ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

петък, март 19, 2010

Когато става дума за казването на разни неща, всеки има свое собствено мнение, което е склонен да защитава и брани било с цената на много нерви и изпръскани пенливи слюнки от викане, било с нещо друго – каквото му е под ръка.

Стане ли дума за българското образование, политиката, културата и икономиката ни обаче, всички явно са единодушни – те издишат и не дават никакви признаци, че скоро ще спрат да го правят. На народа са му виновни политиците, на политиците пък народът. И от този затворено порочен кръг изход няма, защото дори и издишащ, кръгът си остава кръгъл. И се повтаря.

Е, да, да, ама не. Пиша тези редове, набутана в хотел, разполагащ се в края на дебелото черво на Швейцария и абсолютно не съм съгласна, че като българска единица издишам. Даже напротив. Трябваше ми по-малко от ден в този швейцарско-сухарски
строй, за да пренебрегна и дупките по българските пътища, и липсата на що годе приемливо културно ниво в някои представители на обкръжението ми. Изведнъж, ей така от нищото, по главата ме хлопна идеята, че покрай негативните неща много, ама много често пренебрегваме най-хубавите. Като българи може да нямаме култура по пътищата или маниер на хранене. Да, доста често дори се ругаем грубо и безпричинно, но това е поради една единствена причина – живеем със страст. Такава, каквато позиционираните животи на сухарите не само не притежават, но и не разбират. Когато нещо не ни харесва, крещим срещу него. Не му казваме „гутен таг”.

Пролетта почти дойде. А с нейното настъпване започва личната ми нова година, така че ако и вие се прераждате през зеления сезон, моля, направете го с идеята, че не сте се прецакали, като сте останали да учите в България. Или като сте решили да драскате по живота си с такива цветове, каквито на вас ви харесват.

Е,това е мнението ми в 2000 знака. А има още толкова за казване...

Десислава Желева

Още...

Студентски град стана гето


Една година след убийството пред дискотека „Амнезия” нищо не се е променило

На 28 януари в аулата на СУ се състоя дебатът "Студентски град - една година по-късно", организиран от телевизия „Алма Матер”. Основните теми на дискусията бяха идеите за благоразвитие на района, намаляването на насилието и изясняване на понятието „кампус”. Сред присъстващите бяха ректорите на СУ проф. д-р. Иван Илчев и на ТУ проф. д-р инж. Камен Веселинов; министър Сергей Игнатов; главният архитект на София Петър Диков, кметът на район „Студентски” Димитър Дилчев, както и представители на неправителствените организации „Устойчиво развитие”, СРОКСОС и „Призив”.

Сериозна дискусия предизвика искането за приемане на специален закон, уреждащ статута на района. Предложението дойде от представители на студентските организации и беше посрещнато с аплодисменти в залата. Районният кмет, а след него и арх. Петър Диков се противопоставиха на идеята, като според тях чрез промени в механизма за реституиране на земи ще се намали презастрояването в района. Като сериозни проблеми бяха посочени липсата на средства, която не позволява на държавата да обезщети собствениците на 215-те дка частни имоти до общежитията, както и мудната съдебна система, която разрешава прекалено бавно възникналите конфликти. Диков даде за пример вече емблематична „Амнезия”, за която Темида ще се произнесе чак през април след поредно обжалване.

Още по-далеч във времето могат да се очакват положителните промени, залегнали в новия Подробен устройствен план на Студентски град. След две преработки той е преминал през общинския съвет и се очаква да бъде приет до дни, по думите на арх. Диков. В залата се чуха мнения, че общината не се е вслушала в голяма част от предложенията на временната експертна комисия, свикана през миналата година.

За присъстващите не стана ясно и какво точно трябва да представлява в българския си вариант понятието „кампус”. Бяха дадени примери за аналогични структури по света, както и за управлението им, но представителите на академичната, общинската и държавната власт не се ангажираха с предложения. Проф. Илчев напомни, че по-голямата
част от кампусите в чужбина са строени извън големите градове, докато Студентски град от десетилетия е интегрирана част от София. В този смисъл той определи всички евентуални промени като „кърпене на положението”.

По време на дебатите се чуха и въпроси, засягащи конкретни проблеми в Студентски
град. Бяха припомнени сериозните проблеми с управлението на общежитията, необходимостта от изграждане на център за спешна помощ, както и лошите инфраструктурни условия в района. Конкретни отговори от страна на институциите практически не последваха, като отново бе напомнена голямата важност на студентската
самоинициатива, както и сериозните разминавания между заложеното в проектите и последващата реализация. По темата за увеселителните заведения Диков припомни, че възникването им е на изцяло пазарен принцип. Според главния архитект на София дискотеките са при „най-силната клиентела”. Проблемите с чистотата на Студентски град също се оказаха основно заслуга на обитателите му.

По време на дискусията не се чуха революционни идеи за развитието на района. По-смущаващо е, че институциите не демонстрираха желание за бързи промени по конкретни въпроси. Най-добра равносметка за ситуацията даде министър Игнатов още с уводните си думи: „Една година след случая (убийството пред „Амнезия” – бел.авт) може да се каже, че нищо не се е променило, а някои неща са се влошили”. При това положение съвсем естествено дойде определението „гето”, дадено на Студентски град от ректора на ТУ проф. Веселинов.

Явор Николов

Още...

Идея за четвъртък: Академия на нЕуките


През ноември и декември миналата година духовете в катедра „Радио и телевизия” на Факултета по журналистика и масова комуникация се поразмърдаха. Студенти и преподаватели от радио профила за пореден път поставиха отколешния въпрос за бъдещето
на радио „Алма Матер” (РАМ). Кратка предистория за пропусналите епопеята:

В края на 2009-та се състоя среща с ректора. На професор Иван Илчев бе представена идеята университетският ефир да се върне на студентите. От всичко изприказвано
тогава в крайна сметка стана ясно само едно. Университетът не може да си позволи издръжката на собствено ефирно радио и неговия екип.

Ето защо радиото остана в договорна обвързаност с „Класик ФМ”. Подялбата на общото ефирно време пак не е поравно. Това поставя значителни ограничения за произвеждането на програма от факултета. Първоначалната идея – РАМ да бъде учебна медия за студентите, профилиращи радиожурналистика, пропадна. Отново.

Затова пък алтернатива веднага се намери. Колеги-ентусиасти започнаха да правят едночасово седмично предаване по радио София. „Академия на нЕуките” се излъчва всеки четвъртък от 9 вечерта на честота 94,5 MHz. Освен в столичния радиоефир програмата можете да слушате и в интернет, на адрес www.radiosofia.bnr.bg.

По проекта работят мераклии журналисти от втори и трети курс. Шейсетте минути са компилация от много музика и добро настроение. Гласовете на ФЖМК подготвят шарена програма с постоянни рубрики. Те се стремят да покажат всички страни на студентството и живота – без пудра захар и излишни многословия. Понякога саркастично и не без ирония. Друг път леко наивно, но пък винаги искрено.

Рубриката „Места” ни показва София по радиото. Репортерските разкази ви карат да чуете града. Да го усетите и дори да го „видите” – такъв, какъвто не сте си го представяли. С „Макроскоп” колегите са се погрижили да наваксате пропуснатите часове в училище. Така никой няма да ви се смее, че заради новото гадже навремето сте изпуснали някой основен физичен закон. „Нещата зад живота” ви представят разкази за привидностите около нас. Автентични истории на хора и събития, които досега може да не сте забелязвали, но вече можете да слушате. „Малко снощна музика” пък е петминутката, която се стреми да попълни дупки или кратери в музикалната ви култура.

Не, не си мислете, че „Академия на нЕуките” е някаква странна образователно-
поправителна програма. За да ви откажат навреме от подобни мисли, ентусиастите
са вмъкнали още две рубрики. Вашият „Уличен експерт” в Академията се грижи да ви държи в течение на всичко, което изпускате по телевизията и в Интернет, докато слушате радио. По-просто казано – накъде е Факултетът по журналистика без няколко думи за медии?! „Справедлив взрив” пък е времето за размисли, където се намесва един телевизионер по профил и радио глас по душа. Той ще ви говори за студентските новости и неволи.

За да разберете на кого са тайнствените гласове от радиото – слушайте всеки четвъртък в 21 часа по радио София. „Академията на неуките” няма скоро да излиза в сесия. Освен това – от студиата издават, че този проект е само началото. Затова – наострете слух и дръжте радиото включено.

Розен Иванов

Още...

SOS! Спаси образованието сега


Нов министър – нов късмет! Това е мечтата на всяко министерство. „Нашият” реши да остави нещата в наши ръце и започна инициатива, чрез която всеки може да даде своето предложение за реформи във висшето образование. Ето и предложенията и желанията на екипа на „Свободен вестник”.

1. Петък – пазарен ден! Мислехме да предложим петък като ден, в който да е позволено носенето на слънчевите очила и шапки, но много по-разумно е да се предостави петък като ден, в който студентите да могат да свършат част от задълженията си. Например да посетят софийската забележителност – Мола!!!, да си напазаруват хляб, кренвирши и бира от „Фантастико” или да отидат до автогарата, за да си получат задължителното седмично колетче от мама - буркани със сърмички и пълнени чушки.

2. Подкрепяме предложението студентите сами да си избират предметите и да си правят учебната програма. Дори според нас е най-добре всеки студент да си прави индивидуален кастинг, чрез който преподавателите да представят по най-атрактивния начин своята дисциплина. И тъй като критериите на българския студент са доста завишени, кастингът ще завърши на принципа – „Накрая ще оцелее само един!”

3. Да се обявят награди за най-нахално преписване, най-царски царски пищов, най-малко учене, завършване на курсовата работа в най-най-последния момент... Все пак и тези неща изискват доста усилия и нерви и ние смятаме, че заслужаваме награди за това, че извършваме чудеса от храброст.

4. Допълнително спонсориране на такива хубави инициативи като студентските вестници. Не че те в момента имат някакво финансиране, но срещу скромно спонсорство може и да публикуваме една рекламка на СУ от сорта на: „Кандидатсвайте в Алма Матер! Вие си знаете защо;)”.

Ваня Богданова

Още...

Никой не ни попита за камерите


Студентският съвет се показа като казионна структура

Смея се в себе си, представям си картина от филм: качвам се по стълбите пред Алма Матер, изведнъж, незабелязано от мен, специално устройство се задвижва в окото на някой от братята Евлоги и Христо Георгиеви и упорито ме фиксира, кадрите вървят по монитор някъде в сърцето на сградата, къдетото служител трескаво оповестява: „Лицето проникна!”

Повече от необходима е оживената и ангажирана дискусия около въвеждането на видеонаблюдение в Софийски университет. Оказва се, че камери и досега е имало, но е актуално тяхното обновяване и модернизиране. Не е съвсем ясно колко точно струва това. Със сигурност парите, които са дадени, не са малко. Можем само да си представим
истинските дивиденти за нас студентите, ако сумата беше предназначена за нови компютри, книги в библиотеките, организиране на някакво научно или културно събитие, ремонт на тоалетните, ако щете...

Откровено дразни начинът, по който е взето решението. Студентите за пореден път са прескочени с пренебрежение. Нали си имат Студентски съвет, нека членовете му, така или иначе избрани от самите студенти, да изкажат критиката си по темата, ако имат такава.

Да, ама Студентски съвет на СУ отдавна се е разголил безсрамно като неспособна и импотентна структура, която няма нищо общо със студентите и студентските интереси. Безличното му живуркане и казионност се проявиха вече не един път. Нека само си припомним протестите отпреди година, когато същите хора, претендиращи да са пряк изразител на студентската воля, отказаха да застанат в първите редици на понеслия се бунт, тъй като не били изчерпали всички средства за диалог с властта. Доскорошният
председател на същите пък имаше вземане-даване с прокуратурата по обвинение за сериозно вземане... И сега очакваме от тези юнаци да скрепят адекватна теза по конфликта за видеонаблюдението. По-скоро камерите ще заговорят с човешки глас, за да защитят решението на ректора. Добре че група студенти се сетиха да възбудят публично
обсъждане на проблема чрез серия от дискусии, провеждани в различните факултети на университета. Присъствието на тях бе променливо (във ФЖМК бяха една палатка хора), но важното е, че на тях прозвучаха аргументирани мнения за и против видеонаблюдението
и изобщо се заговори за смисъла на този акт, макар и като отглас на официалното решение.

Ясно е, че в Софийския университет се краде. Изчезват лаптопи, телефони, цели чанти, дори тоалетна хартия. В тази връзка камерите изглеждат смислена мярка – веднъж като средство за изобличаване на извършителите и втори път като превантивен подход. Важно е доколко тяхното присъствие респектира и изгражда в съзнанието на хората психологическа преграда да не посягат към чуждите вещи. Опитът от видеонаблюдението
във футболните агитки е красноречив – обичайните агресори идват на всеки мач и се бият, без да им пука особено, че са снимани от камери. Каква е гаранцията, че и в настоящия случай не става дума за имитиране на дейност? Друг аргумент за въвеждането на засилено видеонаблюдение и всъщност може би конкретен повод е събитие от 14 януари миналата година по време на студентските протести в близост до Ректората. Тогава група от съмнителни индивиди нахлува в сградата на Университета и започва да буйства по коридорите.

Постъпката на хулиганите предизвиква в идните дни на протестите следната реалност в Ректората: не се допускат студенти на СУ, които носят националния трибагреник, вероятно по подозрение, че също са агресивно настроени. Полуобявен аргумент за камерите е и страхът, че може да се организират „по западен модел” нападения с огнестрелно оръжие от учащи се в образователните институции. Не става ясно обаче как точно камерите физически ще спрат психически нестабилните камикадзета. В подобните случаи камерите само правят зверствата видими впоследствие, като засилват ужаса и страданието от случилото се.

Дори се стигна до лансиране на идеята за въвеждане на пропусквателен режим чрез така наречените „пасарелки” (познати ни от метрото например), които да ограничат здравословно достъпа до университета на хора, които нямат работа там. Известно е, че в Софийския университет и в частност в Ректората всекидневно се провеждат редица научни и културни събития – дискусии, открити лекции, прожекции, изложби, представяне на книги и много други. На тях, естествено, присъства значителна маса хора, които не са свързани с университетската общност, но желаят да споделят миговете на интелектуално или духовно посвещаване на някаква кауза. Такава крайна мярка би сложила кръст на благородната автономност и достъпност на университета
като всеобща територия на знанието, културата и изкуството. Освен всичко няма нищо лошо например в това да седнеш и да почетеш книга в Ректората, макар и да не си студент на СУ. Добре че от противопожарни съображения (при възникнала нужда ще е проблематична евакуацията на хората) идеята за пропусквателен режим отпадна.

Проблемът с камерите в СУ има много общо с неслучващия се (и слава Богу) Закон за електронните съобщения(ЗЕС). Всъщност и двете са от едно котило – университетската власт и държавната власт се опитват да осигурят едно благо (сигурност и незастрашеност, борба с пресъпността), като грубо погазват с видеонаблюдение, подслушване на телефони и следене на онлайн кореспонденция друго благо (лично пространство, индивидуалност, частен свят на индивида, спокойствие на работното/ учебното място). Това е като с децата без родители. Опитваш се да ги социализираш сред връстници, като ги вкарваш в домове за сираци, където обаче се е установила непокътната действителност на персонал от насилници и педофили и гърмящи бомби.

В края на краищата може би става дума за йерархия на ценности. Безспорна ценност е сигурността на академичната общност, но постигана по коректен път. На върха на тази йерархия обаче несъмнено е усещането за мисия на Софийски университет като място за всички, които не спират да искат да знаят и могат. Място, в което отделният човек по презумпция и без допълнителни тежнения се чувства защитен, пълноценен и способен.

Най-неприятното е, че възникналите трудности по сигурността се решават половинчато,
търси се мекото на хляба, не се работи с хората, а се прибягва до техниката. Защото тъкмо хората на входа на университета установяват притежававането на оръжие (друг е въпросът как е придобито, откъде е взето, изобщо цялата линия е порочна и свързана с отблъскващи дупки в Системата). Охраната в Софийски университет обаче се състои по сполучливия израз на мой познат от „дедигарди”, които по правило се държат нагло и арогатно при запитване и сякаш се имат подобно на Странджата за съдържатели на кръчма под земята.

Не на последно място прави впечатление, че се запретват ръкави да се монтират камери уж в интерес на Университета и студентите, но не се говори за установените груби нарушения при изпълнението на държавните поръчки. По същия начин вниманието се разсейва и от орязаните стипендии. Някак от само себе си се налага усещането, че камерите в СУ са като униформите в УНСС – истинските проблеми се подминават за сметка на недействителните.

Ангел Иванов

Още...

Сборник ни връща 60 години назад


На 9 март в зала 1 на СУ, по случай 120 годишнината на унивеситета, беше представен
сборникът „Студентите на Софийския университет – някога и сега”. Той е плод на усилията на преподаватели, бивши възпитаници на Алма Матер и настоящи студенти.

Авторите на сборника са доц. доктор Венцеслав Бондиков, замeстник декан по стопанската дейност във Факултета по журналистика и масова комуникация, проф. доктор Минка Златева и двама четвъртокурсници от специалност „Връзки с обществеността” – Силвена Тончева и Христо Дочев. На събитието поздравления изказаха не само преподаватели от ФЖМК и Факултета по класически и нови фиологии, директорът на музея към университета – доц. д-р Цвета Тодорова, но и заместник-ректорът – проф. дфн. Анастас Герджиков. Бяха представени две презентации, посветени на работата около проекта, придружени с топли думи от настоящи студенти от ФЖМК.

Работа на студенти и преподаватели се ограничава в сто страници, но това в никакъв случай не е всичко, което би могло да се напише по една така интересна и любопитна тема като смяната на випуските в университета, техните допирателни, различия и приемственост. Ядрото на сборника е анкета, проведена сред 90 университетски
преподаватели-абсолвенти на СУ и 123 настоящи студенти, част от които – чуждестранни. Сборникът ни връща шейсет години назад като съпоставя тогавашните нрави, традиции и разбирания, с днешните такива. Трите гледни точки – „през погледа на социолога”, „през погледа на преподавателя” и „през погледа на студента”, рисуват една пъстра картина на нравите, студенстския живот, ценностите и стремежите на няколко поколения, обединени под името на Софийския университет.

Стоте страници, богатият снимков материал и съвместната работа на студенти и преподаватели ни провокират в няколко посоки - да си спомним това което сме били, да се огледаме, за да разберем какво сме в момента и да си пожелаем успех за в бъдеще.

Косара Белниколова

Още...

Казусът Равда приключи щастливo


Реституцията тормози ВУЗ-овете вече 20 години

Обикновено младите хора се надигат срещу системата, за да кажат на висок глас, че не искат да живеят като родителите и професорите си. Поне така е било из „белите” държави както през 1968 г., така е и днес. За съжаление, у нас ситуацията е трагикомично обърната – на студентите от Националната спортна академия се наложи да понасят ударите на полицейските палки, за да запазят базата на университета.

Казусът „Равда” занимава съдиите вече повече от 10 години. В основата му стоят 180 дка апетитна земя с изглед към морето, която принадлежи на водната база на НСА. Теренът е едно от малкото зелени „петна” по презастроеното ни Южно черноморие и частите апетити към него са много сериозни. През последните години се появиха много хора с претенции за земята под базата. Притеснително в случая е, че те признават, че имат намерения за строеж.

Кметът на община Несебър Николай Димитров също застана на страната на новите собственици, като издаде заповед да бъдат премахнати оградата и порталът на базата с цел да им бъде осигурен достъп. Това доведе до сблъсъци между студенти и преподаватели от НСА и полицията на 1 февруари т.г. Според Димитров НСА не притежава
„нито един квадратен метър земя” в района, а заниманията на бъдещите български
спортисти биха могли спокойно да се провеждат на плажа.

За щастие случилото се получи широка гласност в медиите и много неправителствени
организации застанаха зад каузата на висшето учебно заведение. Това доведе до решение на правителството за обявяване на спортната база в Равда за обект с национално значение. По този начин българското висше образование удържа една от малкото си победи над частния бизнес и задкулисните игри.

Щастливият край и географската отдалеченост на проблема от столицата не бива да ни успокояват. Проблемите с имотите на университетите у нас не са от вчера, а и далеч не са решени. Причината за тях е фактът, че сградите са държавни, а земята около тях – общинска.

Трагикомичен беше случаят с УНСС от преди няколко години, когато част от двора на учебното заведение се оказа преграден от новата си собственичка. Оказа се, че в общината никой не си е направил труда да провери разположението на парцела, за който тя е предявила претенции. Нищо забавно няма в промяната, настъпила в Студентски град през последните години с всичките нови магазини, заведения и жилищни сгради, пръкнали се около общежитията и академичните постройки. Обикновено по-едрите инвеститори изкупуват възстановената земя от реалните собственици и по този начин имотите им придобиват необходимите размери за сериозни проекти. Особено неприятно е, че някои от тях сякаш са плод на не особено прозрачни контакти между ВУЗ-ове и частници.

Въпреки многото обещания за забрана на строителството в района и показните проверки на една или друга сделка, остават съмнения дали няма един ден някой блок да се окаже частен имот.

Да, Студентски град няма изглед към морето, но това не означава, че няма „бизнесмени”, които с радост биха построили мол на мястото на блок 42, примерно. Затова да поздравим ръководството и студентите от НСА и да внимаваме да не изпуснем момента, когато трябва да повторим примера им.

Явор Николов

Още...

Борис отново в редиците на „Призив”


Студентската организация продължава с инициативите

Няма начин да не сте обърнали внимание на група „разтропани” студенти, които често смущават похода ви из коридорите на Университета, като ви подканят да се включите в поредна подписка или ви подават новия брой на техния бюлетин. Друг път каузите и предстоящите им действия се четат на разлепени по стените плакати и информационни материали. Това са все акции на независимата студентска организация „Призив за образование”. Последната проява на „призивци” е свързана с датата 8 март. Тази година по свой начин те отбелязаха стогодишнината, откакто се чества Международния ден на жената. Със съучастието на Инициативна група „Равенство” в сградата на Ректората беше организирана изложба, посветена на историята на 8 март.

Беше прожектиран и документален филм за изстрадалата българска синдикалистка в Гърция Костадина Кунева, след което се проведе и дискусия по проблемите на жените и в частност на учащите се у нас и в чужбина. Все още отеква обаче неприятният инцидент, който връхлетя един от най-дейните активисти на „Призив” Борис Боев. В началото на годината, на 6 януари, около 23.00 часа, на спирка на градския транспорт в близост до неговия дом той е пребит от няколко неизвестни лица, които му нанасят тежки удари в гръб, причинявайки му средна телесна повреда с временна опасност за живота. „Несъмнено става дума за опит за убийство” – споделя Борис в разговор. По думите му няма нищо случайно в това нападение, което е част от системна и целенасочена кампания срещу него и съмишлениците му с леви убеждения, които имат за идеал социалната справедливост и открито се борят за нея.

„Рязкото падане на качеството на образованието у нас създаде условия и среда за пребиваване дори в академичната общност на индивиди с крайнодесни и фашистки убеждения. Аз като член на крайнолявото Движение за съпротива „23 септември”, а и на „Призив”, явно съм предизвикал техния гняв и те като неспособни да противопоставят смислени аргументи и тези, прибягват до заплахи, провокации, а вече и до улични нападения.”

Борис е бил нееднократно заплашван с физическа саморазправа дори от студенти на територията на Алма Матер, а негови снимки са публикувани със съответни закани и в няколко интернет форума, отличаващи се с фашистки послания. Той искрено благодари на близките си и на всички, които са го подкрепили, като е готов занапред да оправдава с делата си доверието, което са му оказали в този тежък момент.

За щастие Борис вече е по-добре и отново е сред колегите си в организирането и провеждането на различни акции. „Призив” съществува от май 2007 г. и с дейността си призовава „за безплатно и общодостъпно образование”. Активността на организацията е свързана с участието в протестите около убийството на Стоян Балтов, с инициативата „Студентски град на студентите”, с действия срещу орязването на стипендиите в Софийския университет и въвеждането на видеонаблюдение в Алма Матер. Отскоро в ход е също кампанията за създаване на организация на учащите се в България, която да е значим изразител на тяхната воля и интереси.

Момчетата и момичетата от „Призив” буквално обиколиха общежитията в Студентски град и събраха заветния брой подписи, необходим за провеждането на публично обсъждане на Подробния устройствен план на студентското градче, който и сега заплашва автентичния облик на пространството за учащите се. Изобщо „призивци” системно залагат на практическото реализиране на идеите си, а не разчитат само на празно говорене, кухи лозунги, казионно озъртане и площаден патос, характерни за студентските съвети и други организации.

Ангел Иванов

Още...

България е малка и лобисти дебнат отвсякъде


Генно модифициран организъм е такъв, на който му е добавен ген от друг организъм.
Идеята е един „полезен” ген, да кажем на студоустойчивост на някакво студоустойчиво растение, да се предаде на друго, така че то да може да вирее и на по-студено. Първото генно модифицирано растение е разработено през 1982г. в американския химически концерн „Монсанто”. Компанията е лидер в производството на пестициди за селското стопанство и насочва изцяло дейността си в посока „Биотехнологии”. „Монсанто” патентова новите си сортове, чрез генна модификация ги прави устойчиви на своя токсичен пестицид и обещава на земеделците по-големи добиви. Компанията извършва световна инвазия на пазара за сортови семена, като изкупува над 50 специализирани фирми из целия свят и така реализиа около 90 % от търговията с ГМ семена, контролирайки почти 8 % от световната обработваема земя.

През 2005 г. Народното събрание приема един силно рестриктивен спрямо ГМО закон. Въпреки това в края на миналата година край Шумен бяха открити полета, незаконно засети с генно модифицирана царевица.

През ноември 2009 г. представителят на „Монсанто” за България заявява на Националния панаир на семената: „Законодателството се променя много бързо и много скоро ще имаме възможност да засяваме генетично модифицирана царевица."

Дни по-късно, на 27 ноември, правителството внася в парламента законопроект за генно модифицираните организми, който изцяло отговаря на очакванията на „Монсанто”. Мотивът за внасянето на новия закон е, че Еврокомисията ни го налагала и ни грозяла опасността от налагане на санкции, което звучи много пресилено в момент, когато Еврокомисията обмисля да разшири правото на страните-членки да решават сами дали да култивират ГМ растения. Премиерът даже увери, че е против „генно модифицираните същества”! И правителството било против, но, както си е против, министърът на земеделието и храните д-р Мирослав Найденов гласува на съвещание на Съвета на министрите на Европа три пъти „За” освобождаването на определени ГМ култури.

Законопроектът предизвика силно възмущение в обществеността. Редица неправителствени и браншови организации се обединиха в инициативен комитет „България свободна от ГМО”. Организираха се шествия и протести из цялата страна.

След сага от преговори и заседания на Комисията по околната среда и водите към парламента управляващите привидно отстъпиха. Министър-председателят Б. Борисов и председателят на Народното събрание Цецка Цачева дадоха уверения пред медиите и в лични срещи с протестиращите, че ще се съобразят с всички техни искания и специално, че няма да допуснат ГМО извън лабораториите.

Само след няколко дни - ни помен, ни дим от поетите обещания. Комисията по околната среда и водите гласува законопроекта на второ четене, даже без да изслуша исканията
на неправителствените организации. Законопроектът в последния му вариант дава зелена светлина за полевите експерименти с ГМО и освобождаването им в природата. Освен това отстоянието за посев на ГМО от защитените територии по „Натура-2000” се намали от 30 на 10 км., което, ако погледнете картата, ще видите, че е крайно недостатъчно, за да гарантира неразпространението на мутанти върху българска земя.

КАКВО СЛЕДВА ?

1. сценарий - белият кон: В последния момент Б.Б. се явява на бял кон и ритва закона, налагайки изменения, които да удовлетворят общественото мнение, което е абсолютно в негов стил. Остава открит въпросът за евентуалния ангажимент на Борисов
към Барозу, който е явен лобист и привърженик на ГМО, и който подкрепяше докрай Румяна Желева!

2. сценарий – най-вероятен: Когато четете този текст, новият закон ще е минал най-вероятно и на второ четене в пленарна зала. Най-вероятно президентът, както обяви по-рано, ще наложи правото си на вето и ще го върне за преразглеждане (а има и да си връща за „Втора ядрена”), после най вероятно в парламента ще му бъдат направени
1-2 козметични промени, както стана със Закона за електронните съобщения. После закономерно текстът ще отиде в печатницата и „Държавен вестник” официално ще обяви началото на края на българската продоволствена независимост.

3. сценарий – на баба ми хвърчилото: Президентът успява да прокара в парламента идеята си за референдум по въпроса. За да влезе в сила решение, взето на евентуален референдум, е необходимо да участват поне 60 % от имащите право на глас. Ако това се случи, развитието на този сценарий може да удари такава плесница на премиера, че побоя над Дянков да му се стори като „сън в лятна нощ”. Минусът е, че Гоце ще пирува, а плюсовете - поне три:
1. ще се етаблира гражданското общество;
2. ще се предизвикат нови дебати за промяна на закона за участието на гражданите в държавната власт и местното самоуправление
3. и „last, but not leаst”: няма да ни сервират картофки „BASF”. :)

Дорайд ал Хафид

Още...

Инсулинът също е ГМО

Светът на човека днес е залят от генномодифицираните организми. Невъзможно е те да бъдат „изкоренени”. Това обаче не трябва да ни плаши. Наистина малко хора наистина знаят какво представляват тези организми и с каква цел се създават. В последната година наблюдавам тенденция, която е насочена едва ли не към тоталното отхвърляне на тези организми, в създаването на които се е намесила човешката ръка. Все пак тези действия се вършат с определена цел - те често остават неразбрани и недооценени. Генномодифицираните организми играят наистина важна роля за човека.

На първо място ще спомена инсулина. Трябва да сме благодарни въобще, че го има; защото това е единственото вещество, което понижава кръвната захар. Болестното състояние, породено от липсата му, е диабет. Това вещество е от първостепенно – животоспасяващо значение за хората, болни от тази коварна болест. Инсулинът е резултат от модификация на микроорганизми - с цел, да бъде получена точно определена субстанция. Ето един ярък пример за положителните страни на ГМО. Пред нас стои един ярък пример за това, че „ГМО” не е синоним на „смърт”, а напротив - запазва човешки животи. Когато обществените среди „скачат” срещу тези организми, те не се замислят, че една тяхна забрана може да коства дори живота на някои. Освен това ние сме преки свидетели на недостига на инсулин в България.

Oсвен здравно и животоспасяващо значение, генното инженерство (модифициране) служи за изхранването на хората по целия свят. То се използва в животновъдството и растениевъдството. Чрез трансформация и молекулярно клониране се променя структурата на гените. Благодарение на този процес могат да бъдат отстранени нежелани външни или вътрешни белези. Може предварително да се премахне възможността за появата на някои болести и зарази. Увеличава се производителността при животните. Чрез генното инженерство, качеството на видове в конкретните условия се увеличава.

Ако това ви се струва недостатъчно, ето още нещо - ГМО могат да спасят цели райони от тотална смърт. Чрез ГМО, те могат да бъдат облагородени със специално създадени за условията видове - такива, които издържат на суша студено време и така нататък. И едновременно с това - постига се по- голяма производителност, устойчивост, качество. Съществуват и идеи да се произвеждат плодове и зеленчуци, съдържащи по- големи дози витамини, а също така и ваксини срещу заболявания. По този начин би се удължил животът ни.

Храна, исулин, ваксини - ето, че ГМО носят и ползи със себе си. Наистина важно е да се замислим върху тях, а не да заклеймяваме ГМО като нещо, което ни е напълно ненужно. Те са разпространени вече по цялата ни планета. А след като ги има, трябва да извлечем максимална полза от тях.

Страхил Василев

Още...

Монолог на уличния пес


Събудих се от миризмата на мокро куче. Мръсотията по цялото ми тяло не беше нищо в сравнение с вонята на кирлив пес, която се разнасяше наоколо. Станах. Реших, че е време да се разкарам от тая дупка, в която бях попаднал. И че няма да е зле да си спомня как съм се озовал там.

Каква е тая врата?


Мътните го взели, как ще се прибера сега... Затворих очи и се замислих. Ако бях в къщи, сега оная с лилавата коса вече щеше да ми е донесла храна и в момента дори щеше да ме чеше по корема. Щях да лежа до парното, опънал напред лапи и прострял сънливо глава на пода. Готиният портиер също щеше да дойде при мен по някое време. Той обича и да ми говори. Аз опитвам да му покажа, че схващам повечето от нещата, които ми говори. Особено добре схващам, като ми каже: ,,Чакай малко`` и отиде да ми купи салам. Дам.. Облизвам ли се? Защо се облизвам? Кое възпитано същество би си близало задника точно, когато мечтае?

Китайска храна. Ммм... Обичам пилешко в сладко-кисел сол. Обичам, когато вали и някакви хора ми отварят вратата на входа, за да вляза вътре на топло. Обичам и когато оная кафява кучка се навърта около мен и поклаща задницата си.

Обичлив съм по природа. Хапал съм единствено себе си, и то щото шибаните бълхи ме бяха нападнали яко. Извинете ме за грубия език. Все пак съм уличник и няма къде да понауча културни думи. Застоявам се от време на време покрай библиотеката в Студентски, ама оттам никой не минава и рискувам да пукна от глад.

Студентите ме кефят. Поне една част от тях. Другите, като видят, че им се радвам, и се разпищяват. Стряскат ме. Вярно, че съм мръсен и с бълхи, но на почти никого не съм мислил злото, освен на ония мангали, дето ровят из контейнерите. Щото и аз ровя там и се получава някво тъпо да ми крадат от храната.

Някой отвори вратата.

Излизам от нея, но нещо не е наред. Куцам. Или оная едрогабаритната от А вход пак ме е настъпала по лапата, или нещо отново ми се губи. Чакай малко.. каква е тая мрежа? И тия решетки... Гррррр... това скимтене ще ме подлуди, я по тихо, ти там! И ти! И ти... и ти.. Доста са ни събрали, какво, да няма изложба за най-готин уличен пес?

Ало, ти, със синята униформа! Не искам да ти прекъсвам работата, виждам, че си зает с тая гигантска спринцовка, ама може ли да те питам откъде се излиза?

Бахти, тоя доста лошо ме гледа. Дали да не взема да се скрия някъде. Я поне гръб да му обърна и да опитам да избяг...

Игла. Забита южно от врата ми. Гадна течност по вените ми. Един уличен пес по-малко, един убиец повече.

Черния Джо


Още...

вторник, март 16, 2010

Трябва да рискувам, да опитам...


С тази житейска философия започва студентският живот на салса-шампионка

Теодора Йорданова е завършила ІІ АЕГ „Томас Джеферсън”, София. Голямата й страст са танците. От 3-годишна се занимава с балет, по-късно открива и голямата си любов – салсата. През 2007 се включва в отбора AlfredoStyle Team и става европейски шампион още същата година. Участва в шоуто на Слави Трифонов „Танцувай с мен”, но го напуска, за да се състезава с отбора си на световното първенство във Флорида, където се класират на 14-та позиция.

В кой университет следваш?
- Politecnico di Milano. Уча Scienze dell'Architettura - буквално преведено “наука за архитектурата”. Те го наричат така, защото има различни видове архитектура към университета. Тази е най-общата и най-голямата специалност. Като дойдох, учих една година италиански. Тогава нямаше специалности на английски – изпитът е на италиански. Записах се в едно езиково училище за чужденци.

Значи системата за кандидатстване в Италия не е като тази в Германия например? Самият университет провежда изпит?

- В повечето университети е като на другите места. Но тук до скоро даже нямаше и толкова чуждестранни студенти, защото кандидатстването е малко трудно дори за италианците. Сега обаче направиха и английска специалност и влизането става по-лесно.

А изпитът какво представлява?
- Включва няколко раздела – обща култура, логика, математика, физика, история, история на изкуството и архитектурата и един раздел rappresentazione, в който трябва да познаваш аксонометри, ортогонални проекции, перспектива, планове, сечения на къщи, фасади, да разчиташ карти, мащаби и т.н.

Ти как се готви за този изпит?
- Случайно разбрах, че в училището, където учех езика, организират курс за подготовка, който много ми помогна. Но никога не се знае какво може да се падне на изпита, така че накрая пак всичко беше до голям процент късмет.

А защо избра точно Милано?
- Реших го малко спонтанно.Аз от много време исках да замина в чужбина, но покрай танците, които последната година се развиваха много добре, не ми се искаше да напусна България и реших, че ще остана. Но към края на годината вече в отбора малко се отпуснахме, а и на мен май не ми се подготвяше много за изпита тук, който наближаваше и заявих, че ще ходя в Италия, Милано. Бях обиколила Италия няколко пъти и много ми харесваше. В Милано не бях ходила, но се чуваше, че има много известни
танцьори на салса, които живеят тук. Оказа се, че не е точно в Милано, но... Видях случайно университета и реших: ”Айде, заминавам!” Реших, че трябва да видя, да рискувам, да опитам.

В България много хора се оплакват, че учат излишни или остарели неща. Ти имаш ли подобни проблеми в Милано?

- Не. Сигурно е, че нещата, които ни показват, са най-новите. Тук постоянно правят workshops, лекции, семинари, идват различни архитекти, които са в бизнеса, и то на челни места. Нещата са абсолютно актуални, дори методите на преподаване и изпитване. Това, което може би не ми се струва толкова добре в сравнение с България, е, че може би у нас дават доста по-сложни проекти за правене.

Милано е един от най-динамичните градове в Италия. Ти как се справяш с адаптацията?
- Много е лесно. Тук много неща са като в България. Има и много по-добри, разбира се, а и някои, на които сме си свикнали вкъщи и тук ни дразнят. Но особено за един студент е много готино, понеже животът е раздвижен, има много забавления, но трябва и да си от хората, които се контролират, защото има много примери за българи, които идват тук и стават пълни боклуци – не си взимат изпитите от купони и трябва да се приберат накрая.

А какво мислиш за италианците? Наистина ли си приличаме с тях?

- Да, много си приличаме, но не във всичко. Те са много забавни, но са и по-отворени от нас. Ние имаме много предразсъдаци и не приемаме нови неща. Те по-лесно ги приемат. Много крещят.

Има ли по-специално отношение към чужденците? И към българите в частност?
- Ми да, има определено. Аз наскоро имах проблеми като чужденка, българка, студентка. Най-накрая си бях намерила апартамента, за който мечтаех, след като вече 4 бях сменила, но за малко да не ми го дадат. Бяха големи разправии и сега съм тук благодарение на една приятелка италианка, която гарантира за мен, че ако аз не плащам наем, тя ще плаща вместо мен. Иначе нямаше да ми дадат апартамента.

Налага ли ти се да работиш?
- Нямам много възможност в момента да работя, за да се издържам - не ми остава време от учене. Иначе работя като преподавателка по танци. Ходя и по участия от време на време. Но парите ги давам, за да уча други танци.

Сега, когато не си в България, танцуваш ли и състезаваш ли се още?
- Състезания за момента не, но се надявам в най-скоро време, понеже да се състезавам ми е страст. Свързах се с една балерина, която е много известна с фламенко. Тя ми предложи да преподавам уроци в нейната школа и по този начин да си плащам тези, които искам да взимам от нея. Първо преподавах хип-хоп миналата година, после модерен
балет, сега преподавам салса. Иначе при нея уча класически балет и фламенко.

Мислиш ли един ден да се върнеш върнеш в България?
-Нямам идея, ако трябва да съм честна. Много зависи как ще се развие животът ми по-натам. Не мисля, че ще живея тук, в Милано, но не съм сигурна, че и в България ще живея. Отворена съм за приключения и обичам да се случва нещо около мен, да се вълнувам. Ако спрат тези неща става лошо. Така че ще изненадам сама себе си и вкрайна сметка където ми е писано.

Денка Колева

Още...

Във време на криза – пишете!

Впрегнете вдъхновение и ум в няколко престижни международни конкурса

Криза е, а ние сме бедни студенти и пари все не достигат. И какво притежава всеки студент в изобилие, ако не бистър ум? Конкурсите за есета, познати ни от ученическите години, може да изглеждат глупави и досадни, но наградите, които предлагат, са доста примамливи, а част от тях могат да ви осигурят и стабилна академична подкрепа.

• Годишният международен конкурс за есе на японската фондация Гой през 2010 г. е на тема „My role in creating a peaceful world”. Текстовете трябва да са с обем до 800 думи, написани на английски, френски, немски, испански или японски и предадени до 30 юни. Може да участва всеки до 25 годишна възраст. Стойността на първата награда е $ 1000. За подробности и участие - www.goipeace.or.jp.

• Канадският институт Фрейзър пък организира конкурс за есе на английски или френски език с обем 1000-1500 думи. Темата е „What should government do in times of economic crisis?” Първата награда е $ 1000. Текстовете трябва да бъдат изпратени до 1 юни тази година. Правилата и формуляр за участие можете да намерите на www.fraserinstitute.org (Education Programs > For Students > Essay Contest)

• Ако музата скоро ви е навестила, може да предпочетете да се насочите към художественото писане. В такъв случай се отбийте на www.writersfest.bc.ca – това е сайтът на международен фестивал за четене и писане, който организира конкурс за стихотворение и разказ. За поезия максималният обем е 500 думи, а за разказ – 1500. Крайният срок е 24 октомври. Недостатък: текстовете могат да се изпращат само по пощата и има такса за участие.

• Друг конкурс за художествена литература можете да откриете на www.bridportprize.org.uk. Категориите са разказ, стихотворение и т.нар. flash fiction – кратка история до 250 думи. Наградите са по £ 5000 за първите две категории и £ 1000 за третата. Тематични изисквания няма, но е въведена такса за участие между £ 5 и £ 7 за всеки изпратен текст. Конкурсът ще продължи до 30 юни.

Десислава Гичева


Още...

Facebook


Съвременното ДС

„Едно време хората имаха личен живот... Сега имат Facebook.”; „Преди хората се снимаха за спомен. Днес се снимат за Facebook”.

Тези неща да ти звучат познато?... А кой е първият сайт, който отваряш, след като си включиш компютъра? От къде научаваш всички най-нови клюки? Къде качваш снимките на следващия ден след купона?

Отговорът е един: Фейсбук!

Фейсбук днес е най-добрият ми приятел и най-сигурен източник на информация! Ако едно време, за да разберем нещо за обекта на желанието си, се е налагало да го проследим до тях, да се запознаем с всичките му приятели и да разпитаме всеки, който го е виждал дори само веднъж, какво мисли за него, то днес трябва просто да го ад-нем като приятел във Фейсбук! Къде живее, коя зодия е, има ли си гадже, имате ли общи приятели, къде е ходил лятото на море, къде е бил в събота вечер – цялата тази информация пристига до вас с едно кликване на мишката...


Дори запознанствата на живо вече не са това, което бяха. Докато не станете приятели във Фейсбук, не се брои, че сте се запознали. Даже е много по-добре, когато някой ви поиска телефонния номер, да му предложите да станете приятели във Фейс-а. Това спестява неудoбното мълчание по телефона или пък чуденето как да отговорите на някой
смс. Фейсбук ви дава автоматично поне хиляда теми на разговор, а ако не можете да подхванете нито една - веднага разбирате, че просто не сте един за друг!

Много е хубаво, че почти всички вече имат навика да си пишат всяко жизненоважно действие на „стената” – така буквално, без някога да сте били на стаж като агенти
в Държавна сигурност, можете да следите един човек и да научите всичко за него! А най-хубавото е, че той няма как да разбере! Е, освен ако не му „лайквате” всяко изтеглено късметче, не му пращате мечета и прегръдки поне веднъж на ден и не му пишете в чата през един час. Само моля ви, хора, които работите във фейсбук, не правете апликация, която да информира кога някой ми гледа профила!!! Тя ще се окаже пагубна за половината фейсбук свят!

И все пак – Фейсбук не може да повлияе кой-знае-колко на личния ви живот – той просто му дава един лек update ;)

Ваня Богданова

Изкуственото общуване

Регистрирах се във facebook, защото беше модерно и ново за България. Стана ми интересно какво е това “социална мрежа”. На втория месец започнаха да ме заливат всекидневно всевъзможни покани, късметчета, събития и милиони други ненужни глупости. Тогава си помислих - ако това е отражението на социалния живот, то изглежда аз досега съм живял на друга планета. Ако във ,,фейса” различните хора ти натрапват своите истории и проблеми, то в реалния живот такива хора просто избягват
да те занимават, защото отдавна си показал, че сополивите и сапунените сюжети ти губят времето. Но в ,,социалната мрежа” няма измъкване, дори да си се затворил като в крепост, многобройните ти приятели непрекъснато те заливат с отегчителна информация, която, уви, няма как да избегнеш. Влизаш в страницата и си атакуван от високоинтелигентните прозрения на (не)известни хора, които държат тяхното присъствие и житейски успехи непременно да бъдат забелязани и оценени. Невзрачният и плах човечец е изтипосал войнствени и агресивни послания; младежи на пубертетна възраст са копи-пейстнали някоя велика мисъл, в чийто смисъл не са вникнали; откровени олигофрени са разтръбили, че организират протест против изучаването на Марс и др. подобни. Затъваш във всичката тази “дълбокомисленост”, защото всеки в мрежата е известен и значим и драпа да го покаже. Затова Фейсбук ме отегчава. Пъченето и високопарните коментари, както и дребните сплетни и клюки са загуба на време.

Възможно ли е мрежата да замести истинското общуване между хората? Какво ни дава общуването чрез импулси, течащи с огромна скорост по кабели? Така и не можах да разбера фейсбук-маниаците, които предпочитат да седят пред компа и предпочитат електронната компания, докато на двеста метра от тях в заведението върви купонът и задъхани, весели, щури хора се носят по дансинга. А какво да кажа за мрежовите свалки – те са перфектни, интересни и пр., но само до момента на срещата с обекта на интернет влечението. Резултатът от срещата е тотално разочарование, защото сте забравили как се общува/сваля ,,face to face” и на ум ви идват само изтърканите интернет лафове, които в междуличностното общуване са неприложими, звучат смешно и не на място.

Фейсбук би бил полезен, ако имаше аудио-видео чат, защото покрай всички глупости би могъл да се свържеш с някой важен човек и да свършиш нещо полезно. А, да, и още нещо - въобще не ме интересува кой какво мисли за мен или за моята котка, както и за глобалното затопляне и/ли заледяване. Има достатъчно канали, от които да се информирам за нещата които ме интересуват (когато ме интересуват).

Наум Мороз


Още...

RELOADED


Събитие на периода: пролетна умора

Вече поляхте всички изпити до края на втората докторантура и нещо не Ви е купонесто? Не ви се ходи и на научна конференция? Още ви пищят ушите от традиционната обиколка на дискотеките в Студентски миналата седмица и ви става лошо като чуете „На две големи...”? Снощи едва-едва будувахте до 3:00, за да си напишете курсовата, но въпреки това не изпитвате гордост от разтегнатите локуми? Преките последствия от затоплянето на времето и междустудентските отношения са изклюкарени, а желанието ви да ги доукрасите и да заформите масов женски бой пред факултета просто се е изпарило? Няма нужда да ви пипам челото - безнадеждо болни сте от пролетна умора.


За да живнете малко, утре сутринта изпълнете следните указания: станете раничко (към 10 - 11); пуснете си нещо хард, което да събуди качествено вас и целия етаж; потършувайте из хранителните си запаси (и тези на съквартирантите, много ясно) и си набавете следните продукти (или поне подобни на тях):

• Няколко филии хляб (не се притеснявайте, после мухълът после няма да личи);
• 1 яйце;
• 100 мл мляко (3/8 чаена чаша);
• Олио (или някаква субстанция, която става за пържене);
• Една–две–три щипки сол;
• Една–две лъжици брашно;
• Колкото успеете да изцедите от бутилките бира от снощи (но не повече от 7/16 от млякото);
• сурдинка с приблизителната големина на една филия хляб;
• средноголяма чиния и поне една вилица;
• тиган и устройство за подгряването му до температурата, при която олиото се нагорещява*;

След като си набавите всичко, разбийте яйцето в горепосочения съд, след което плавно прибавете млякото, солта, брашното и бирата. Вложете цялото си старание да се получи еднородна смес, която да е по-рядка от тесто за палачинки.

Както вече се сещате, щом олиото се сгорещи добре в тигана, пльоквате вътре филийка, добре напоена във вече създадената жълтеникава течна субстанция. Направете всичко възможно, за да получите хрускаво-кафеникав загар и от двете страни на всяка филия,
като междувременно се стараете да не подпалите блока.**

При нормално развитие на обстоятелствата трябва да получите около 6 искрящи от мазнина пържени златисти неща. Препоръчваме Ви да се избавите от прекомерната мазност, като изровите лекциите за оня изпит, дето беше мноооого гаден и едвам го взехте, и ги използвайте като попивателно средство. После с кеф ги изхвърлете през балкона.***

Накрая вземете пълната чинийка и излезте за малко в коридора, за да могат и тези, които досега не са уловили приятната миризма, да я усетят. После се усмихнете широко при мисълта, че на всички са им потекли лигите, но само вие ще имате удоволствието
да си хапнете. Предвид броя на филийте имате избор дали да си оставите и за вечеря, или пък най-сетне да се запознаете със симпатичната ви съседка.

_______________
*Да не съм кулинарна енциклопедия, че да Ви кажа колко градуса точно – поровете си се самички :Р
**Или поне ако случайно го подпалите, направете снимки и ни ги изпратете
с текст около 1 000 символа за публикуване в следващия брой.
***И случайно ако не уцелите контейнера за хартия, веднагически слезте долу и ги изхвърлете на правилното място!

Галя Младенова

Още...

понеделник, март 15, 2010

Български филми превзеха София филм фест 2010

И тази година пролетта не се размина със София филм фест. И слава Богу, защото за 14-ти пореден път ежегодният киномаратон ни предлага повече от интересни заглавия, които носят аромат на дух и чувства. Ако сте посетили поне три филма от СФФ, със сигурност знаете за какво говоря.


Лично аз бях повече от благодарна, че историческата драма ,,Агора” най-сетне се появи по българските киноекрани. Макар режисьорът на филма Алехандро Аменабар да не е особено популярен (все още), за него пре-спокойно може да се каже, че усеща нещата
доста добре. А и можете ли да се сетите дори за един филм с Рейчъл Уайз, който да не ви е харесал?

И така, както е тръгнало да ви се обяснявам – няма как да не спомена ,,Анна Каренина``. За n-ти път се прави екранно превъплъщение на Толстоевата героиня. В което няма нищо лошо, разбира се. Но версията на Сергей Соловьов, присъстваща на СФФ 2010, за съжаление не може да се сравнява с онази на Александър Зархи от 1967 година. За сметка на това Соловьов се включва в пролетния ни киномаратон с още няколко филма, един от които (по лично мнение) – особено добъp. ,,Сто дни след детството`` е нестандартната любовна история на не съвсем порасналите(но и не съвсем деца) Лена и Митя, заснета през далечната 1974, но е толкова вълнуваща, че възрастта на филма изобщо няма значение.

Джон Ленън спокойно може да бъде обявен за музикалното лице на София филм фест 2010. Той е герой в цели два филма - ,,Джон Ленън: Sweet Toronto’’ и ,,Младият Джон Ленън”. Първият е всъщност единственият заснет концерт на групата на Ленън, Йоко Оно и ,,Пластик Оно Бенд``. Вторият пък заравя нос в младините на фронтмена на the Beatles.


Както вече се повтори близо двеста пъти в медийното пространство у нас, 2010 е годината на българското кино. Новите филми никнат като гъби, все по-добри и по-амбициозни, печелещи все повече награди. ,,Градът на жените баданте``, да речем, е най-новата рожба на Стефан Командарев. Режисьорът, който преди броени седмици се размина на косъм с номинация за „Оскар”, не се отказва и амбицирано продължава да предявява претенции за нови награди. И заклети почитатели.

Далеч по-симпатичният Светослав Овчаров, който незнайно защо все остава в нечия сянка, наскоро приключи със снимките на филма ,,Зад кадър``. В него той работи с почти същия актьорски състав от ,,Единствената любовна история, която Хемингуей не описа``. Това е добре, защото съставът определено си го бива. А и режисьорът. И на ,,Зад кадър`` не му остава нищо друго, освен също да е на ниво.

Друго от българските предложения на СФФ е ,,Стъклената река``, режисиран от Станимир Трифонов и заснет по едноименната книга на Емил Андреев. Героите в този филм се впускат да разгадаят тайнствено наследство на богомилите. Младата французойка Елен се озовава в българското село Градище, търсейки отговори на въпроси относно произхода на фамилията й и тайните, които я заобикалят.

Лиричната комедия „Ако някой те обича” също намира място сред българските премиери на София Филм Фест. Филмът е разказ за несподелената любов на ученичка с учителя й по пиано. По сценарий ябълката на раздора е Вера (Мария Каварджикова), която има тайна връзка с колегата си Паскалев. От ревност една от ученичките(Фани Коларова), влюбена в него, скришом влиза в дома му и се снима гола, за да го злепостави. Абе изобщо, объркана история.

Цялата кинокартинка няма как да мине без ,,Източни пиеси``. Тук не остава дори място за коментар.

Друга е ситуацията с ,,Раци”. Двама приятели се разделят заради мръсни мафиотски игри. Двамата трябва да изпълнят мокри поръчки, но не знаят, че всеки е нает да убие другия. Действието няма как да се развива другаде освен през годините на прехода. То иначе филмът нямаше да е български. Не е ли нещо за/от/до/на прехода изобщо не го пробутвай на повечето ни режисьори. Едно си баба знае, това си баба бае.

Остана още малко до края на София филм фест. Ако все още е останал филм, който ви се е гледал, отивайте. Ако пък средствата от кинофонда ви са привършили – лошо, ама не чак толкова. И догодина СФФ ще има :D

Десислава Желева


Още...

АКО ви се чете...

Признавам, че заглавието на една от най-популярните български книги в момента изобщо не ме впечатлява. Дори напротив – отблъсква ме и честно казано ми се струва целенасочено претенциозна, въпреки че става дума за Валентин Пламенов. А за него или хубаво, или нищо. Ако дори една стотна от грубата му житейската философия и неподправения реализъм са намерили отражение в тези му разкази, си струва да ги прочетем. И четейки, да се надяваме, че за момент можем да избягаме от онази група хора, които са навити винаги да живеят елементарно *.

*,,Посредствените хора винаги са повече от талантливите и винаги са навити да живеят елементарно.“ - ,,Разкази на едно софийско копеле``, Валентин Пламенов

Има една не много популярна приказка за българския литературен живот. Тя гласи, че когато един човек стане поет, той иска да стане писател, а стане ли писател, решава да се превърне в драматург. Практиката сочи, че има нещо вярно в цялата тази работа. Най-пресният пример е Георги Господинов, чиято пиеса ,,Апокалипсисът идва в 6 вечерта`` дебютира на сцената на Малък градски театър зад канала. Колко награди обра въпросната постановка, не мога да ви кажа. Не съм ги броила и няма да го направя.
Но докато четях двете пиеси на Господинов (,,Апокалипсисът...“ и ,,DJ”) прозрях нещо много неприятно. Онзи Георги, чиито стихове четях с удоволствие и усмивка, май се беше изгубил някъде между реквизита, актьорите, улиците на Берлин и славата. Дано някой ден да се намери.

Красимира Зафирова е по-популярна като поетеса, отколкото като прозаичка. Но именно затова романът й ,,На друг език`` заслужава пълно читателско внимание. Много книги обещават вълнуващо действие и нестандартна история, но в този случай говорим дори за повече от това. Далеч от преструвките и безвкусицата на една част от съвременната литература Красимира Зафирова владее езика на вътрешния свят. И ако в един момент решите, че никой не ви разбира, опитайте да поговирите с ,,На друг език``. Току виж книгата ви отговорила.

Ами Кнут Хамсун?! Какво, да не го забравихте вече? Макар че има много голяма вероятност да ви е писнало да слушате за скандинавския нобелов лауреат за литература, както и за разните му там мобилни промоции, тет-а-тет срещата с Кнут би ви се сторила повече от любопитна. Защото той е бил едно пълно куку (с пълното ми уважение към кукувците), което създава такива светове, че оста на вашия собствен ще се измести от вълнение. За повече справки – Кнут Хамсун, ,,Мистерии``.

Десислава Желева

Още...

Алиса в страната на чудесата


Филмът е алтернативен прочит на две от най-обичаните книги в цял свят. Тим Бъртън режисира известната история на Луис Карол в 3-d. Джони Деп е в ролята на Шапкаря, а Мия Вашиковска е 19-годишната Алиса, която се завръща във вълшебния свят, където е попаднала като малко момиченце. Там тя среща отново старите си приятели: Белия заек, Туидълдий и Туидълдъм, Съсела, Гъсеницата, Котарака и, разбира се, Шапкаря. Алиса предприема фантастично пътешествие, за да открие съдбата си и да сложи край на тиранията на Червената кралица.

Първоначалните предубеждения, които зрителят може би е имал, са били насочени към изпълнението на младата Миа Вашиковска. Тя обаче пребори дори моя скептицизъм. Актрисата излъчва необходимата невинност и в същото време дълбочина на образа. Изглежда истински отдадена на ролята, а и стои прекрасно до Джони Деп. Той пък от своя страна изигра една от най-готините си роли. А и кой не харесва Лудия Шапкар? Той и Чеширския котарак са най-свежите герои от историята за Алиса, а Тим Бъртън ги е развил дотолкова, че те се превръщат в най-свежите образи на 2010-а. Червената кралица, изиграна от съпругата на Тим Бъртън Хелена Бонъм Картър, е истински гротескова и побъркана, точно както си му е редът. Беснее, пръска заповеди и умира от желание да сече глави. Около нея са поставени контрастиращи на излъчването й сладки животни, които безумно се боят от нея. Така комичното се усеща дори повече.


Единствената малка дупчица във филма е Ан Хатуей, която леко дразни с гигантската си уста, която във филма изглежда дори още по-голяма. На фона на всички откачени актьори, които безпроблемно скачат в ролята на откачени герои, Ан стои малко дървено и сухо. Ако пък това е била първоначалната идея на Бъртън, се извинявам. И на най-цветното място все трябва да има някой сив. В този случай бял.

Сюжетната линия на филма не следва плътно оригиналната история на Луис Карол, но в същото време е съхранила изцяло духа й. Новите неща пасват на старите, а онези от старите, които не присъстват са компенсирани по друг начин. С други думи – свидетели
сме на една от малкото успешни екранизации на книга. А и не просто книга, а Алиса. Предизвикателство е да създадеш плътност на образи, които цял свят е рисувал в главите си толкова години наред.

Когато говорим за визия на ,,Алиса в страната на чудесата``, не само графична, но и чисто от страна на реквизит, думата е само една – стил. Страната на чудесата е чудесна, оплетена от странни растения и животни. Алиса пък е оплетена в прекрасни рокли, синята от които ме накара кротко да й завидя от скучната си зрителска позиция. Цветове, карти, рози, гигантски глави и очарователна бяла мишка. Страната на чудесата никога не е била по-живописна и по-примамлива. Да се чуди човек защо Алиса избра да се върне в реалния свят...

Десислава Желева


Който е очаквал Тим Бъртън да пренесе неподражаемия си стил в 3-d и да създаде нещо грандиозно, ще има да си чака. „Алиса” няма нищо общо с възможностите на режисьора,
с начина, по който той гради историите и образите си. Бъртън умее да смесва комичното, тъжното, странното и ужасното по уникален начин, но този път дори не се е опитал да го направи. Вместо това имаме една линейно и повърхностно разказана история, която би могла да грабне само най-малките зрители. От падането на Алиса в дупката до ужким грандиозната битка накрая сюжетът е поднесен рутинно и по задължение.

Всичко във филма, от сценарий и визия до актьорска игра, е направено детински, анимационно и равнодушно. Забравете всякакви асоциации със зрелите филми на режисьора или сериозните превъплъщения на Джони Деп. „Алиса” по-скоро напомня стандартна анимацийка на Дисни от 90-те, нещо в стил „Принцесата лебед”.


Главната героиня безспорно е вироглава, но е трудно да се обособи каквато и да е друга черта от характера й. Заобикалящите я животинки са наглед симпатични, но безлични като герои. Котката изчезва и се появява, заекът търчи, съселът подскача и толкоз. Жалките им опити да лансират шегички не успяват да разсмеят дори децата в киносалона. Липсва герой като магарето от „Шрек” или дори катерицата от „Ледена епоха”.

Шапкарят разполага с повече екранно време, но върху него пада тежестта да компенсира неубедителността на останалите. Така той се губи в опитите си да е хем забавен, хем луд, хем мистичен.

Джони Деп прави каквото може в ролята, но е скрит зад тоновете грим и сякаш и той се чуди какво точно се очаква от него. Танцът му в края на филма е най-забавното нещо в „Алиса” изобщо, но трае само няколко секунди.

Лошите персонажи пък са нереалистично зли и досадно прости. Валето е наивен в жестокостта си, а образът на Червената кралица се изчерпва с голямата й глава и крясъкът “Отсечете им главите!”.

Очевидно продукцията разчита основно на 3-d технологията. Наистина герои и предмети са забити право в лицето на зрителя и изглеждат обемни, но всъщност визията не е нещо невиждано. Някои сцени са проектирани добре, но пък на места шаренията идва в повече.

Все пак сигурно ярките цветове на екрана нямаше да дразнят толкова, ако не беше сивотата в цялостната реализация на филма. Неочаквано е да се каже точно за произведение на Тим Бъртън, но в „Алиса” няма душа. А това трудно можем да преглътнем, особено откакто гледаме филмите на Пиксар...

Тодор Ковачев

Още...

Концерти и фантоми

Преди по-малко от седмица в интернет плъзна мистериозен плакат, обещаващ две концертни вечери в компанията на Metallica, Rammstein, Alice in Chains, Skunk Anansie и компания. Малко хора му се вързаха обаче, но не се оказаха прави. Няколко източника, включително и сайта http://www.sonispherefestivals.com потвърдиха събитието. Жалкото обаче е, че българските фенове на Skunk ще се разминат със срещата с любимата си група. Официалните банди, които ще свирят на 22-ри юни са Metallica, Heaven and Hell, Slayer, Megadeath и Anthrax, а тези на 23-ти – Rammstein, Manowar, Alice in Chains, Stone Sour и Mastodon. Цените на билетите за един ден варират от 59 до 119 лева, а за два между 89 и 179 лева. Концертите ще се проведат на стадион ,,Васил Левски``.

Punk’s not dead. И ако все още има хора, които скептично бърчат вежди, когато чуят това, нека посетят концерта на The Exploited в София. Той ще се състои на 10 април в клуб ‘’Blue Box’’. 30 лева не би се сторила висока цена за онези, които искат да чуят нецензурираните версии на най-известните парчета на пънк бандата. Е, хайде, какво повече от това да си кажем освен – ще се видим на концерта!

Нека примем обаче, че не всеки се кефи на пънк. Специално за ретро пристрастените на 19 май зала ,,Универсиада” ще вибрира в ритъма на песните на легендите от АВВА. Е, не изпълнени от тях самите за съжаление. Единственият музикален състав, който притежва ексклузивни права да пресъздава напълно идентично точната версия на концертите на ABBA, е Arrival. И ако се доверим на музикалният сайт slysham.com песни като ‘’ Dancing Queen’’, ‘’Money, money, money’’ и ‘’Waterloo’’ ще бъдат представени с толкова блясък, че ще се почустваме като онези късметлии, слушали ABBA на живо.

По-темпераментната публика също не е пренебрегната. На 17 април концерт в зала 1 на НДК ще има испанската фланемко страст Конча Буйка. В момента тя е на световна обиколка, посветена на популяризирането на най-новия й албум “El Ultimo Trago” (което ще рече ,,Последно питие“). Хубаво е, че Конча е решила да го сподели и с нас.

И като един подобаващ финал на обзора на предстоящите музикални събития се явява застаряващият, но все така обаятелен и блестящ Боб Дилън. На 3 юни в зала 1 на НДК американският музикант ще изпее някои от най-добрите си песни, донесли му редица награди, сред които дори Оскар. Билетите за това музикално изкушение за съжаление варират от 50 до 150 лева. Е, приятно гледане на онези, които все пак имат намерение да отидат на концерта.

Десислава Желева

Още...

Забраниха песен на „Сигнал”


Данчо Караджов е принуден да се лиши от любимата на няколко поколения българи балада ,,Да те жадувам``. Песента е забранена за излъчване в Бургас по настояване на “Мюзик аутор” до общината и нейното радио. Причината е неуредени авторски права с композитора
Георги Костов. „Сигнал” няма да могат да изпълняват песента и по концерти. Новината е гротесково повторение на ситуацията от преди три години, когато същият композитор забрани на същата група да изпълнява друга песен. Любомир Левчев, авторът на текста на ,,Да те жадувам``, пък се обърна към фронтмена на „Сигнал” с думите ,,Йордане, над думите не тегне забрана``.

Трудно е да се обясни какво се случва с българското музикално пространство в момента. Едни съдят други, трети забраняват някакви неща на четвърти, пети пък просто не могат да остареят подобаващо. Дано абсурдите спрат до тук.

Десислава Желева
Още...

Футболистките ни са втори в зала


Мъжете шести, УНСС бие и двата ни отбора

Женският отбор по футбол на Софийския университет завоюва второ място на студентския турнир в зала „Христо Ботев”. В провелото се през януари и февруари състезание СУ започнаха много силно и още в първия мач отнесоха УНСС с 5:1. Във втората среща момичетата победиха и ВТУ с 3:0 и се класираха за полуфинала. Там се изправиха срещу отбора на ХТМУ и отново надделяха убедително с 3:0. На финала ги чакаше тимът на УНСС, който нашите бяха победили категорично в груповата фаза. СУ бяха спечелили миналото издание на турнира и бяха амбицирани да защитят титлата си, но груби грешки в защита и неорганизирана игра доведоха до загуба с 1:3.

Въпреки последния мач момичетата на СУ оставиха отлични впечатления с играта си, а студентката от Историческия факултет Ирина Петрова беше избрана за най-атрактивна състезателка на турнира.


Останалите момичета, които взеха участие в турнира, са Анна Попова, Теодора Данева, Кристина Костадинова, Адриана Богойев, Силвия Стефанова, Амалия Ковачева, Ана Годинова, Наталия Дечева, Надя Иванова, Димитра Зерзи и Надежда Иванова.

Това е пореден успех за тима и неговия треньор Александър Еленков. През ноември отборът завърши пети на силния международен турнир по футзал в Милано, а през май стигна до четвъртото място на студентския спортен фестивал в Истанбул.

На състезанието в зала „Христо Ботев” достойно се представи и мъжкият футболен тим, който стигна до четвъртфиналите. В предварителната група СУ победи МТМ с 3:2 и ЛТУ с 3:1. Равенството 2:2 с ВУЗФ и загубата с 2:4 от УАСГ остави отбора на второ място в групата. Така на четвъртфиналите момчетата се изправиха срещу УНСС. Многото пропуски на нападателите на СУ се оказаха фатални срещу силния противник и нашите загубиха с 1:3. Тимът остана на шесто място.

Тодор Ковачев

Още...

Фиеста за катерачи под купола на СУ


За едни 14 февруари е ден на влюбените, за други е празник на виното. Но за тези, които в неделя бяха на стената в северното крило на ректората, без съмнение датата остана празник на катеренето. Там се проведе шестата международна боулдър среща в Софийския университет. Още от 10 сутринта най-големите „кучета” на катеренето в България и няколко чужденци вече мереха сили по предварително подготвените маршрути. Въпреки хладното време навън в залата кипеше гореща спортна атмосфера сред викове и кълба магнезий, вдигани от над 40 участници от различни възрасти. Всеки, който се бе записал, разполагаше с цялото време до късния следобед, за да прави опити по маршрутите в произволен ред. Така основната идея бе не в конкуренцията, а присъстващите да обменят опит, да се забавляват и да общуват по между си. Събитието нямаше състезателен характер, но трениралите здраво все пак държаха да покажат какво могат, за да бъдат по-напред в крайното класиране.


Наредени бяха четиридесет и два боулдър проблема (къси маршрути от по няколко движения с екстремна трудност) в различни цветове, а по тях се опитваха да преминат катерачи от всички краища на България плюс румънски и гръцки спортисти. И тази година зад организацията на срещата и подготовката на боулдърите стояха радетелят за катерене в София Явор Панов и няколко от ветераните на този спорт от страната. Тук трябва да се отбележи и пълното съдействие на Софийски университет.

В края на спортния ден организаторите бяха подготвили демонстрация на катерене по пет допълнителни свръхсложни проблема, които трябваше да определят победителя. Присъстващите имаха възможността да наблюдават ожесточено и атрактивно катерене.
Преминаването по изключително малките и обли хватки на финалните маршрути изглеждаше като „мисия невъзможна”, а скоковете и силовите движения по тях – истинско чудо. Това може би беше и най-забавната част за публиката, която насърчаваше борбата на уморените, но амбицирани катерачи с викове и бурно ръкопляскане.

Срещата на стената в Софийския университет завърши с шумно парти в един от близките барове. Всеки от изкатерилите се през деня имаше шанса да се наслади на хубава музика, танци и хладна бира.

Стоян Ненов


Още...

Заверете семестъра на тенискорта

Не е лоша идея да изберете тенис на корт за ваш спорт в университета. Независимо дали сте играли преди или тепърва ще се учите, СУ предлага добри възможности за практикуване.

Кортовете се намират до Физическия факултет на бул. „Джеймс Баучър”. Въпреки че не са идеално поддържани, те са в съвсем прилично състояние. Към края на миналата година
беше поставен балон над тях и там вече може да се играе и през зимата.

Ако сте начинаещ и тепърва подхващате ракетата, мястото ви е на първия корт, където треньорите учат студентите на задължителните неща в тениса. Ще заучавате движенията на основните удари – форхенд, бекхенд и волета, ще може да се пробвате и на сервис, като понапреднете. Взискателните треньори рядко позволяват скатаване и при добро желание от ваша страна може да извлечете голяма полза от тях. Не е за подценяване, че все пак безплатно ви се предлагат ракета, корт и треньор, а от вас се очаква само старание.

В случай, че вече умеете това-онова в тениса и искате да поразцъкате, имате няколко свободни корта на разположение. От останалите студенти почти винаги се намират желаещи за спаринг, а ако имате късмет, може да случите на истински добър противник.
За да ви се брои присъствие, трябва да играете един час, но нищо не ви пречи да останете и повече, както и да ходите повече от веднъж седмично. Кортовете са на разположение за студенти между 9 и 12 всеки делничен ден. Това ги прави удобни за посещение преди обедни лекции, но може да се окаже проблем, ако имате учебни занятия всяка сутрин. За да получите заверка, са ви необходими 10 присъствия на семестър, но може да минете и с по-малко, с уговорката, че ще си наваксате пропуснатото.

При всички положения тенисът е един от спортовете, които университетът поддържа успешно. А малко тичане след топка рано сутрин би ободрило всеки студент.

Тодор Ковачев



Още...

Журналистите пренебрегват тениса на маса


Теодор Александров е амбициран да стане национал

Темата за тениса на маса не е особено актуална за масмедиите в България. За съжаление, този спорт с традиции у нас и големи успехи на нашите състезатели остава в сянката на по-комерсиалните спортове. За да коригираме донякъде тази несправедливост, от спортната редакция на вестника отидохме при състезателите, за да чуем и тяхното мнение по въпроса. Теодор Александров е от младото поколение състезатели, роден на 20 август 1992 г. във Варна. От 2001 г. се състезава за варненския клуб ,,Корабостроител Булярд 92”. Участвал е на четири европейски първенства и няколко международни Open състезания. Всеки негов ден е подчинен на строго разписание – сутрин на училище, следобед в залата – без изключения. Тази година ще започне да се състезава при мъжете, повечето от които вече са се изправяли срещу него. Улавям го задъхан и зачервен в паузата между две срещи на шампионската лига в зала "Дианабад", където любезно се съгласява да ми даде интервю.

Как се запали по тениса на маса?
- Майка ми ме заведе в залата, когато бях на 9 години. Имам по-голям брат, който вече тренираше, но аз не исках, футболът тогава ме влечеше повече. Но след две седмици се запалих и започнах да ходя всеки ден. Първата треньорка ми беше Нина Йоцова.

Всеки ден ли си в залата?
- Да, след училище.

Къде учиш?
- В професионалната гимназия по икономика ,,Иван Богоров” във Варна.

Ще продължиш ли да учиш, след като завършиш гимназията?

- Да, според мен най-важното е човек да има добро образование, чак тогава е спортът.

Кой е твоят най-голям професионален успех?
- На европейското първенство за юноши в Италия (2008 г.) постигнах баланс 11 победи и 2 загуби, а на Балканиадата (2009 г.) се класирах на 5-8 място.

Имаш ли бъдеще като професионален състезател в България?

- Да, мога още да се развивам тук, но после ще трябва да се състезавам в чужбина. Но засега мисля да остана тук, поне докато завърша гимназията, пък за после ще му мисля.

Какво според теб е нивото на материалната база в България?

- Направо трагично. Няма и запалени треньори, които да търсят деца, таланти. Най-лошото е, че в цяла България има само три-четири зали, в които могат да се провеждат нормални тренировки.

Много твои колеги и специалисти са единодушни, че заплатите на треньорите са унизително ниски и това допълнително ги демотивира?
- Да, за съжаление това е реалността, според мен трябва да се обърнем към спонсорите, за да намерим повече средства и за треньорите, и за тренировъчния
процес. Просто е време някой да се заеме с търсенето на спонсори.

Ти участва и на юношеското европейско в Италия. Какви са впечатленията ти от турнира?
- Аз съм участвал на четири европейски състезания, и на четирите организацията
беше уникална, атмосферата е невероятна, кара те да се чувстваш наистина добър състезател, чакаш всяка една среща да започне и да дадеш най-доброто от себе си.

Как медиите отразяват тези турнири, има ли голям интерес към тях?
- Има доста журналисти, винаги са поне три-четири телевизии, отделно всяко състезание цялото се предава по специализирана спортна медия. Така е на всяко състезание, не само на европейски и световни първенства. Всеки Оpen, на който съм бил, е бил отразяван пряко. Унгария, Чехия, Германия и др. имат специални телевизии само за тенис на маса.

По-добре ли са подготвени чуждите състезатели спрямо нашите според теб?
- Определено да. Първо, те имат поне пет-шест лагер-сборове в годината, където играят всеки срещу всеки; второ, всеки състезател има няколко треньора, с които работи определени техники, а това е от решаващо значение за крайния резултат.

Популярен ли е сред децата в България тениса?
- Не, всяко дете гледа спортовете, излъчвани по телевизията, а в България къде децата могат да видят тениса? Дори на републиканското за мъже и жени няма нито една телевизия или вестник.

Какво искаш да постигнеш занапред?

- Имам още една година в гимназията, смятам да я завърша. Дотогава ще играя за моя клуб ,,Корабостроител 92” и ще гоним титлата за мъже. Ще наблягам и на подготовката си.

Планираш ли да участваш в международни състезания тази година?

- Трябва да покажа, че мястото ми е в националния отбор, като хубавото е, че тази година имам много състезания.

Какво е нужно, за да си силен и да побеждаваш?
- Стабилна подготовка и концентрация преди всеки мач.

Какво ще посъветваш хората, които за първи път попадат в залата?
- Да гледат внимателно добрите състезатели, как се държат във всяка ситуация и да се учат от тях. Така се напредва.

Кой е любимият ти тенисист?
- Калиникос Креанга (Гърция).

Федерацията даже няма спонсор

Българският национален отбор по тенис на маса няма официално подписани договори за спонрство. Само една банка и една фирма подмогат националите ни и то неофициално.
Годишният бюджет на федерацията е 185 000 лв., които на този етап са крайно недостатъчни. Заплащането на треньорите и специалистите е смехотворно, материалната база е в окаяно състояние, липсва инвестиция в кадрите. Ако тенесистите ни не се състезават за чуждестранни отбори, кариерата им в България е обречена. През май 2009 г. група ентусиасти основават сайта tabletennis-bg.org, където в тематични отдели е събрана информацията за тениса в България и по света. На свои разноски модераторите на сайта актуализират и отразяват тенис-успехите на българските и чуждите тенисисти.
Благодарим за любезното съдействие на http://tabletennis-bg.org/ при изготвянето на материала.

Наум Мороз



Още...