33... 34... 35... 36...
Не мога повече. Затварям очи, за да изчезнат. Вместо тях обаче пред мен се появяват много по-страшни образи. Кръв. Разпиляна плът. Разпарчетосани и овъглени тела. Чувам писъците. Усещам как те не успяват да се преборят за последна глътка въздух. Притискат ме ужасът и болката им. Грозна, подигравателна, гнусна смърт.
Купчина кости и тъкани, размесени с метал. Някой, който за една фатална минута се е превърнал в нещо. Струва ми се невъзможно това да е било човек – обичащ, мислещ, вярващ, мечтаещ... Пак отварям очи, за да избягам, но те пак са там.
37... 38... 39... 40...
Паметници, плочи, кръстове... Мрамор, гранит, мозайка... Цветя, снимки, имена... Скръб, която не може да се опише с думи. Треперещи майчини ръце, които дават за погребение левчетата, спестявани за бал, следващия семестър или сватба. Отчаян предупредителен крясък, който се повтаря след всеки завой на магистралата. Може би за това никой вече не го чува. Може би за това с всеки изминал ден все повече и повече личности преминават от света на живата материя в този на сухата статистика...
И все повече и повече ни става безразлично...
41... 42... 43... 44...
1059 души са си заминали през 2008 г. по пътищата на България. Без да са имали шанса да направят още едно добро дело. Без да са казали за последно на любимите си хора, че ги обичат. С единственото право да бъдат изпратени от този свят в затворен ковчег, защото гледката е прекалено страшна.
Вина. Няма как да не се търси отговорност, мъст, възмездие. Все едно тялото в земята би се интересувало дали има присъда, дали тя е условна, или ефективна, колко са платили за „тежката загуба”. Все едно животът има цена…
45... 46... 47... 48...
Не мога да спра сълзите.
Плача за изгубените за ничия кауза, за вечно скърбящите, за следващите „попълнения”...
Плача, защото ме е страх, че аз и ти можем да бъдем следващите.
Плача, защото това ще продължава дори и след като не остане празно местенце от двете страни на магистралата...
Галя Младенова
Не мога повече. Затварям очи, за да изчезнат. Вместо тях обаче пред мен се появяват много по-страшни образи. Кръв. Разпиляна плът. Разпарчетосани и овъглени тела. Чувам писъците. Усещам как те не успяват да се преборят за последна глътка въздух. Притискат ме ужасът и болката им. Грозна, подигравателна, гнусна смърт.
Купчина кости и тъкани, размесени с метал. Някой, който за една фатална минута се е превърнал в нещо. Струва ми се невъзможно това да е било човек – обичащ, мислещ, вярващ, мечтаещ... Пак отварям очи, за да избягам, но те пак са там.
37... 38... 39... 40...
Паметници, плочи, кръстове... Мрамор, гранит, мозайка... Цветя, снимки, имена... Скръб, която не може да се опише с думи. Треперещи майчини ръце, които дават за погребение левчетата, спестявани за бал, следващия семестър или сватба. Отчаян предупредителен крясък, който се повтаря след всеки завой на магистралата. Може би за това никой вече не го чува. Може би за това с всеки изминал ден все повече и повече личности преминават от света на живата материя в този на сухата статистика...
И все повече и повече ни става безразлично...
41... 42... 43... 44...1059 души са си заминали през 2008 г. по пътищата на България. Без да са имали шанса да направят още едно добро дело. Без да са казали за последно на любимите си хора, че ги обичат. С единственото право да бъдат изпратени от този свят в затворен ковчег, защото гледката е прекалено страшна.
Вина. Няма как да не се търси отговорност, мъст, възмездие. Все едно тялото в земята би се интересувало дали има присъда, дали тя е условна, или ефективна, колко са платили за „тежката загуба”. Все едно животът има цена…
45... 46... 47... 48...
Не мога да спра сълзите.
Плача за изгубените за ничия кауза, за вечно скърбящите, за следващите „попълнения”...
Плача, защото ме е страх, че аз и ти можем да бъдем следващите.
Плача, защото това ще продължава дори и след като не остане празно местенце от двете страни на магистралата...
Галя Младенова
Няма коментари:
Публикуване на коментар