ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

четвъртък, април 09, 2009

Без бира в парка?!

Уважаеми съграждани, колеги и приятели, поздравяваме ви с приемането на новата наредба за обществения ред и сигурността на София.

Както вече може би сте чули, тази наредба забранява викането, шумния говор, пеенето, свиренето и създаването на друг „неестествен” шум, консумацията на спиртни напитки на обществени места, частни имоти, улици, площади, градинки, паркове и др. За повечето от нас това е равносилно на „без повече бира в „Борисовата“ лятото и вечеринки с китари на беседката пред блока”.

Тъй като тази част от Наредбата притесни много млади хора и засегна един от малкото останали начини за забавление, които излизат под 100 лева, „Свободен вестник” отиде право в Столичния общински съвет на „Московска” 33, за да се срещне... не с Бойко Борисов, но с един от съставителите на тази наредба – заместник кмета по реда и сигурността Юлия Ненкова. Тя ни запозна с подробности от Наредбата, чиято единствена цел е да направи София едно по-добро място. За нещастие, колкото и ние да искаме това да стане, колкото и закони и наредби да се приемат, винаги ще има нещо, което да попречи.
Най-трудната част за запазването на реда и сигурността е регулацията. Така че спокойно – едва ли скоро ще се случи да ви глобят за това, че си пиете бирата на пейките пред НДК, а ако искате да „обадите” някоя съседка, че си хвърля боклука през терасата, трябва да има поне двама души свидетели на този акт, за да я глобят. За да направите купон между 22 и 8 часа пък трябва да имате съгласието на 50+1% от съседите и изрично от тези, които са в непосредствена близост до вашия апартамент. Ако живеете в Студентски град, разбира се, не е трудно повечето ви съседи да се съгласят и дори да посетят купончето ви.

От сега нататък внимавайте повече, защото новата наредба регламентира много повече нарушения и от Столичен общински съвет обещават, че допълнително ще се назначават хора, които да следят за спокойствието и сигурността на софиянци.

Ваня Богданова

Още...

София филм фест - издание 13-то

Чаках заветната дата 5 март 2009 г., предвещаваща над десет изключително вълнуващи дни, още от финалните надписи на филма, с който приключи предишното издание на фестивала.

Не мога да опиша какво задоволство изпитах, когато взех в ръцете си специалното оранжево издание на „Програмата” със списък на всички ленти от тазгодишния София Филм Фест. Все пак у нас се провежда едно от 50-те най-големи културни събития на Европа!

Променям графика си така, че да успея да посетя възможно най-много прожекции. Спестявам от най-различни неща (защото цената на всичко скача), за да си позволя билетите. СФФ означава наистина много за мен.
За мен най-забележителните филми от тринайстото (но не фатално) издание бяха следните:

„Музика” – това е една история, преплитаща в същността си любовта, музиката и любовта към музиката с учудващо приятен соц-полъх. Режисьорът Юрай Нвота ни запознава с главния си герой Мартин, който е влюбен в своя саксофон, но не и в жена си. Когато се среща с разкрепостената Анча, той променя живота си из основи, поставяйки новите си приоритети на първо място. Изключително забавен, но и леко меланхоличен филм.

Всичко по-интересно в „Кумбия Кайера” започва с чифт блестящи гуменки Converse, покрай който леко вманиаченият влюбен преследвач за пръв път зърва фаталната главна героиня. Тя е толкова фатална, че на моменти чак преиграва, но въпреки това остава наистина пленяваща. Един необикновен, сложен, но и някак забавен любовен триъгълник. Лентата е заснета в Мексико с неподправената му атмосфера. Красив и различен мюзикъл, в който песните говорят вместо актьорите с такъв силен магнетизъм, че на излизане от киното се почувствах по-влюбена.

Нещо ме грабна във „В Брюж” още от постера и не съжалих, че му посветих два часа. Той изпъква с нещо сред другите включени британски филми. Дали заради невероятно талантливия сценарист и режисьор Мартин Макдона, или заради Колин Фарел, който играе непривична комедийна роля. Престрелки, смях и болка... се обединяват в самия край на филма.

Задължително заглавие е „Милк” с Шон Пен, който спечели втория си „Оскар” за ролята на Харви Милк – първия хомосексуалист, избран на обществена длъжност в Америка.

Приятна изненада ми поднесе и българският „Дзифт” на Явор Гърдев, към който признавам, че бях скептично настроена. Не толкова нетипична история, поднесена с остър език и очаквано добра режисура. Нищо чудно, че получи награда на международното жури (Special Mention) за първия филм “noir” в родната кинематография, както и наградата Кодак за най-добър български игрален филм.

Достоен за нея беше и филмът „Козелът”, който бе излъчен на официалното откриване на феста. Той е продукция на едно от големите имена в българското кино – режисьора Георги Дюлгеров. След прожекцията цялата Зала 1 на НДК стана на крака и ръкопляска от възторг и положителни емоции, каквито лентата бе предизвикала у всички зрители. „Козелът” е по-различен от останалите български филми на феста, отличава се с нестандартна и естествена актьорска игра. За главната роля е избрана непрофесионална актриса – доста нестандартно в наши дни решение. Иван Бърнев от своя страна демонстрира по-различен модел на поведение от този, познат ни от театралната сцена. Филмът е динамичен, с акцент върху българския бит и фолклор, успешно съчетани със западния тип виждания, въплътени в главната американска актриса. Идете да го гледате!

Моника Димитрова

Още...

понеделник, април 06, 2009

Футболна земя

Огромният стадион се пука по шевовете. От хилядите гърла излиза рев, по-силен от Йерихонската тръба. Човешкият мравуняк ту кипи, ту се гърчи като огромен пулсиращ октопод. На висок глас футболните „корифеи” раздават компетентни мнения, плюейки семки и проглушавайки ушите на съседите си. Сред цялата тази лудница стоя като истукан, сетивните ми възприятия ту изчезват, ту се появяват като парното през зимата.

Някъде зад мен се носят нечленоразделни звуци (нещо средно между мляскане, ръмжене и хълцане). Отляво особено ясно се открояват осем етажните сквернословия, насочени към роднините на рефера, играчите, публиката и гладните в Сомалия. Отдясно е седнал пийнал червенобузест шишко, който блажено долепя устни до вътрешния джоб на якето си и с невероятно басово гласище ми споделя: „Играл съм 20 лв. на X, първото и 2 – второто”, при което аз най-невинно смутолевям „Ъхъ”, въпреки че нямам и най-малката представа за какво ми говори тоз добродушен чичка. Право пред мен две девойчета на определима възраст 14 – 18 години хихикат непрестанно, повтаряйки три-четири пъти в минута “Виж го този с червената фланелка, колко е сладък!”. Проявявам любопитство към червената фланелка и съзирам 11 тичащи ритнитопковци, право пред мен на терена, всичките до един с червени фланелки.

Докато смилам тази мила родна футболна картинка, се възнася гръм и гъст задушлив дим изпълва очите и дробовете ми. Отляво стоящият ми майстор сквернословник си е намерил солидна група съидейници и около 200-300 гърла пеят нещо като песен, от която дори магистрална секструженичка би се поболяла. Изпадам в трансцедентно състояние, близко до нирвана. Призовавам Кришна, Аллах и всички богове да ме изведат извън тази свещена за лумпенизираните екзалтирани футболни фенове земя. Но уви, изглежда днес боговете са си дали почивка и аз съм осъден да преживея това. Приготвям се за най-лошото и хрисимо зачаквам последния съдийски сигнал. Някой до мен реве като магаре, обръщам се и втрещен съзирам достолепен дядо с дълга бяла брада, да размахва свирепо бастуна си по посока на терена и бясно да кълне рефера, „да му изсъхне житото, да му умрат кокошките и да го блъсне линейка...”. Вглеждам се една идея по-внимателно в старчето и разпознавам своя учител по физическо от началното училище. Докато се мая как да постъпя, един дългуч, гол до кръста, с посиняло от пиене лице, грабва бившия ми физкултурник през кръста и започва да го размята нагоре надолу, както се вее знаме. Не мога да повярвам на очите си – дядката се смее, кретенът му с кретен, а всички около мен изпадат във възторг и започват да крещят на дългуча да им подхвърли стареца и те да го поразвяват малко. Безкраен празник е за лудите футболни запалянковци, деградацията е на власт. Я да млъквам, че започват подозрително да ме оглеждат. Аз не псувам до девето коляно, не се оригвам мощно, не люпя семки, не мразя циганите и евреите и опааа, камерата ми виси на врата. Вече призовавам само Меркурий да ме изведе от тази проклета, побъркана, ужасна футболна земя. Господи, колко жар влагам в тази молитва, но те идват, о, Господи, спаси ме!

Будя се целият в пот, с треперещи ръце отключвам сейфа и Той е там, Безценният Билет е там! Притискам до сърцето си пропуска за ЦСКА-ЛИВЪРПУЛ и успокоен отново си лягам. Мразя да сънувам кошмари!

Наум Мороз

Още...

Филм във филма

Един миг стига, за да се промени животът на човек. Аз лично мисля, че трябва малко повече. Някъде към 5 минути. Толкова обикновено трае един нормален късометражен филм.

На 26 февруари в Червената къща бяха представени някои от най-добрите филми на Future Shorts за 2008 г. 15 парченца свят, сглобени като във витраж, показващи нечия друга реалност, през които обаче можеш да видиш себе си...

Особеното при късометражните филми е, че... са кратки. И свършват точно тогава, когато не очакваш. Краят остава да виси, недонаписан, отворен финал, който по-скоро е начало. Няма ги добре познатите ни от широкия екран драматични и любовни сцени, няма го красивия финал, в който всички са щастливи и цари хармония, нито пък другия, разрушителен финал, където всички умират и ти става тъжно. Не. Късометражните филми представят живот, твоя живот. Така, както само киното може.

Първи филм. Решаваш, че ще е нещо страшно, защото в началото много хора крещят, но – не. През цялото време върви музичка, на която си танцуваш. После, докато се усетиш, и – край!, филмът свършил. Дори не ти оставят време да помислиш, и идва следващият. Документален. Трогателна история. Усмихваш се тихичко и ти се иска да можеш да се разплачеш. Свършва красиво, а ти се усмихваш още по-широко. Следващ филм. Някакъв объркан човек говори. Озърташ се наоколо, а после се оказва, че филмът е свършил.

Четвърти филм. Анимационен, изглежда като правен на Пейнт, но с невероятно сладка музика и трогателна история. Следващ филм. После ще ти стане ясно, че това е филм за любов, но сега виждаш само несвързани картини и думи, които са толкова истински и поразително ти напомнят нещо, което си гледал наскоро. След него идва ред на една проста история, която в началото изглежда крайно нелогична, но след финала й цялата зала избухва в смях. Следващият филм е документален. Започва глупаво, с някакъв човек, който се обяснява и говори несвързано. Изглежда безинтересно. Краят – краят е толкова трогателен и изненадващ, че дори не знаеш как да реагираш. От теб успява да се отрони единствено „Оооооо...” и мисълта, че е възможно да има и красиви неща в този живот.

Следващото филмче напомня графиката на компютърна игра от 80-те години и е нужно да се вгледаш много сериозно, за да забележиш сюжет. Но някак успява да те усмихне, защото е цветно и весело. Следващият проект внася приятна ретро нотка в цялата история и разказва свежа случка, която обаче някой друг я е разказал преди това. Следва документален филм с убийствено добър графичен стил, който завладява и въздейства. После – кратка история без думи, сглобена от фотографии. В един свят, който познаваш.

Следва вече известната нам любовна история, гарнирана с разтърсваща музика, която... някакси не е блудкава, нито прекалено тъжна, а просто някак като на кино. Ред е на последния филм, който е документален. Група хора разказват живота си. Но имаш чувството, че разказват твоя. И цялата история свършва точно преди да започне да става досадна.

Показват ти режисирани, документални, чернобели, анимационни, български, стари и нови филми. В тях се говори за зъби, овце, войни, изтръгнати сърца, салати, зомбита, музика, футбол и какво ли още не. А ти седиш срещу тях, гледаш и слушаш.

Късометражните филми са истински. В тях не можеш да разчиташ на специални ефекти. Разполагаш с двама-трима актьори и ограничен откъм място и ресурси декор. Трябва да избереш въздействаща музика. Нямаш час и половина, в които да разказваш и обясняваш. Трябва да покажеш смисъла в няколкото минутки, които имаш. Винаги съм се чудила как го правят.

След всяко клипче, естествено, се изнизват десетина реда с надписи, но ти никога не се замисляш, че това са хората, от които зависи всичко, което гледа преди малко. После щрак! лампите светват и ти излизаш и позволяваш на студения град да те погълне. Само че не си същият. По-различен си.

Десислава Гичева

Още...

Работа?!

Откога наличието на желание, способност и готовност за работа не е достатъчно?

Всички европейски държави, на които така се стремим да приличаме, предлагат почасова работа на студенти и дори ученици. В България обаче ситуацията е малко по-различна. Подобна възможност за допълнителни доходи е сериозно ограничена.
Почти всички обяви на работодатели посочват като основно изискване кандидатът да има опит. Откъде очакват той да го е придобил, при положение, че никой не му е предоставил този шанс?
Дори и на някого да се усмихне късмета и да си намери работа чрез обява, често зад нея стои частна агенция по заетостта. Тя, бидейки частна, изисква процент от първата заплата на наетия.

Това ни свежда до две опции – учещата младеж може да се подвизава като част от персонала в заведения за бързо хранене или от екип, рекламиращ артикули я в големите супермаркети, я на улицата.
Двете най-големи и известни вериги за бързо хранене, чиито условия за работа са сравнително добри, постоянно провеждат кампании с цел набиране на нови и нови, и нови хора. Факт е, че предпочитат да наемат студенти – това е очевадно. Относително крехката възраст на персонала се забелязва от посетителите, мнозина от нас имат познати, които работят там. Аз съм по-склонна да мисля, че непрестанното търсене на нови кадри е част от техния маркетинг и PR с цел да се популяризират сред младите. За да съм напълно сигурна в твърдението си, направих следния експеримент – подадох молба за работа в една от веригите за бързо хранене. Формата за кандидатстване попълних онлайн, след като първо се допитах на място с хората от отдел „Човешки ресурси”, които ме увериха, че до 10 работни дни ще ми бъде отговорено. Също казаха, че е без значение как подавам документите си – дали през сайта им, или на ръка в самото заведение. От тогава минаха повече от 20 работни дни, а аз все още чакам отговор от работодателя.
Явно наистина добрите условия – работен ден в зависимост от възможностите на кандидата (4, 6 или 8 часа), избор на което и да е заведение от веригата (в цяла София) и приемливо заплащане (между 3 и 5 лева на час) – си остават там някъде далеч, в дебрите на недостъпното. Обяснението е, че напливът е огромен, следователно малко хора успяват да се вредят. Но по-важното е, че си остава проявената некоректност от страна на техния кадрови отдел.
Нека отделим няколко думи и за втория почасов вариант – промоутърските агенции. Ще започна с това, че главно се търсят момичета. Ако може да са по-хубави и „надарени”, още по-добре. Все пак става дума за търговия, а още древните са си го казали – сексът (the sex) продава. Интересно ми е какви представи за живота ще си изгради едно младо момиче, когато от студентските си години е заставено да разчита на външността си, за да просперира. Има два вида промоции: нощни – в дискотеки и клубове, както и дневни, които се провеждат в супермаркети из целия град. Къде ще те пратят, зависи изцяло от организаторите. Парите са доста примамващи – за 5 часа в магазин може да се заработят около 30 лева, а в дискотека сумата скача до над 60 лева. Важното е да се знае, че този тип ангажименти не гарантира постоянна заетост (един месец може всеки ден да имат нужда от теб, а после три да не те потърсят) и рядко се подписва какъвто и да било договор. Подобна несигурност отказва мнозина.

Тези факти като че ли ни оставят с впечатлението, че да се учи и работи едновременно е или практически невъзможно, или въпрос на неистов късмет. Дали трябва да имаш късмет?

В по-голямата част от европейските държави студентите не се оплакват от липса на възможност за работа. Бях впечатлена, когато учещи в чужбина колеги споделиха с мен тамошната практика. Университетите предлагат вид академична работа в самата си база. По този начин трупаш опит, занимавайки се със специалността си, и в същото време си докарваш някакъв доход.
ВУЗ-овете из Европа също така помагат на студентите си при избора на външен работодател, ако това е тяхното предпочитание. Освен това е практика в почти всички кафета и ресторанти да се работи почасово. Зависи само от теб – колко време можеш да отделиш и с каква работа предпочиташ да се заемеш.

Студентите в България, на които просто се налага да работят, трябва да избират дали да посещават лекции и упражнения или да се трудят. Единственият им възможен избор е да работят на пълен ден – между 8 и 9 часа. По незнайни причини българските работодатели нямат афинитет към наемането на хора за почасова работа. В наредбата, регламентираща младежкия труд у нас, не се споменава нищо за лимитирано наемане на студенти. Работодателите правят своя избор, когато си търсят хора.
Стажантските програми са добър вариант за студентите, но истинска полза от тях се извлича само при пълно съсредоточаване в трупането на опит и практически знания. Освен това за никого не е тайна, че заплатата по време на стажовете е символична или въобще отсъства.

Факт е, че у нас не се дава достатъчен шанс на можещите, млади хора, а това неминуемо ги демотивира. Няма голямо значение дали финансовата криза или грешки в самата система причиняват това явление. Важен е резултатът, а той е крайно негативен. За цялото общество.

Моника Димитрова

Още...

С 90км/ч под земята

През последните една-две години думата „задръстване” кара жителите и гостите на столицата да потръпват в ужас. Вече няма значение дали е 8 сутринта, 2 следобед или 6 вечерта... Задръствания има. Единствената разлика е колко минути ще стоиш на едно място по пътя от точка А до точка Б – 10 или 110. А причини за това колкото искаш. От огромният поток коли до неотложните ремонти. За задръстванията няма алгоритъм – малки, средни и големи улици и булеварди биват изпълнени с тях. Но... има светлина в тунела. И тази светлина идва от приближаващото метро.

В края на 2008 бе започнато строителството на Втори лъч от софийската метро мрежа, който трябва да свърже кв. Надежда с кв. Лозенец. Очаква се трасето да е се пусне в експлоатация след пет години. В началото на 2009 пък се направи първа копка на друг лъч – разклонение на Първи метро диаметър. Той ще свързва ж.к. Младост с бул. Цариградско Шосе. Плановете са тази отсечка да бъде продължена до Летище София. Но най-щастливата новина, която ще накара голяма част от софиянци да си отдъхнат малко, е пускането на завършения първи метро диаметър – ж.к. Обеля до ж.к. Младост. Това разбира се няма да стане от един път.

Потърсихме столичния заместник кмет, отговарящ за транспорта и комуникациите – господин Александър Цветков, за повече информация.
По план в реална експлоатация първо ще тръгне отсечката между стадион Юнак и ж.к. Младост 1, дата на пускане – 6 май тази година. За новите метро станции кметът уточни, че се запазва идеята всяка да е с различен дизайн. Гражданите няма да срещнат нещо по-различно в начина на използване на метрото – ще е както до сега с карти или с билети, закупени от гише или автомат. Самите станции са вече достъпни и всеки любопитен може да ги разгледа.

Що се отнася до спирката на метрото в подлеза на Софийския университет, в момента започва реконструкцията на самия подлез. Той ще бъде завършен малко преди пускането на станцията в употреба – през август месец. Студентите имащи занимания в Ректората, а и не само те, ще имат честта и удоволствието да използват напълно функциониращия Първи метро диаметър един месец преди Коледа.

За надземния градски транспорт и метрото, кметът пояси, че ще се направи всичко възможно да се избегнат припокриванията на трасето. Ще има изменения с цел лесен достъп от единия към другия вид транспорт.

Макар и все още в далечно бъдеще, третият метро диаметър е планиран като скоростна градска железница, с надземен маршрут по бул. Цар Борис III по съществуващото трамвайно трасе в момента, като ще влезе подземно при Пирогов и ще излезе отново над земята при бул. Ботевградско шосе. Крайната му точка ще е кв. Враждебна. Кметът Цветков обясни, че все още не могат да се дадът срокове за началото на неговото изграждане, тъй като все още се правят проектите и се търсят възможности за финансиране.

Всеки заинтересован може да се осведомява с най-точната и нова информация за развитието на метрото в София се намира в сайта на Метрополитен: http://www.metropolitan.bg/

Жени Гутева

Още...

Столицата на боклуците

Не, няма да говоря за кризата с боклуците в София. На всички им мирише, на всички им е неприятно и всички се оплакват – вкъщи, в тролея, в Интернет, на страниците на днешния печат и в централната новинарска емисия. Нека си говорим, но не за кризата, а за боклуците.

За чистоплътността на софийското население

В София през работните дни пребивават близо три милиона души. Сериозна цифра даже за мащабите на по-големите европейски държави. Тези хора работят, учат, живеят и най-вече произвеждат отпадъци на територията на града. Тази ситуация е на лице във всеки голям град, но у нас има и някои по-специфични моменти. На първо място, на много граждани им липсва необходимото възпитание по отношение на чистотата извън пределите на дома. В резултат на това торби с битови отпадъци летят през прозорците, а въведената през 2004 г. система за разделно събиране на отпадъци работи с по-малко от 50 процента ефективност. Картината се допълва от устойчивата практика да се използват опаковки, които не се разграждат в природни условия. София не е само град за живеене – има хиляди различни производства, тече непрекъсната строителна дейност. Фирмите в тези отрасли невинаги могат да си позволят да извозват самостоятелно отпадъчните продукти от дейността си, а тези с възможности рядко имат нужната воля.

„Работим върху грижата”

Всичко това се превръща в сериозен, но преодолим проблем за общината. Нормално работеща система за събиране и обработка на отпадъците е в състояние да се пребори с всеки град, а налагане на по-солени глоби рано или късно ще дисциплинира бизнеса и гражданите. В София, обаче, боклукът няма къде да отиде. Жителите на Суходол в продължение на три години се борят за доказване на очевидното – място за нови отпадъци в квартала им вече няма. Сметището трябваше да бъде заменено от модерна технология за балиране и преработка на боклука, но в крайна сметка решението на проблема изглежда насрочено за неясното бъдеще. Балите софийска смет направиха национално турне, за да приключат на поредните „временни“ площадки. В същото време жизненоважният за столицата завод за преработка на отпадъци тъне в мистерия. Знае се, че ще бъде в района на гара Яна; знае се също, че в момента тече процедура по проучване и изготвяне на проект. За срокове не се говори.

Кинти за смет

Омагьосан кръг, в който всички са виновни и никой няма вина – гражданите замърсяват безогледно, а общината не си дава много зор в търсенето на начин за преработка на боклука. В тази система най-привлекателна е ролята на посредника, на този, който опразва вашата лична кофа и пренася съдържанието й на общинското сметище. Без този елемент системата не работи и градът просто потъва в смрад. Боклукчията е нужен и може спокойно да се пазари за своята цена като знае, че рано или късно ще си получи исканите пари. Не е случайно, че желаещите да се изявят на това поприще са много и или са с любопитна история като „Новера“ (наследила чистилите до скоро столицата „Волф“ и ДИТЦ на Румен Гайтански - Вълка) и „Титан“ (помещавала се за известно време на един адрес с фирмите на Евелин Банев - Брендо) , или са част от мощни консорциуми като австрийската „Заубермахер“. За други населени места в други държави хората са казали, че мафията по правило управлява боклука, не е прекалено ясно дали това важи и за София. Ясно е, обаче, че в случая говорим за много пари и силен инструмент за политическо влияние в година на изборите.

***

Нека кажем и няколко думи за самата „криза” – едни хора са на път да загубят едни пари и затова изнудват други хора, които пък съвсем скоро ще имат още повече власт и пари. По-политически коректно от това не може да бъде.

Явор Николов


Още...

Стига жертви!

Хората отдавна започнаха да ръмжат. По животински. Да оголват зъби и наострят нокти срещу всекиго. Било и без причина. С разликата, че животното не убива без причина. Прави го или от страх, или за да оцелее. Къде е обаче онази точка на пречупване, когато съзнанието се замъглява до пълно извращаване и границите на човешкото рухват?
Когато видим как ръцете се превърнат в пипала на изрод от хорор филм, които обвиват жертвата и изсмукват безжалостно последните й глътки живот, как зениците се свиват дотолкова, че вече не пропускат дори една идея реалност, как съвестта заспива, разбираме, че живеем в мъртъв свят. Където нищо свято не е останало, където деца се пребиват от бой, колят се, изнасилват се. Четем за убити брутално момчета и момичета и за убийците им, техни връстници.

09.03.2004, Пловдив
Осмокласничката Маргарита Гергененова е намерена мъртва в асансьорното помещение на ул. „Кукуш”. В хода на разследването се установява, че Маргарита е удушена. Душенето е продължило близо половин час. Убийството е извършено от 15-годишните Антония Матева и Мария Дръндарова, които, след като убили приятелката си, я съблекли, продали телефона и дрехите й за 20 лева. След това седнали да пият кафе.
Момичетата правят пълни самопризнания и са осъдени съответно на 9 и 8 години затвор. След обжалване присъдите им са намалени с по година и половина.

25.11.2005, Ямбол
В блок 41 на жилищен комплекс „Златен рог” е открит трупът на 13-годишно момиче. Тялото, покрито с множество рани, е било затрупано с тръби в мазето на блока на жертвата. 18-годишният убиец прави пълни самопризнания за бруталното убийство.

15.11.2006, Плевен
4-годишно момиченце е намерено на сметището в село Буковлък. Детето е изнасилено и е починало в следствие на черепно-мозъчна травма.
След разследване се разкрива, че убиецът е бабата на момиченцето.
Наказанието за извършеното от Маргарита Баракова убийство е лишаване от свобода между 15 и 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без право на помилване.

10.09.2008, Варна
Младеж е намерен мъртъв в градинката на варненската дискотека „Тра-ла-ла”. Установено е, че смъртта е настъпила след жесток удар в слепоочието.

05.12.2008, София
Стоян Балтов, студент в Медицински университет, е удрян и ритан до смърт пред дискотека „Амнезия”. Разследват се няколко заподозрени лица, а трагедията дава началото на редица протести в цяла България.

17.12.2008, Благоевград
4 момчета на възраст между 14 и 19 години убиват с камъни 42-годишна жена.
Едно от тях прави пълни самопризнания

08.03.2009, Варна
Студентката от Варненския икономически университет Радостина Ефтимова е намерена мъртва в апартамента на приятеля си. По тялото й са открити над 50 прободни рани, които са нанасяни дори след настъпването на смъртта й. Главният заподозрян по случая е 21-годишният Георги Цветанов, син на варненския лидер на СДС и колега и приятел на жертвата.
По случая се води следствие.

Тръгнали сме надолу. Правим протести, издигаме лозунги. А продължаваме да се избиваме. Еволюцията е жалко понятие, което прикрива размиването, или липсата на ценности, и изострянето на животинското у нас. Деградацията пропива все по-дълбоко човешката същност. А и го прави все по-бързо. Ето: възрастовата границата на убийците пада – те са все по-млади, те са деца. Жертвите са все така невинни.
Питам се само още колко остава до момента, в който ще започнем да ходим на четири крака и какво... да се разкъсваме живи? Еволюция?


Десислава Желева

Още...

Българският протест...

Макар и да изминаха повече от два месеца от протестите пред парламента, има благодатно поле за нови прочити на събитията от януари. А може би и дистанцията на времето ще направи критичния поглед по-сдържан, по-осмислен и в последна сметка по-реален. Подобен подход е повече от необходим, понеже първите реакции, в разгара на самия протест, съвсем естествено бяха силно емоционални, често крещящо пристрастни и разпънати между крайности. Такава е и студентската душевност (или поне представата за нея) – винаги под пара, барутна, наивно посягаща към Голямото, готова да сваля правителства – тя претендира да е носител на Истината. Този текст е някаква моя истина за протестите. Тя, естествено, не претендира да изчерпва действителността.


Явно не можем да изчистим собствените си бакии в тоалетната и затова сме заприличали на WC, ама наистина. Неслучилото се чистене, разбира се, е опитът за протест през януари 2009, бакиите са наши, защото ние сме си ги изходили на избори, а тоалетната е мястото, където съединението прави силата, а всеки напън на влезлите по нужда ражда гадни работи. Оказва се, че Черни не е толкова черен, а ние не сме бели хора...

За политиката с марка „БГ” – само с неестетически метафори. За политиците – непременно с отблъскващи.

Автентичната и красива идея за съзнателен, смислен и ефективен граждански протест, улична проява, която е първична и спонтанна, непосредствена и връхлитаща, не се реализира на практика у нас.

(Не)масовите вълнения, мисля си, бяха някак изначално урегулирани като сбиране на хора, даване на думата и хвърляне на сняг, още щом се пръкна Организацията. Потенциалът за промяна, силата у масата, искрата на справедливия бунт изчезнаха яко дим с грижата за музикалното оформление, дискусиите по сутрешните блокове, тоалетната хартия и цветята за помен на мъртвата демокрация. Защото една сбирка става протест, когато е искрена, дръзка, и – в добрия смисъл на думата – „хард”. И защото величавата истина за въставане срещу потискащото статукво тук и сега, веднага, се натрапва неумолимо в главите и сърцата не на някакви събрания, а в студентските общежития например – когато пребит от бачкане се прибираш в мизерната си стаичка и за да се топлиш, попръцкваш под юргана след обилна консумация на боб в студентския стол. Например...

Защото им прилича на студентите да развеят знамето на яростта от първите редици. Което така или иначе е и исторически оправдано, разбира се не само у нас – мащабните социални промени, революциите по света неизменно са имали за ядро студентската маса. Възхитително се възцари идеята за младите хора, които справедливо предвождат останалите недоволни – еколози, фермери, пенсионери, блогъри, майки, неспособните да станат майки и др. – и го правят по свой уникален, адекватен на съвременното информационно общество маниер – онлайн, във фейсбук, по скайп... Но помитащият начален импулс постепенно изтля, инерцията за незабавни и още по-спешни промени се стопи като пари по европейски програми (през 2008), а организаторите на протестите започнаха да пропускат поредни дни, за да съберат сили за вдругиден.

Не, аз не съм за насилието и празната агресия. И на мен не ми допаднаха баталните сцени и изстъпленията на разни знайни и незнайни войни. Но не съм и за усмивките и танците, не съм за модерното, симпатично, мирно протестиране. Защото всеки протест е по презумпция анти- някой или нещо. И в този смисъл по му приличат скърцането със зъби и крясъците отколкото смеха и светлите физиономии. А нашият протест (да, нашият!) се превърна в концерт, в дискотека – звучаха Васко Кръпката, Валдес...

За капак се роди и оригиналната творческа концепция да се загърби Народното събрание. Това е все едно да те насилват сексуално, а ти да се обърнеш с гръб към изнасилвача. Нищо по-добро не те чака.

Нека не го отнасят само организаторите. Техните издънки привидно бяха във фокуса на общественото внимание. Гигантската, непростима вина е у хората, гражданите, които отново се скриха по кьошетата (в къщите си, в магазините). Онези, които постоянно се крият зад оплакванията и нереализираността си, а когато трябва да ги заявят с открити лица и да потърсят отговорност за тях, потъват вдън земя. Същите, които вечер си пускат новините, за да видят какво е станало, и цъкат с език. Разбира се, че идеята за Народа като маса и сила, която громи властта, е нереализуем идеал и утопия у нас, но все пак е повече от осъществимо едно многобройно несъгласие с Подигравката. Затова и ние, които не пожелахме повече да ни унижават, обвиняваме вас, които отсъствахте: обвиняваме теб, Бай Вълчо от село Торбалъжи, който въздиша по отдавна мъртвата епоха, когато „ти е било добре”, и се оплакваш от жалката си пенсийка; обвиняваме и Вас, Г-н Иванов от столицата, който претендира да се „движи” из доброто общество; обвиняваме и теб, спорен българино от Анадола, който на въпроса за кого ще гласуваш, отговаряш с число; обвиняваме и теб, колега, да тъкмо теб, който, когато трябваше да поискаш света ти да стане по-добър, избра да джиткаш по кафенетата с разни пички и аверчета. Деликатно обвинение сякаш се напряга и в непреходния стих на българския поет Димитър Подвързачов:

Обичам те като жена,
Която шепне обещание -
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание.


Ангел Иванов


Още...

Доживяхме първи април

Пролет пукна и в снежните преспи цъфтят кокичета. Дойде време да се събудим от зимния си сън и да направим мръсно на съседите. Докато правят пролетно почистване. Или казано иначе- да прочистим балканската си душа. С една дума- братя българи, когато четете това ще бъде най- малкото първи април.

Първи април се празнува по най- различни начини на най- различни места по света, но ако скучните традиции на англичани,французи и туземци са ви интересни, влезте в Google.com. Аз така направих. И през 2009 година не ми беше до това. Защото първи април е денят на шегата, забавната страна на това да те изиграят. А в нашата страна не е забавно да те изиграват. Дори боли. А ако не можем да се смеем над себе си, как ще оцелеем? Светът е оцелял, защото се е смял. Стигнахме дотук, но накъде ще тръгнем?



Сякаш повече от всякога имаме нужда от първи април. Имаме нужда от смях- неоправдан, нелогичен и неадекватен, но истински смях от дъното на душата. За да почувстваме, че още имаме душа или на български - човещинка.

Затова спрете да се криете в къщичките – кутийки и излезте навън, направете номер на съседа, после се прегърнете другарски. Истинският първи април ще премине без псувни и никой няма да се сърди. Никой няма да се чувства ощетен и ограбен (от съдбата), защото ще се намери поне един приятел, който да му скрои номер. На този ден хората си спомнят за околните. Този ден е българската прошка. Не празник, на който сме длъжни да кажем „Прощавам ти!” , а миг от историята, когато сърцето е отворено и бие свободно, защото на първи април злобата няма място.

Но да се върна към реалността. София е мръсен и мрачен град. Снегът е обгърнал пролетта. И ако тази гледка не ви е по вкуса, погледнете към хората около вас. Ако са весели- това е чудесно, споделете радостта им. Ако са в тон с града- първи април е шансът да направите живота им по- шарен. Това не е вашият ден, братя българи, това е денят на вашите приятели. И градът ще се оживи. И пролетта ще дойде. Като състояние на духа.

Както вече споменах, традициите по света, свързани с първи април, са скучновати. Но е редно да спомена как започва всичко. И не в коя държава. Не през коя година. А защо. Много небивалици са се превръщали в закони. И това е носело нещастие на хората. И вместо да търпят, те са намерили начини да се подиграят с нещастието си. Такава е историята в повечето държави- народът се надсмива над безумното си битие. А това е проява на човещина, проява на дух. Първи април е денят от годината, честван заради някой велик водач, а заради обикновените хора.

Усмихнете се, спомнете си за своите приятели и се усмихнете лукаво. Няма нужда да обмисляте и планирате. Забавлявайте се и живейте. Не губете човещинката, кацнала на ръба на многозначителната ви гримаса. Честит първи април!

Николай Гергов



Още...