Ето, вече е средата на месец май и наближава времето на абитуриентските балове. А на територията на страната няма човек, който да не разбира, когато това се случи. Улиците са изпълнени я от бибипкащи коли, я от крещящи, повечето за първи път официално облечени младежи. Безсмислен парад на суетата.
Показният начин, по който масово се празнува завършването на средното образование у нас, говори за едно – това е израз на постсоциалистическите комплекси на българите. Дори и на младите. Всеки – имащ или нямащ, пръска колосални суми, само и само за да изглежда неповторимо. Дори и ако след това му се наложи да ги изгладува. Струва ли си? Не и за този повод! Та това не е празник! Защото нито е завидно постижение взимането на диплома за средното, нито животът след това е смях и рози. Напротив – вярно е клишето, че след този ден се навлиза в истинския живот.
Най-точното определение, именно поради тази причина, за деня на бала е - „символичен”. След него следва присъединяването към хората в „матрицата” – хора-роботи, работещи от 09 до 18 часа, за да се нахранят и облекат.
Абсурдна е и друга традиция, свързана с абитуриентския бал. А именно – събирането на родата до 9-то коляно по повода. Така този ден заприличва на сватба и бива белязан от сълзите от щастие на баби и чичовци. Ами да, то си е повече за плач, отколкото за ентусиазирано броене от 1 до 12. Този пък навик също остава непонятен за мен. Завършващите показват, че могат да броят или гневно демонстрират колко са се мъчили през изминалите 12 години?
Рокли, костюми, чанти, вратовръзки, коли, прически, дискотеки, ресторанти. Това са най-дискутираните теми между завършващата младеж още от март месец. Никой не си говори за изпити, дипломни работи и учене. По-важно е кой с каква кола ще е и дали случайно някой няма да има по-прекрасна рокля от моята.
Аз предложих на моя кавалер да отидем с трамвай на бала. Той ми отказа, имайки правилни съображения: „Би се разтълкувало като демонстриране на бунтарство и неуважение към школото.”
И аз бих се радвала, че завършвам училище, ако щях да наследя бизнеса на родителите си и ако те ще ми подарят кола и/или апартамент по случая. Да, обаче тате не е чичко-паричко, а возило с панделка, чакащо ме в гаража, няма.
Интересно ми е колко паднали девойки от стърчене през спуснатите прозорци на колите има, колко отиват в „Пирогов” от еуфоричното изгълтване на море от алкохол и колко влизат в токсикология заради самоубийствените наркотици, които са взели, за да „запомнят вечерта”.
Абитуриентският бал е ден, който всеки чака нетърпеливо, вероятно повлиян от някои от плиткоумните тийн комедии. В тях той е представен като неповторимо и велико събитие. Но според мен е ден, който не заслужава подобна прехваленост и грандиозност. Има къде-къде по-значими събития в живота, които си струва да бъдат отбелязани с такова усилие и внимание.
Моника Димитрова
Показният начин, по който масово се празнува завършването на средното образование у нас, говори за едно – това е израз на постсоциалистическите комплекси на българите. Дори и на младите. Всеки – имащ или нямащ, пръска колосални суми, само и само за да изглежда неповторимо. Дори и ако след това му се наложи да ги изгладува. Струва ли си? Не и за този повод! Та това не е празник! Защото нито е завидно постижение взимането на диплома за средното, нито животът след това е смях и рози. Напротив – вярно е клишето, че след този ден се навлиза в истинския живот.
Най-точното определение, именно поради тази причина, за деня на бала е - „символичен”. След него следва присъединяването към хората в „матрицата” – хора-роботи, работещи от 09 до 18 часа, за да се нахранят и облекат.
Абсурдна е и друга традиция, свързана с абитуриентския бал. А именно – събирането на родата до 9-то коляно по повода. Така този ден заприличва на сватба и бива белязан от сълзите от щастие на баби и чичовци. Ами да, то си е повече за плач, отколкото за ентусиазирано броене от 1 до 12. Този пък навик също остава непонятен за мен. Завършващите показват, че могат да броят или гневно демонстрират колко са се мъчили през изминалите 12 години?
Рокли, костюми, чанти, вратовръзки, коли, прически, дискотеки, ресторанти. Това са най-дискутираните теми между завършващата младеж още от март месец. Никой не си говори за изпити, дипломни работи и учене. По-важно е кой с каква кола ще е и дали случайно някой няма да има по-прекрасна рокля от моята.
Аз предложих на моя кавалер да отидем с трамвай на бала. Той ми отказа, имайки правилни съображения: „Би се разтълкувало като демонстриране на бунтарство и неуважение към школото.”
И аз бих се радвала, че завършвам училище, ако щях да наследя бизнеса на родителите си и ако те ще ми подарят кола и/или апартамент по случая. Да, обаче тате не е чичко-паричко, а возило с панделка, чакащо ме в гаража, няма.
Интересно ми е колко паднали девойки от стърчене през спуснатите прозорци на колите има, колко отиват в „Пирогов” от еуфоричното изгълтване на море от алкохол и колко влизат в токсикология заради самоубийствените наркотици, които са взели, за да „запомнят вечерта”.
Абитуриентският бал е ден, който всеки чака нетърпеливо, вероятно повлиян от някои от плиткоумните тийн комедии. В тях той е представен като неповторимо и велико събитие. Но според мен е ден, който не заслужава подобна прехваленост и грандиозност. Има къде-къде по-значими събития в живота, които си струва да бъдат отбелязани с такова усилие и внимание.
Моника Димитрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар