвят охра.

Чък и Марко бяха като канари – час, два, три... миг безвремие, в който гаргата успя да обори теорията за относителността. Гаргата снимаше един и същи кадър, те не се помръдваха. Разходът на лента беше престъпен.

За да не спират с канадската борба, Крали Марко и Чък Норис се разбраха – единият ще сготви вечерята (две риби и пет хляба, които да нахранят българите), а другият ще сложи масата, известна още като софра. Речено – сторено. Убиха гаргата с поглед и я сервираха в собствен сос – тя горката се наака в страха си.

Извод: когато слушаш някого, който чул от втори, който разбрал от гарга, тогава ще вярваш в Чък и Марко. И ще ги избираш през 4 години. А всъщност ги избира гаргата.

Николай Гергов


Още...

Наръчник за политическо самоубийство

БСП е странна партия. Макар че разни зложелатели я наричат преименувано БКП, тази политическа формация показва свой, уникален за световните мащаби облик. Да оставим настрана дясната политика, която тази лява партия носеше. Този политически феномен в най-новата вселенна история е вече стар хляб. Не съвсем актуален, но все пак по- скорошен момент в битието на червените беше последният им партиен конгрес. На пръв поглед нормална сбирка на хора, които се недолюбват, но там се роди една мисъл, която всички телевизии извъртяха по 10 пъти и въпреки това остана в сянката на цялостното събитие.

Сентенцията беше родена от Татяна Дончева. Странно, но факт, тя каза нещо важно и умно: „Обществото отчетливо ни мрази”. Доста логично, нали? Не е важна констатацията на очевидното – БСП винаги си тръгва от власт с псувни и протести. В известен смисъл това е партията, която или си тръгва с шут по задника, или се изнизва през задния вход. Въпросът е: Признавате провала си. И?

Този казус няма отговор. И това обяснява една от големите празнини в начина на мислене на родния политик. Да си признаеш провала не е само въпрос на чест. Това е равносилно на оставка. Дискредитираният, провалил се човек НЕ МОЖЕ да изпълнява представителни функции така, както куцият кон не може да участва в състезания. По-умно е да си невинен до доказване на противното, отколкото да се самозаплюеш.
Управлението е свързано повече със задължения, отколкото с права. И има едно основно правило: като си изкопаеш гроба, лягаш вътре.

Николай Гергов


Още...

Голите крака не подхождат на академичността

Дрескод в университета – необходимост или безумие?

Нов правилник, който забранява дрехите с дължина над коленете, „зарадва” студентите от УНСС в началото на учебната година. Възпитаниците на ВУЗ-а получиха специален лист с указания при заверяването на семeстъра, според който трябва да забравят ходенето на лекции с къси панталони и поли.

Нуждае ли се и СУ от подобни мерки?
За да проверим как биха реагирали студентите на подобни промени в политиката на университета, обиколихме коридорите на Алма матер. След като доказахме, че не сме от секта, не искаме дарение и не предлагаме изгодни промоции, получихме доста интересни отговори.

„Всички жени с много къси поли и големи деколтета!”
Тази теза обедини по-голямата част от представителите на силния пол, които решиха, че това се отнася единствено до момичетата. Павел и колегите му първокурсници, които учат публична администрация, подкрепят твърдението си с желeзния аргумент „Така ни
харесва!”. Юлий от 3-ти курс пък смята, че „щом едно момиче има смелост и посред зима да тръгне така, нека!”.

„Дрескод – задължително!”
На другия полюс са магистрите Валерия и Теодора. Според тях „специално в университета трябва да се намери баланс – нито много официално, нито твърде разпуснато”. Подкрепя ги и Ивайло: „Във всички обществени сгради си има изисквания, все пак сме дошли да учим, не да се сваляме.”.

„Тук да не е църква или някоя ислямска държава”
Не липсват и студенти, които тълкуват подобна забрана като недопустимо ограничаване на личната свобода. „Пълна простотия, това да не е църква???” възкликна в отговор на нашия въпрос един от студентите. Второкурсничката Невена заема същата позиция - „след средното училище не може някой друг да налага на пълнолетни хора правила как да се обличат”.

Такива са настроенията сред студентите. СУ не планира промени в правилника си поне засега и оставя на своите възпитаници сами да определят външния си вид. Разбира се, може много да се спори дали стълбите при Христо и Евлоги Георгиеви са началото на моден подиум, който продължава и в отделните факултети, или старта на дългия път към знанието. Остава на Вас сами да решавате подхождат ли голите крака на академичността.

Галя Младенова
Ася Владимирова

Тъй като шокът покрай правилника за обличане на УНСС беше пълен, от екипа на “Свободен вестник” решихме да отделим няколко реда и на този проблем. На помощ се притече студентката Светозара Язовска, която е втора година специалност Икономика в Университета по национално и свободно стопанство.

Спазват ли студентите от УНСС новия правилник за облеклото в университета?
Честно казано, малко ми е трудно да преценя, тъй като навън така или иначе е много студено в момента. Не мога да погледна обективно на нещата в такова време, но за всеки е строго индивидуален този избор. Студентите знаят какви са правилата, знаят какво рискуват. Санкциите са наистина големи, така че може и да има някаква промяна в облеклото. Времето ще покаже.

Ти лично спазваш ли правилника за облекло в университета?
Долу-горе. Аз по принцип избягвам да нося блузи с твърде изрязани деколтета или къси панталони в подобни институции. Това за мен е проява на лош вкус. Не съм съгласна обаче със забраната за ¾-тите панталони. Това вече е прекалено.

Какви точно са санкциите?
Отнемане на студентските права за една година.

Защо до този момент не е имало подобни изисквания към облеклото на студентите?
Не съм сигурна. Студентите просто получаваме правилника и ако искаме да запазим студентските си права – спазваме го. Прави ми впечатление, че тази година в УНСС се опитват, като че ли, да затегнат нещата, което ще се отрази добре върху реномето на университета. Лично според мен обаче, за да настигнем европейските университети, са нужни реформи на съвсем друго ниво - начина на преподаване, на поднасяне на материала, в провеждането на изпитите и т.н. Необходими са реформи в образованието, не в облеклото! Дрехите може да говорят за същността на човека, но има много по-важни неща от тях. Трябва да има строги санкции за изучаван материал и може би – поведение на студентите, но за дрехи – звучи смешно.

Силвия Никлева


Още...

Качествено и евтино обучение? Не, не е мит!

Къде в Европа можем да получим добро образование?

Ако ви е писнало от проблемите на родната образователна система или пък мислите, че ви е време да видите малко свят, може би трябва да се замислите за обучение в чужбина. Далеч не е задължително да продадете семейното имущество, за да финансирате следването си, нито да прекъсвате и да губите годината. Повечето програми изискват само интелигентност над средната и доза академичен ентусиазъм.

• В програмата за студентска мобилност CEEPUS (Central European Exchange Program for University Studies) участват 12 страни: Чехия, Унгария, Полша, Австрия, България, Сърбия, Словакия, Македония, Румъния, Словения, Хърватска, Косово. Официалният сайт
на проекта е http://www.ceepus.info/. На него можете да получите по-подробна информация, както и да подадете документи онлайн. След регистрация имате възможността директно да разгледате офертите за студентска мобилност и да изберете за коя от тях да кандидатствате. Друга опция е да подадете документи директно през сайта на самия университет или да се свържете с координаторите на програмата в съответното учебно заведение. Крайният срок за записване за летен семестър 2009/2010 е 15 ноември, но и след него продължава да постъпва информация за нови проекти.

• Европейските институции периодично обновяват информацията си и за стажантски програми. Повечето изискват завършено висше образование, но за стаж в Сметната палата на Европейския съюз (със седалище в Люксембург) се изискват завършени 4 семестъра в област, свързана с дейността на институцията. Стажът може да бъде платен или неплатен и продължава до 5 месеца. Другата възможност за студентски стаж в европейска институция (за съжаление, неплатен) е като преводач в Европейския парламент, също в Люксембург. Езиковите изисквания са за общо три европейски езика – един на отлично ниво и два на добро. Трябва стажът да се води част от обучение или учебна практика. Трае до три месеца и се провежда четири пъти годишно.
Информация на www.europa.eu.

Десислава Гичева

Още...

Не спират тревогите за облика на Студентски град

Може ли да се организира чистотата?

Тревогите около облика на студентския ни дом нямат край. Странно и трескавоприятно е усещането да си част от това пространство, да се завръщаш с големия сак отново и отново, пред очите ти да изниква прекрасногрозният студентски блок, в който живееш: прекрасен, защото живееш трета година в него… грозен, защото със сигурност не е красив... И още по-странно: сладостното знание, че влизаш в познатата стая, прибираш се вкъщи, трохите си стоят, съквартирантът е излязъл (днес започва лекции в 9.00), трябва да се смени крушката в банята... Навън обаче студентското право е оспорено –
отвързани натрапници пръскат лукс от коли, нашествието на НЕстудентите взима връх, строи се ден и нощ...

В Студентски град предсмъртно стискащият хотдог студент съжителства с онзи-който-не-бива-да-се-назовава, чаровни баничарници изчезват мистериозно, преотстъпвайки териториите си на някой клуб, случва се отвличане...

Известно е, че Студентски град никога няма да е само блокове и столове. И слава Богу. Студентът е такъв, защото освен да спи, да учи и да се храни, той разполага с легендарната привилегия да се забавлява. Ясно е също, че градчето е желана дестинация за хората с възможности. Но дори Хю Хефнер е познал границата, като не е поканил всички едрогърди жени в имението си!

В Студентски град границите на нашествието, заграбването и пъченето са променливи и постоянно се потъпкват. Затова присъдата ни е в ход.

В навечерието на новата учебна година, когато кепенците енергично се вдигат и консумацията лека-полека започва да става свръхконсумация, се случва и Голямото пристигане. На Централна гара маршрутките за Студентски град не стигат, животоспасяващо се търсят съквартирантки-непушачки, уличките отново се изпълват с глъч. Студентската общност се самонавива за нови подвизи. Разбира се, намират се и хора, които не са изневерили на идеята и цяло лято са били тук - мъченици на
студентската кауза, открили достоен повод да не се приберат при мама и татко.

Пътищата се ремонтират съвестно и явно този път не се имитира дейност, защото се получва добре. Но пък спирките са изместени, вече са по-далеч… нощем трудно се помнят. Дни наред вали упорито, премръзналите крака стъпват в питейната вода на бездомните кучета. Няма кой да закърпи алеите и пътеките в междублоковото пространство, суетните девойки се оглеждат в локвите, преди да закрачат уверено към университета.

Всички ние всекидневно минаваме покрай новите кооперации и скърцаме със зъби… защото виждаме. Очите на недоволството виждат, че лъскавата фасада горе слиза до кал, вода и боклуци долу. Няма ли някакъв бегъл отглас от похвалния почин през соц-а да се чисти организирано прилежащото пространство пред общия дом? И това не е въздишка по старото неживяно време, а недоволството на студентите, които станаха вездесъщи и се научиха да ходят по вода.

Някой ще попита какво правят студентите, след като и пред техните общежития положението е същото. Вече няколко пъти се организираха масови почиствания и садене на дръвчета.

Освен това ние поне сме искрени докрай в мизерията, като я отглеждаме в стаите си!

Ангел Иванов

Още...

Общежитията на запад – чисти, спокойни, но скъпи

Без да се оплакваме, е време да споменем една свръх банална тема в началото на новия зимен семестър – студентските общежития. Няма да обсъждаме условията, на които е подложен българският студент. Явно и хората, отговорни за поддръжката на родните
общежития разчитат на „българоцеляването” ни.

Без да обиждаме родния студентски лукс, ще се отправим малко на запад, където не чак толкова талантливите в дисциплината „survivor” студенти живеят при малко по-различни условия. Без никаква завист, а по-скоро в опит за поредното подобно заключение, ще надникнем в едно китно немско студентско градче – Бохум. Един типичен пример за немската точност и подреденост – живот като по швейцарски часовник – сутрин лекции, следобед в библиотеката или на пазар, вечер на заведение, но не по-късно от 22 час (с изключение на петък и събота). Звучи скучно, но и това има своя чар...

В Бохум, както и в много други немски градчета – повтарям – градчета, а не квартали, средната възраст на населението е не повече от 25-30 години, като изключим някои
райони в центъра на града. Там не стават убийства, не се среща навсякъде гледката на мъртво пияни момичета, повръщащи из градинките, но пак е интересно... до известна
степен. Ако сте студент в това градче, няма да ви се налага да се прибирате по тъмниците и да си светите с фенерче, защото там общината не пести ток през нощта, а се възползва от икономичния нощен режим. Има логика!... Влизате през вратата на общежитието си и се прибирате в приятната си стаичка, обзаведена с хладилник, печка, микровълнова фурна, легло персон и половина, ъглово бюро, алуминиева дограма, баня със здрави мивка, тоалетна и душ. Имате уникалната възможност да се огледате в някое огледало и да имате здрав покрив над главата си. А ако се постараете в учението си, стипендията, която ще получите най-вероятно би покрила целия този студентски лукс...

Вечер след 7, а и през целия уикенд, някой гост би могъл да се възползва от възможността да пътува безплатно из цялата област с метро, влак или автобус. Ако посетите някоя старинна бирария в съседния град например, ще се забавлявате не по-малко, отколкото тук. Чертичките, отбелязани с молив на подложката за бира, не са печатна грешка – това е реалният брой на бирите, които сте пресушили. Четири чертички се задраскват с петата и това е постижение първа степен.

С бира или без, студентите по света не се различават кой знае колко. Навсякъде има всякакви. Но не навсякъде някой се интересува от техните битови проблеми. Интересно, колко ли би постигнал българският талант, ако не си губи времето в мисли, как да се отърве от мишката, с която дели недвижимото си полуимущество...

Невена Бачева

Още...

Студент от СУ изживява Анадолската мечта

Петър Хаджиколев описва преживяванията си от културен обмен в Турция

В средата на този октомври получих възможността да взема участие в седемдневен културен обмен в град Муш по програмата Youth in action финансирана от ЕС. Успях да се запозная отблизо с бита и нравите на този репресиран и безкрайно симпатичен етнос - кюрдите. Парадоксално или не, заглавието на темата беше „Нека градим мостове, а не стени” и основното обсъждане бе дискриминацията в Турция и развитието на Европа в тази насока. Обменът се осъществи между 6 групи: българска, румънска, латвийска, естонска, полска, както и група от местното население. Муш е център на една от най-бедните области в Турция, точно в сърцето на небезизвестната Анадола. В момента областта е нажежена точка, защото много голям процент от населението е кюрдско. Темата за дискриминацията е наистина от първостепенна важност за местните, тъй като само допреди няколко години те не са имали никакви права в турската държава и са били затворени изцяло в създадената военна зона. За седем дни успяхме да проведем редица дискусии по дискриминационни въпроси, както с представители на местното кюрдско население, така и с представители на висшата турска администрация, като губернатора на областта и представителя на турската търговска камара в града.

Все пак за последните 10 години Муш се е развил значително като инфраструктура и дори има наченки на индустрия. Разбира се, основният поминък на местното население все още е земеделието. Освен със своите лалета, районът е известен със специфични сортове грозде, както и с огромното производство на захарно цвекло. От тази година градът има дори свой университет, който предоставя прекрасна възможност за истинска интеграция на кюрдското население, чийто основен проблем е слабото ниво на образование. Една от причините за това е, че на кюрдите не е позволено да заемат каквито да било държавни длъжности като учители, лекари, полицаи и военни. Това създава един добре познат и у нас парадокс – на кюрдските деца (израстнали в семейства, в които се говори главно на кюрдски) преподават турски учители, което само по себе си е предпоставка за лошо качество. Едни от малкото турци, с които се запознахме бяха именно учители и университетски преподаватели, които са от години в Муш, но живеят в неформална изолация, създадена от огромния процент кюрдско население в областта. Трябва да призная, че тръгнах за този обмен с големи предрасъдъци, както за турското, така и за кюрдското население, но за десет дни
успях изцяло да опровергая предварителните си негативни нагласи. Запознах се с
прекрасни и гостоприемни хора, с които се надявам да се срещна отново. Днес отворих пощата си и с огромна радост видях покана за още два проекта и ако съдбата
позволи, моята Анадолска мечта ще продължи.

Петър Хаджиколев,
III курс социология

Още...

Холандия - вятърни мелници, но стабилно образование

Приемането на България в ЕС допълнително улесни нещата, казва Боби Макариев

Борислав Макариев е на 21 години, трета година студент в Rijksuniversiteit Groningen
(RUG), в Грьонинген - „най-студентският” град в Холандия. Специалността му е международен бизнес и мениджмънт. В България е завършил ЧЕХГ „Проф. Д-р Васил Златарски”. За нас той разказа как се справя в град с население 150 000 души, от които над 50 000 са студенти и какво е за него държавата на лалетата.

Защо избра да следваш извън България и с какво те привлече университетът, в който си сега?
- Още когато започнах гимназия в семейството ми се обсъждаше, че ще замина да следвам в чужбина. Затова и бях в училище, което предлага така наречената IB диплома. Основната причина да замина е не само възможността да получа по-престижно обучение, но и да опозная нова култура, да се запозная с хора от цял свят, да науча нов език и не на последно място - да бъда напълно самостоятелен. Приемането на България в Европей- ския съюз през 2007 г. допълнително улесни нещата. Таксите драстично паднаха, а и самото пътуване стана по-лесно.

Какво представлява IB дипломата?
- Това е програма, която следваш в продължение на две години - последните две от гимназията, като основно се учат шест предмета. През тези две години правиш множество проекти, есета и всякакви писания. Всичко се учи на английски, по специална система. Накрая държиш изпити по всеки предмет - поне по два изпита за всеки предмет. Изпитите се изпращат в централата на програмата в Женева и се проверяват там. Целта е да те подготвят за университета и да свикнеш с начина на учене и натоварването. Ако успееш да придобиеш такава диплома (точковата система е с максимум 45 точки, като трябва да имаш над 24, за да я вземеш) те приемат в почти
всеки университет в света без никакви допълнителни изпити и сертификати.

Каква е системата на преподаване в RUG?
- Учим предмети като икономика, статистика и маркетинг, но и организация, промяна, право, информационни технологии. Специалността е много широка. Годината е разделена на два семестъра, всеки от които е от 2 модула, т.е. 4 модула годишно. Всеки модул съдържа поне по 3 предмета. Това автоматично означава много по-чести изпити и оценяване в края на всеки модул. Някои предмети имат и повече от един изпит. Миналата година съм изучавал около 15 различни предмета, но съм имал над 30 изпита. Ученето наистина е сериозно, но ако се прави с постоянство, няма проблеми. Системата на оценяване е десетобална, като оценката трябва да е над 5,5, за да се „мине” по даден курс. Обикновено финалната бележка се формира от няколко фактора – изпитите по предмета, групов проект, индивидуален проект и присъствие. В началото ми беше трудно да свикна с темпото, но вече съм успял да си изградя свой собствен график и нямам проблеми.

Има ли други българи освен теб?
- Да и то много, повечето учат това, което и аз. Международен бизнес и мениджмънт е много популярна специалност в последните няколко години. Предполагам, че приемането ни в ЕС и падането на таксите е провокирало голяма част от този наплив. Освен това
университетът е международен и много от състудентите ми са не холандци, а чужденци. Аз лично предпочитам да прекарвам времето си с хора от други държави, все пак това е една от причините да съм тук - да се запозная с нови култури чрез всички около мен.

Предполагам специалността ти е на английски? Как се справи с местния език?
- Специалността и всички лекции. Тук почти няма човек, който да не говори английски, което значително улесни комуникацията между мен и „Холандия”. Много хора казват, че холандският език е брат на немския и са прави. Тъй като съм учил немски преди, можех да подразбирам езика, но не и да говоря. В момента ходя на курсове по холандски, за да мога да общувам свободно.

Това е третата ти година в Холандия. Какво ти направи най-голямо впечатление, когато отиде за първи път?
- Животът и хората са коренно различни от България. Холандците са винаги много учтиви, готови да помогнат... Спомням си, че когато за първи път дойдох в града, се
изумих от количеството велосипеди. Това е наистина най-разпространеният начин за
придвижване. Не мисля, че има човек, който да няма поне едно колело, включително малки деца и възрастни хора. Облеклото и работата нямат значение. Трафик почти няма, а и навсякъде има специални алеи за колоездачи. Вече до такава степен съм свикнал да се придвижвам с колело, че не мога да си представя дори един ден без него. Самият град е изключително чист. Престъпност също почти няма. Интересното е, че това, което основно се краде, са колела, при положение, че е най-масово разпространената придобивка. Но дори и да ти бъде откраднат велосипедът, има много магазини, от които могат много евтино да се купят използвани.

Бързо ли свикна и кое беше най-трудното?
- Като цяло не ми беше трудно да свикна. Може да се каже, че всичко започна като голямо приключение. Една сутрин се качих на самолета и докато се осъзная, вече бях тук - цяла държава, която тепърва трябва да разучавам и нов живот, който да живея. Може би най-трудно ми беше да свикна с по-хладния климат - по-студено е в сравнение с България. Сняг почти няма, но за сметка на това през зимата често се появява силен
вятър. Беше ми трудно да осъзная, че вече всичко зависи от мен. Аз трябваше да
се регистрирам, да си открия сметка в банката, да готвя, да чистя... Чувството е
хубаво, когато се справиш с всичко абсолютно сам, без ничия помощ. Вече като че ли това е вторият ми дом. Не усещам нито града, нито хората като чужди.

Какво най-много ти липсва от България, докато си там, и от Холандия, докато си тук?
- Когато съм в Холандия, основно ми липсват семейството и приятелите. Всичко друго може да бъде заменено. Е, освен българското сирене. За жалост, тук няма такова. А когато съм в България, разбира се, най-много ми липсва колелото.

Би ли се върнал в България? Защо?
- За момента не бих се върнал да живея постоянно в България. Сега, когато опознах добре друга държава, мога да сравня къде се чувствам по-добре и това е Холандия. Тук намирам повече възможности за развитие и за успех, срещам постоянно нови хора от цял свят, чувствам повече сигурност и безопасност.

Холандия е известна с вятърните мелници, лалетата, Амстердам и Хага. Как би я описал ти?
- Страната на ветровете, които винаги духат срещу теб, когато караш колело и закъсняваш за лекция. :)

А ако някой холандец поиска да му опишеш България?
- Страната с хубавите планини.

Жени Гутева


Още...

Предна дясна гледна точка

или изкуството да се возиш

Блестяща златна ламарина, огромни джанти, внушителни спойлери –
ето какво може да разпали кръвта на един мъж много повече и от 3 голи жени, легнали върху 4 колелета.

От деня, в който вземат книжка, на всички мои познати мъже като че ли им поникват криле, градския транспорт става за тях обидна дума, а вървенето пеша – само за неудачници. Те са като мафия, която си говори на техен кодов език и има едно тайно оръжие – колата!

Аз лично нямам преживявания като шофьор и може би скоро няма да имам, но пък преживяванията ми като пътник са многобройни. Най-обичам да се возя с големия стар Rexton на един мой приятел. Кара го само вечер, защото през деня го ползва баща му. Обаче върши идеална работа, когато искам да направя пристигането си някъде по-бляскаво. Пред дискотеките в София затова е пълно с толкова много скъпи коли – повечето може да са назаем от приятел, но важното е още на входа да направиш впечатление, а после най-пренебрежително да метнеш банкнотата от 10 лева за вход. Нищо, че после в заведението ще си поръчаш само една количка, но там е тъмно и дори да си долееш вода от чешмата в тоалетната и кажеш, че пиеш водка, никой няма да
разбере.

Иначе за возенето ми в стария джип в Холивуд щяха да ми плащат заплата на каскадьор– завои взимаме с 90, провираме се в тесните междублокови пространства, участваме в нощните гонки по улиците, слизали сме и в канала на бул. „Евлоги Георгиев”.

Все пак като пътник мога да кажа, че нищо не може да се сравнява с возенето в софийските маршрутки. Откакто затвориха София Ленд, когато имам нужда от забавление и повдигане на адреналина, се качвам на маршрутка. Голям кеф е – като на увеселително влакче. Най-интересна в случая е загадката как изобщо се управлява
подобно возило!!! Самите шофьори на маршрутки май и те не знаят, защото аз никога не съм ги виждала да карат. С едната ръка говорят по телефона и пушат цигара, а с
другата – пият кафе и люпят семки. От време на време свалят прозореца и поздравяват майката на някой друг шофьор, но като цяло май са сложени там само за да събират по лев и 50.

Преживяването в маршрутката стана още по-екстремно, откакто се използват бусчета само с 2-3 седящи места. Няма да е голяма загуба обаче, ако успеете да седнете(което е почти невъзможно), защото на всеки завой върху вас могат да се стоварят 5-6 човека от правостоящите. За тях, разбира се, е още по-забавно, защото с всяко спиране и тръгване могат да се озоват в различни части от буса, като през цялото време личната дистанция между различните пътници все повече се скъсява. Така се създават ситуации, в които можете да станете с някого по-близък, отколкото сте предполагали.

Най-спокойно ми е возенето с някоя моя приятелка млада шофьорка. Нея много рядко я вълнуват подробности като пътни знаци, мигачи и светофари и така, докато си пътуваме,
разговорът ни не страда от нейното шофиране. Вярно че понякога се чукваме тук-там, но
няма нищо по-хубаво от смяна на цветовете, особено в началото на новия сезон. Всеки път, като одраскаме някой с моя приятелка, аз лично се заемам да обясня на другия шофьор кои са най-модните цветове, които ще отиват на неговото возило. Така че, когато ви удари леко отстрани някоя млада водачка, помнете, че тя ви прави услуга – просто цветът на вашата кола явно вече не е на мода.

Аз все още се забавлявам с всичките ми преживявания като пътник в МПС, но народът е казал: от играчка – плачка! Дясната предна седалка е най-опасното място в един автомобил, така че, скъпи пътници, дори и да не държите волана, вие държите живота си в ръце - не забравяйте да си сложите колана. ;)

Ваня Богданова

Предна лява гледна точка

или пътните профили за опитния шофьор

Дванадесета година шофирам из София и България. Свидетел съм на постепенното увеличаване на трафика в столицата. Свикнах и с неколкократната смяна на номерата. Приех появата в София на организираното множество от автомобили с табели от провинцията. Усвоих даже и технологията на SMS-ите за паркиране в „синя зона”. Но
не можах да свикна с наглостта и безумието на три определени кате- гории водачи на
пътя.

Първа категория. Пази се от S - класата! Млади, 18-19 годишни момчета - на тати хубавците, повечето с купени книжки, яхнали мощните мерцедеси и автоматично придобили всички права на пътя. Ограничение на скоростта, спиране на пешеходна пътека, спазване на знаците за предимство - това са непознати за този вид шофьори категории. Техният девиз е: „Газ до дупка, нали имам ABS, ARD - абе, изобщо това е мерцедес!” На магистралата буйните младежи са направо безумни, опиват се от рева на 12-те цилиндъра и се превръщат в камикадзета. А дори и да му вземат книжката на момчето, тати ще завърти два телефона тук-там, ще „почерпи” и по един или друг начин документите на уличния състезател ще бъдат отново изрядни.

Втора категория. Внимание – Маршрутка!
Луди и непукисти, шофьорите на маршрутките са хората, които извършват най-много нарушения по улиците. Техният девиз е: „Давам мигач и завивам, мигачът ми дава предимство!” В този случай техните безобразия на пътя са особено опасни, защото познават отлично правилника за движение по пътищата и са наясно какви могат да бъдат последствията. Въпреки това нагло, безцеремонно и всекидневно извършват груби
нарушения, застрашавайки живота на пътниците си и на останалите шофьори. Но съществува практика да не бъдат спирани и глобявани от КАТ. Най-вероятно, защото собствениците на „парашутките” са политици и/или приближени до тях лица.

Трета и най-опасна категория. Пази ни, Господи - Кифла в джип! Девиз: „Мъжете ще внимават, те за какво са, а аз ще си карам!”. Тук и катаджиите немеят. Кифлата просто не разбира каква отговорност е да си водач на
МПС в градската джунгла. Изобщо няма да пиша за нежеланието им да гледат знаците, камо ли да ги научат. Вече два пъти си сменям десния преден калник, два пъти сменям радиатор, а бронята ми е лепена на шест-седем места. Защото съм един от многото потърпевши от Кифлата-шофьор. Мисля, че трябва да се организира специален курс за тях. На него в продължение на година трябва да им бъде разяснявано, че панорамното и
страничните огледала служат за проверка на пътя отзад и отстрани, а не за гримиране. Писна ми, когато минавам бавно зад някой джип на паркинга на мола, той рязко да тръгне назад. До гуша ми дойде предницата/страницата ми да е смачкана, а от джипа да слиза поредната и с пърхане на мигли да ми обяснява как не ме била забелязала. Вече не знам какво да мисля, след като представител на тази категория пусне десен мигач, но десет метра преди завоя рязко пресича всички ленти, взимайки ляв. Затова, без да се замисля при среща с подобен водач, го изпреварвам или сменям шосето.

Купените книжки, съпругът-бизнесмен, осигуряващ парите и връзките, и нахалството на Кифлата с джип отреждат на тази категория първото място по причинени леки ПТП в градовете. Тук единственото спасение е каското – поне според мен.

Не съм най-примерният шофьор на земята, но държа на живота си, а горепосочените три категории на няколко пъти са го застрашавали. Така че казвам на всички – пазете се, пропускайте ги, отбягвайте ги, спазвайте дистанция и най-важното - не бъдете от тези три категории!

Наум Мороз

Още...

Колегата скорпион - услужливият диктатор

Как виреят 12-те зодии в академична среда?

Безгрижният Овен: Не идва на лекции, защото е зает. Записва си само най-важните неща и след първите 5 минути вече мисли за нещо съвсем друго извън дисциплината. Няма срам и е нагъл преписвач. И вие можете да надзъртате в листчето му, но рядко ще намерите там нещо наистина полезно.

Стабилният Телец: Телецът е редовен, когато личният комфорт му го
позволява. Записва си всичко прилежно, но така, че само той да си го разбира. За него преписването е излишно усилие – ако е искал да се мъчи, e щял да си научи!

Шеметните Близнаци: Посещават лекциите, ако се сетят. Привърженици са на дистанционното обучение. Водят си записки, но накрая нямат представа какво са си записали. Винаги са информирани за всичко, но все нещо не са разбрали. Рядко използват пищови, защото приемат изпитите, за които не са учили, като поредната занимателна главоблъсканица.

Онеправданият Рак: Обикновено е разочарован е от следването си, защото е очаквал много повече човечност, много повече професионализъм, много повече академичност и... изобщо очаквал е много повече. Раците са винаги толкова старателни, че времето на изпит никога не им стига. Това ДЪЛБОКО ги огорчава.

Гордият Лъв: Идва на лекции, когато си иска. Винаги държи да блесне със знанията си. Няма по-нещастен от него, ако установи, че не е достатъчно подготвен и други могат да го изпреварят. Въпреки този си страх не се колебае да зареже ученето за последния възможен момент.

Старателната Дева: Тя е най-редовна на лекции. За разлика от близнаците, записките й са винаги прилежни и подредени. От нея валят въпрос след въпрос. Ако не знаете как да оформите библиографията на курсовата си работа, тя е вашият човек. Няма секретарка на света, която да й откаже услуга.

Симпатичните Везни: Везните са прилежни, но плахи студенти. Не преписват, защото нямат нужда. Винаги под- сказват обаче, защото са състрадателни същества, които вярват в равенството и правото на всеки да има поне 3-ка, но така и не разбират що е то конкуренция.

Мистериозният Скорпион: Скорпионите не бива да бъдат подценявани. Те са сред най-способните хора във вашия курс. Амбициозни, подредени и схватливи, винаги изпъкват сред останалите. Но това не им стига. Те искат да помогнат на всяка цена на колегите си. Помощта им понякога граничи с тирания.

Чаровният Стрелец: Рядко ще го виждате. Затова не го питайте нищо, свързано с учебния процес – той не е осведомен, но си има собствена теория по всеки въпрос и ще изложи всяка от тях пред вас - коя от коя по-шантава. Преписва като бесен, но никога не нахалства. Задоволява се с малко, защото знае, че и това му е много.

Примерният Козирог: За тях могат да се кажат само хубави неща. Откъдето и да ги пипнете, са изрядни и подготвени. Всичко, което учат, им е интересно и им се удава. Не изпускат лекция. Няма да ви подскажат на контролно, защото знаят какво значи „конкуренция”.

Мечтателният Водолей: Той или ще е крайно разочарован като рака, или ще е във възторг. Привлечен е от всичко „висше”, пък било то и образование. Учи много, но само каквото го интересува. Мрази да слуша празни приказки, но да ги говори му се удава. Услужливостта му може да се мери само с тази на скорпиона.

Чувствителните Риби: Онова, от което се нуждаят, не е да препишат домашното ви по статистика, а морална подкрепа, защото всяко ново начало за тях е тежко изпитание. В замяна те ще ви отвърнат с привързаност и ще можете да разчитате на тях, щом се възстановят от първоначалните сътресения.

Денка Колева

Още...