ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

събота, ноември 14, 2009

"Фантомът на операта" се завръща


Продължението на шедьовъра „Фантомът на операта” вече е факт благодарение на известния английски композитор Андрю Лойд Уебър. Проектът за новия мюзикъл е озаглавен ‘Love Never Dies’ („Любовта никога не умира”). Сътворяването на мюзикъла е отнело на Уебър цели 17 години, като през последните три на помощ му се притича британският драматург и писател Бен Елтън.

Действието в новия мюзикъл серазвива в Ню Йорк. Главната мъжка роля е поверена на Рамин Каримлу, който в момента изпълнява главната роля в лондонската постановка на „Фантомът на операта”. В кожата на Кристин пък ще влезе американката Сиера Богес, която играе Ариел в мю- зикъла „Малката русалка”. Лондонската премиера на продължението на култовата история е насрочена за 9 март 2010 година. На Бродуей „Love Never Dies” ще излезе на 11 ноември 2010 година.

Десислава Желева

Още...

Плъхче се научава да чете в романа "Фирмин"


Досега „книжни плъхове” бяха само онези хора, които трудно могат да вдигнат носа си от книгата и едва ли имат друг дом освен онзи, разположен между лавиците в градската библиотека. Отскоро обаче това не е така, защото етикетът се превърна в действителен образ. Американският писател Сам Савидж вдъхва живот на мита за книжния плъх. „Фирмин” е първият роман на 67-годишния пенсионер от Южна Калифорния. Книгата описва
живота на грозен и недъгав плъх на име Фирмин, който се научава да чете. Това умение променя живота му. Той осъзнава, че светът е огромен и неприветлив. Разбира, че съществуването му е обречено на безсилие и самота единствено защото е имал нещастието
да се роди плъх. Единствено книгите дават шанс на Фирмин да създаде свой собствен свят, където има физическите способности на човек и възможността сам да чертае живота си.

Романът на Сам Савидж е носител на редица награди. „Фирмин” набира популярност толкова бързо, че в италианския вестник „La Republica” започна своя статия с думите: „Вече всички по-знават Фирмино или поне са чували за него”. Самият автор първоначално не вярва на успеха на първата си творба. Той споделя, че в началото е очаквал от книгата да се продадат не повече от 100 бройки. В момента Савидж вече е приключил втория си роман, за който обаче не е известно дали и кога ще излезе на български. Но на този етап Фирмин е напълно достатъчен. Срещата със симпатичното плъхче е интересна и със сигурност ще ви накара да се усмихнете поне няколко пъти.

Десислава Желева

Още...

Мариус отбеляза 40-тата си годишнина с нова пиеса и филм


На 15 октомври големият български актьор и режисьор Мариус Куркински навърши 40 години. Юбилеят му съвпадна с появата на най-новата му постановка - „Жените в народното събрание” по текстове на Аристофан, която е най-новото попълнение в програмата на Сатиричен театър - София.

По повод рождения ден на Мариус Куркински журналистът Георги Тошев засне документален филм за ексцентричния артист. Едната част от лентата представлява моноспектакълът „Сътресение”, погледнат зад кулисите. Втората част пък представя Мариус като режисьор. Заснети са моменти от работата и разговорите му с актьорите по време на подготовката на представление. Самият актьор признава, че смята себе си за скучен човек извън сцената. Споделя, че не се мисли за звездна личност и не разбира интереса към личния му живот. Въпреки това Георги Тошев смята, че във филма си е успял до голяма степен да проникне в душата и света на Мариус.

Мариус Куркински завършва актьорско майсторство за драматичен театър през 1993 г. в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Крикор Азарян. Пак там завършва и кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. Получавал е множество награди за актьорското си и постановъчно майсторство. Автор е на игралния филм „Дневникът на един луд”
по едноименната повест на Гогол. През март 2008 година издава на DVD моноспектакъла си „Сътресение”. Честит рожден ден, Мариус! Пожелаваме ти неутолима житейска и професионална жажда за нови хоризонти.

Десислава Желева

Още...

Брус Уилис разследва убийства в роботизиран свят


Малко фантастични екшъни могат да се похвалят с идейност и цел, различни от тривиалността и абсурда. Свикнали сме да гледаме запотени мъжаги, които боравят с оръжия от най-висок клас и без да се свенят, влизат устремено в ръкопашен бой. Видели сме и куп роботи, изумителни модели на коли и летящи чинии. Но в ядрото на малко екшъни лежи идеята за съхраняването на рушащите се притеснително бързо човешки ценности.


На пръв поглед „Двойници” е поредният филм-еднодневка. Може и така да е. Оценката му в Internet movie database не надхвърля 6.5, а играта на някои от актьорите (като Розамунд Пайк например) е под всякаква критика. Но филмът всъщност не е само за роботи. Не е само за конспирации и игра на стражари и апаши. Режисьорът Джонатан Мостоу опитва да отвори очите на хората и да им покаже една предстояща опасност - все повече опитваме да избягаме от себе си. Създаваме свои изкуствени образи и заживяваме чрез тях. И се изгубваме. Е, екшън като екшън. Но едва ли ще има човек,
който реши да гледа „Двойници” и да не признае, че началото е грабващо. Все пак
никой не обещава нещо гениално с филма. Никой не ни е обещал история, която ще ни разтърси и промени. Такъв филм отдавна май не се е появявал по кината,
а и едва ли ще се появи, поне докато Тим Бъртън не заснеме „Алиса”.

Футуристичният свят, в който „Двойници” ни препраща, всъщност не е толкова далечен и измислен. Една идея въображение стига, за да направим аналог между роботите и собственото си Аз. А и хайде, моля ви – тук Брус Уилис разнищва конспирации. Той е вечно млад и вечно секси. И не може да умре. Никога.

Десислава Желева

В началото филмът очертава една добра идея, но тя си остава неразработена до края. В концепцията за роботите-заместители има потенциал, но задъханото темпо не позволява „Двойници” да гo разгърне. Твърде много сцени са ненужно претупани, епизодите са прекалено кратки и изглежда, че филмът е имал да каже много повече, отколкото всъщност казва.

Джонатан Мостоу („Терминатор 3”) показва размах при екшън моментите, но в бързината пропуска да ни направи съпри- частни със случващото се. На зрителя му е нужно време и повечко обяснения, за да навлезе в иначе интригуващия фантастичен свят. Началните кадри, представени като серия новинарски репортажи, целят да ни ориентират в ситуацията. Само че те не мотивират достатъчно ясно нуждата от двойници и тяхното развитие. Друг скорошен филм с фантастична насоченост, „Сектор 9”, използва подобен прийом, за да въведе зрителите в ситуацията. Но го реализира много по-атрактивно и с повече яснота, което превръща началото в отлична база за разгръщане на сюжета. А в
„Двойници” фабулата сякаш си остава без почва под себе си.

Единственото запомнящо се нещо от ролята на Брус Уилис във филма е смехотворното перчемче на роботската му версия. Останалите актьори нямат необходимото екранно време, за да блеснат кой знае колко. Визуалните ефекти често са твърде анимационни, въпреки добрата цялостна визия на футуристичния свят, и допълнително затруд-
няват актьорите да се изявят.

За съжаление, неоползотвореният потенциал прави „Двойници” лесно забравящ се филм. Със сигурност у зрителите ще има разочарование, защото се очаква повече от продукция,
зад която стоят такива имена и идеи.

Тодор Ковачев


Още...

Списък

Изгубих си

едната обица от бяло злато
капачката на розовото червило
вярата в откровеността на хората
времето
съня
силите
радостта
съмненията
слабостите
очилата за любов
и способността да мисля
който ги намери
да ги прати по гълъбите
или да отиде при телеграфистката на
трето гише
с големите очила и червения маникюр
джвакащата дъвка
тя знае пътя

Хелена Изабел
Още...

Есенна усмивка

„Няма нищо по-измамно,
каза ми,
...от усмивката...”
Остана безизразен
като непозната сянка нощем,
като закъсняла сова сутрин,
като бял облак денем.
Дърветата се усмихваха кафяво
в разкривени гримаси.
Не им се умираше,
но горди до последно се усмихваха.
Може би искаха да скрият
в своята величествена гордост
можеството златни, тъжни сълзи.
Може би искаха да изживеят
изпълнени с красива радост
последните слънчеви дни.
Но
тази годинa кестените
пожълтяха
първи.
И първи престанаха
да се усмихват
измамно.

Петя Каравасилева

Още...

Fake

Аз мога да вярвам в приказки,
да намирам отново и отново причини
да остана тук.
Мога да вярвам в щастлия край
и да внушавам на огледалото,
че понякога греши.
Мога да сънувам кошмари
и да се успокоявам, че не са истински,
а те да са реалността.
Мога да се плаша от фалшиви демони
и да държа чесън в джоба си –
за всеки случай.
Мога да играя различни красиви роли,
без да получавам Оскари за тях
и без да имам сценарии...
Мога...
Но не мога да лъжа себе си,
че наистина искам всичко това.

П.с.

Отивам си.
Не съм добра актриса...

Петя Каравасилева


Още...

Между двата свята на едно съществуване....


Спомняте ли си как само преди няколко години на никого от нас не му се налагаше да се замисля за всичко, което ни заобикаля, за проблемите, за живота. Красотата на детството, на безгрижието, на забежките в училище. Всичко глобално не ни, или слабо засягаше нашата измислена и единствена реалност. С течение на времето, реалността дотолкова изкривява самите нас - до такава степен ни променя, че често се намираме коренно различни. От личността, от детинската ни креативност и свобода не
е останал и спомен.

Всичко започва, когато светът, от който понякога е толкова трудно да се отскубнеш и да избягаш ни запознава с реалността, кара ни да се борим, да страдаме, но и понякога да ценим звездите, върховете и дъха си.

Всеки един от нас обаче живее и в един друг, един наш, собствен и странен свят, къс от детството - мил, топъл и личен. Какво става когато тези два свята се сблъскат, когато светът навън е толкова различен от нашата представа за съществуване? Бързо ставаме “зрели хора” или.....

Слаб, разколебан и учуден от това, което бях преживял, от това което трябваше да направя – да изоставя собстве- ние си приятели, роднини, всичко, което съм градил толкова много - и за какво? Имах мечта да живея свободно, да мога да се докосна и видя красотата - за жестоката реалност обаче мечтата трябваше да е парите като средство. Лицемериe или изход, извинение и оправдание да се отделя, да избягам от толкова много спомени, от толкова изгубени приятели, да изгубя и други, готов да жертвам всичко.

Няколко въпроса спират преминаването от един свят в друг, от едно състояние в друго, от детинското в рационалното.

А ако ние не успеем да се приспособим, а ако не ни хареса, или просто ако аз не мога... Толкова много променливи, вариации толкова много глупости, толкова много мислене и толокова много НИЩО. Явлението „патова ситуация” ми е толкова известно, толкова познато. Може би няма накъде, може би са ви отхвърлили, може би не намирате своя приятел във Факултета. ДА, жестоко е, искате да избягате, да напуснете. Да сте
другаде...

Решавате да прекратите - да учите в чужбина, да забравите „мила моя родина”, да сте различни... Да се откъснете от света и изведнъж вие сте другия...

Силен, уверен, готов - думите които ме оприличаваха, които стояха прикрепени за мен. Караха ме да се чувствам готов да поема по пътя си, да го прокарам, да го извървя. Без приятелка, без тъга, необвързан от никого и нищо, готов да потегли, да се изстреля по течението. Положил и взел изпити, щастлив от факта, че е постигнал това, което иска. Човек, за когото всико беше уредено... този приличащ на мен изстинал персон.

Щастлив - никога, тъжен - може би; но със сигурност заключен между двата свята на едно съществуване... Изводи няма, съвети тип „Избери мен - Аз знам всичко” - прекалено много... ситуацията е една - двата свята не чакат, те делят и разкъсват душата - липсва единното, целостта, те изчезват там, “in no men’s land”.

Какво става, когато се изгубите? Чаате да ви намерят, питате какво да правите и се чудите накъде - времетраене: цяла вечност; ефективност: ~ 5 %

Изберете посока - намерете детето в себе си, което винаги избира кое е най-
доброто за него, а не за мама, тате или целия свят. Тръгнете по пътя - съчетайте нещата, може да намерите нещо или някого, просто направете избора „Вярата взима първото стъпало, дори когато не виждате края на стълбата”, и намирате себе си, нея, него, щастието или спокойствието - по дяволите, все нещо... Аз избрах, намерих света - своя, нейния НАШИЯ.

Иван Вълков
Художник: Симона Караиванова

Още...

Сенките - две в едно

Смъртта не е край. Само по-различно начало. Емоция. „Тютюнопушенето води до бавна и мъчителна смърт”. Не. Животът в повечето случаи води до бавна и мъчителна смърт. Самият живот е една бавна мъчителна смърт. Животът, който не живееш, а само стоиш и наблюдаваш.

Да гледаш е лесно. Да виждаш е трудно. Да наблюдаваш е две в едно. Казвам го от позицията на човек с многолетен опит на наблюдател. Когато бях малка исках да умра, за да живея, да живея, за да умра. Две в едно. Затова останах просто наблюдател. Когато бях вече не толкова малка нямаше как да се обърна и да се върна. Наблюдавах живота на заобикалящите ме съученици, приятели, познати, роднини. Мълчаливо. Сякаш една безплътна сянка стоеше до тях. Гледаше и виждаше. Две в едно. Да си сянка не е трудно, по-трудното е да си сянка която й се иска да има плът, за да живее, но знае, че е просто сянка. А сенките нямат право на Живот, само на съществуване. Годините минаваха и заминаваха, хората заедно с тях. Две в едно е да минават през теб без да имат спомен за теб. Минусът е, че оставят спомен в теб. С градежа на спомени в
съзнанието на сянката наблюдател се изгражда и още по-лесното съществуване на сянката. Помниш действия, движения, думи, поведение, жестове, реакции. Създаваш база данни, стабилна база данни. И почваш вече не просто да гледаш и виждаш хора. Почваш да гледаш и виждаш души. Виждаш всякакви души, наранени, кървящи, щастливи, усмихнати, спокойни, нервни, скрити, открити, похотливи, консервативни. Но не можеш да видиш своето страдащо сърце. Можеш само да го усещаш как се свива. „Как иначе ще разбереш, че имаш такова, ако не те боли?” Може би можеш да разбереш и ако го усетиш да тупти с трепет на щастие. Не знам.

Минаха още години. Още хора. Често когато се срещат с мен, те сякаш ми обещават, че ще ми дадат така бленувания живот. Но тук може би трябва да уточня моята представа за т.нар. Живот. От наблюденията си над света и хората, стигнах до извода, че този Живот започва, когато срещнеш човека, на който имаш пълно доверие, за когото можеш да скочиш от 200 метра, който е винаги до теб, който споделя всичко с теб. Човекът, който допълва душата ти със своята и кара сърцето ти да трепти с щастие. Тогава
Живееш. Истински. Много са ми казвали и че това е мит, фикционална измислица. Но аз като наблюдател мога да кажа, че не е измислица. И хората живеят за това. Душите им живеят затова. Сенките не живеят. Последният, предложил ми живот... Уханието му беше останало върху чаршафите и завивките ми. Чудих се известно време дали да не ги изгоря... Сенките не живеят. Това ме накара да проумея най-после последният. Сенките
може би нямаме душа.

И още време... Намерих си ново място за наблюдение. Страхотно място, страхотни души. Но опитни. Те усещаха, че ги гледам, без да се приближа. А сякаш искаха... Сякаш искаха да видят усмивката на една сянка, да чуят гласа и мнението й...

Тръгнеш ли веднъж по пътя на наблюдателя няма връщане назад. Обречен си да си две в едно. Да гледаш и да виждаш. И си лишен от това да изпитваш. Не, не си лишен. Лишен си от това да можеш да спреш да изпитваш емоции и да забравяш. Животът ти е бавна и
мъчителна смърт. Животът води до едно
по-различно начало.

Не знам дали сенките усещат другите сенки винаги. Аз съм ги усещала. Понякога сме се състезавали кой е по- добра сянка. Но накрая аз виждам как те умират... Когато една сянка умира, никой не е там, за да я види. Никой не я помни, защото две в едно, наблюдаващите сенки, рядко ги забелязват, рядко говорят, рядко действат просто така. Те само наблюдават.

Вече не се надявам да получа живот. Но се надявам, че някой някога ще ме види, запомни и ще е там когато правя крачката си към едно по-различно начало. Смърт.

Моля те, обещай ми, че ще ме видиш и помниш... А няма просто да гледаш и да забравиш...

Дженалдин


Още...

Волейболистките на СУ втори в Белград


Женският волейболен отбор на Софийски университет постигна нов успех зад граница. След първото място на студентския спортен фестивал в Истанбул през май сега нашите станаха втори на силния турнир в Белград.

Проведеното на 17-и и 18-и октомври състезание беше отлично организирано. Шест от осемте участващи тима бяха сръбски университети, имаше и отбор от Босна. Именно срещу босненците нашите изиграха първия си мач в груповата фаза. Стигна се до тайбрек, след като тимовете си размениха по един гейм. В решителната част българките победиха и излязоха по-уверени във втория мач, където надделяха категорично над един от сръбските отбори с 2:0 гейма.

След тези две победи класирането на полуфинал беше сигурно. Въпреки това възпитаничките на треньора Петър Колев изиграха силно и третия си мач в групата. Там обаче срещнаха шампионките от миналогодишното издание на турнира – отбора на ФОН
(Факултет по организационни науки). Сръбкините играха добре и победиха нашите с 2:0, макар и с малки разлики в точките на геймовете. Независимо от загубата българките продължиха напред като втори отбор в групата си. На другия ден съперникът им за полуфинала мистериозно не се яви на мача и нашите се класираха служебно за финала. Там срещу тях отново се изправиха сръбкините от ФОН. СУ се опънаха на противника и в този мач, но след неубедително посрещане загубиха с 0:3 гейма и останаха втори. Въпреки тази загуба волейболистките бяха доволни от представянето си в Белград. Те очакват с нетърпение републиканското студентско първенство от 3 до 5 ноември и международния турнир в Милано две седмици по-късно.

Тодор Ковачев


Още...

Все повече родните клубове разчитат на нереализирани играчи,
дошли отвъд океана


Като се върнем десетина години назад и проследим как се развива българският баскетбол, ще забележим една не особено обнадеждаваща тенденция в родния шампионат, а също така и в националния отбор. Става въпрос на постепенното навлизане на все повече американски баскетболисти в първенството, които изместват нашите талантливи момчета. По-големите, отскокливи състезатели и уж доказани някъде имена се котират много повече. В момента в страната няма отбор без американец. Но който плаща, той поръчва и музиката, така че докато подобна клубна политика не се промени, положението ще е все такова. Пришълците в баскетбола приличат на бразилците във футбола – цялата държава буквално ражда стотици хиляди играчи, те се пръскат по целия свят и така „бразилец“ се е превърнало в нарицателно за класен футболист. Същата е ситуацията и при янките.

Единият от грандовете у нас - Лукойл Академик – е еманация на това явление. Черно море, Левски, Ямболгаз и други също се стремят да притежават „класен“ баскетболист в редиците си и всяка година биват закупувани по двама или трима чужденци.

Нека си спомним дуото на „студентите“ - Прийст Лодърдейл и Брайън Смит. Да, силна двойка. Да, те внесоха разнообразие като цяло в родната лига и амбицираха останалите отбори да им се противопоставят. Дори 222-сантиметровият Лодърдейл получи българско гражданство и с гордост представя България в шампионата на Ирак, където се подвизава последните няколко сезона. Но всичко се въртеше около тях двамата. Без тях Академик имаше коренно различно лице и трудно се справяха дори с някои от по-посредствените тимове.

Левски също е в омагьосания кръг и за да си задържи стабилните позиции, трябва да купува янки на килограм. Иначе не се получава. За съжаление средата е такава, че треньорите нямат избор и за да водят нормално баскетболно съществуване, прибягват до услугите на отвъдокеански баскетболисти.

В Европа също е така, въпреки че има още много хляб да изядем, докато стигнем тяхното
ниво. Американизацията в българския баскетбол бавно, но сигурно набира скорост. Времето ще покаже, че това е грешка и трябва колкото се може по-скоро да се отървем от тази „болест“. Недопустимо е и да се раздават български граждаства по симпатия, само и само да си запълним националния отбор... Трябва да се вслушаме в думите на Пини Гершон и да обърнем подобаващо внимание на родните таланти, спортните зали и изобщо да се подходи много по-отговорно към развитието на спорта в България...

Виктор Иванов


Още...

Шестте гола на лъвовете-кастрати не ни стоплиха


500 национални герои бяха на трибуните за мача с Грузия

За първи път в историята броят голове на терена беше поразително близо до броя зрители на трибуните. Но защо, защо спряха да играят нашите през второто полувреме?! В един момент от мача се разнесе упорит слух, че ако вкараме десет, ще ни пуснат на световното, където, разбира се, тези попадения ще си влязат рутинно в нашата врата, за да съвсем справедливо.

Сгазихме излишно скръбните грузинци по същия начин, по който те ни сгазиха преди година в Тбилиси. Но тогава оцеляхме, понеже Гошо Вратаря единствен знаеше къде се намира, докато сега палавникът на грузинската врата не спря да се гаври със своите. Липсваше ни този мъжага като плеймейкър в средната линия в досегашните квалификации. Та Марто и Бербатов отдавна не сa се радвали така искрено на подобни извеждащи и проникновени пасове.

Прекрасното в този мач обаче беше на трибуните. България се сдоби с нови петстотин национални герои, исторически личности, които в мразовитата вечер предпочетоха да се усмихват вяло при всеки гол на лъвовете-кастрати, вместо да се гушат из топлите кьошета на домовете си. Затрогващата картинка беше като на приятелски мач между
арктическите мисии на две горди нации, а феновете отстрани бяха колкото служителите, които са почиствали стадиона след края на истинския мач от групата в Дъблин. Нали се сещате, онези с големите найлонови торби, които драпат за едната оборка. Този ни национален отбор наистина ни превърна в тъжни боклукчии, които все се надяват нещо да се изнамери, за да се преживява някак.

Иначе българската публика за първи път усети трикольорите така контактни и диалогични. Беше толкова празно и толкова тихо, че непрекъснато се чуваха лидерските крясъци на Бербатов, мъмренето на Мартин, неуверените команди на Ники Михайлов, дори
мълчанието на наплашените новобранци в защита. Никое интервю няма да е така изразително, правдоподобно и откровено.

Сега се сещам, че по същото време в зала 1 на НДК течеше концертът „100 години Тодор Колев”. Явно сектор „А” (по-добрата част от населението) разбираемо беше избрал шоуто на големия български актьор. Все в този дух, обратно на националния стадион, на трибуните вървеше „100 години самота”, а на терена - „1000 години неможене”. Резултатът в случая не стопли никого. Както казва Клод Симон, нямаше да е толкова смешно, ако не беше сериозно.

Ангел Иванов


Още...

петък, ноември 13, 2009

Първите състезания между студенти са проведени от СУ


Академичният спорт навърши 80 години

След като миналата година Софийският университет отпразнува 120-ата си година от създаването, тази година Алма матер чества още един юбилей. Преди 80 години е бил учреден спортният клуб на университета, който е дал началото на студентския
спорт в България.

Всичко започва на 30-ти май 1929г., когато група преподаватели и студенти създават „Студентски спортен клуб при Софийския държавен университет”. През октомври същата година се провеждат и първите състезания в доста различни спортове, сред които лека атлетика, ски, баскетбол, волейбол, плуване, футбол и др. Десет години по-късно университетът изпраща свои състезатели на Студентските спортни игри във Виена и там българските студенти дебютират на международна сцена.

През 50-те години студентският клуб на СУ получава името си„Академик”. В годините между 1947 и 1952 се създават нови висши училища, отделени от структурата на СУ и това дава началото на спортните състезания между различните университети. В тези първенства СУ държи челни позиции и до днес, като всяка година печели куп призови места.

Възпитаници на Алма матер са редица знаменити български спортисти като олимпийската шампионка Здравка Йорданова, световната шампионка Анелия Раленкова, европейската шампионка Татяна Янчева и др. Но клубът има за цел да развива и масовия спорт, а не само представителните си състезатели и отбори. „Все пак най-голямата ни пречка си остава материалната база” признава шефът на Спортния департамент Людмил
Симов.

По случай годишнината департаментът раздава почетни плакети за принос на заслужили спортисти на СУ. Организирани са и състезания между бивши и настоящи спортисти на университета.

Тодор Ковачев

Още...

Любо и Гонзо не уцелиха момента


Любо Пенев и Георги Иванов – Гонзо започнаха треньорските си кариери начело на грандовете в българския футбол. Изглежда двамата предприеха необмислен риск, като се съгласиха да оглавят ЦСКА и Левски, докато все още прохождат в треньорството. Пенев вече загуби титлата миналия шампионат. През този сезон започна добре, но последните седмици формата на отбора му върви стремглаво надолу. Георги Иванов пък първо започна само като спортен директор. След оставката на Ратко Достанич, Гонзо реши да стане временно и треньор, а през зимната пауза трябва да се намери кой да води Левски за постоянно. Отборът леко живна в първите мачове под ръководството на Георги, но и с него начело, няма кой знае какви надежди за излизане от дупката.

Проблемът и за двамата е, че отборите им се намират в период на неразбории. Собствениците на червените все още навлизат в родната футболна реалност, имат и да изплащат предишни дългове на клуба. Левски е в невиждана криза, а напрежението около отбора е огромно. И Гонзо и Любо засега се радват на доверие от страна на феновете, но то е единствено заради изявите им като футболисти. На терена двамата никога не са бягали от отговорност, не бягат и сега. Само отговорност и желание обаче не са достатъчни, те трябва още доста да се развиват като треньори. Въпросът е ще има ли кой да ги чака да се развиват? Нито футболните босове у нас, нито феновете са особено търпеливи. Затова Любо и Гонзо май не уцелиха момента.

Тодор Ковачев

Още...

Баба Вида доживя 1000 години


Една вековна история, запазена до ден днешен

Живял някога могъщ б ъ л г а р с к и болярин. Той имал три дъщери - Вида, Кула и Гъмза. След смъртта му те разделили по между си владенията му. Кула и Гъмза се омъжили прибързано. П о п а д н а л и на неразумни мъже, които пропилели бащиното им наследство. Най-възрастната сестра, Вида, не се омъжила. Под нейно ръководство бил изграден замък, в който доживяла до дълбока старост. Болярската щерка успешно отбранявала своите поданици от нападения. В знак на благодарност след смъртта й хората нарекли замъка „Баба Вида” или „Бабини Видини кули”.

Това е една от многото легенди, носещи се за знаменития замък във Видин. Колосалната сграда внушава истински респект. Малко хора са наясно с факта, че у нас има такива забележителни вековни замъци. Поради тази причина си заслужава те да бъдат посетени. И без това не са кой знае колко... Ще ви отнеме малко време и ще ви остави много спомени.

Тринадесет са владетелите, обитавали замъка. Строежът му започва през Х в. Изграден е на мястото на римската крепост Бонония, строена през III в. Новото укрепление служи за защита на град Видин през Средновековието.

Замъкът е достъпен единствено от север, където се намира и входната кула. В миналото към нея над рова, запълван с вода от р. Дунав, се е минавало по подвижен дървен мост. Днес този ров е празен, а стените на замъка, издигащи се от дъното на рова, изглеждат наистина величествено. Когато попаднете в крепостта, вероятно ще се почувствате като в сложен, неразгадаем лабиринт. Веднага след входната кула се влиза в първия вътрешен двор. Кръгла каменна стълба води към следващия. В Средновековието той е бил по-обширен и в него се е издигала църква. Тези градежи са били разрушени в края на XVII в. Вътрешните дворове са свързани по различни начини, сякаш са градени на етажи. Ту слизаш по някоя стара мрачна каменна стълба, ту изкачваш дървени скърцащи стъпала и винаги излизаш в някой двор с невероятен изглед и интересни останки.

Погледната отвън, крепостта има почти квадратна форма с ъгли, насочени към четирите посоки на света. Във византийските хроники е вписано, че замъкът издържал на обсада, продължила близо 8 месеца. От постройките от този период днес са останали сравнително малко. Най-запазени са стената и кулите, които са разположени към
река Дунав. Хората, посещаващи подобни места, често си задават въпроса защо тези постройки издържат хилядолетия след стотици битки, а от днешните архитектурни достижения надали и след столетие ще е останал спомен... Архитектурата като че ли е едно от малкото неща, ощетени от развитието на света.

Крепостта „Баба Вида” изиграва изключително важна роля по време на османското робство. Вече в края на XVIII в. замъкът не се използва за отбранителни цели. През този период той служи предимно за оръжеен склад и за затвор. Строежът на осмоъгълната кула към Дунава се приписва на австрийците, които през 1689 г. завладяват Видин за известно време. За последен път замъкът е използван като военноотбранително съоръжение през 1885 г. през Сръбско-българската война.

Замъкът „Баба Вида” е обявен за национален паметник на културата през 1964 г. и е един от стоте национални туристически обекти, предизвикващ огромен интерес. През 1964 г. в един от дворовете е открит летен театър. И не само това - десетки филми са заснети в тази средновековна крепост.

Преживял бурите на столетията, днес замъкът е най-внушителният паметник на българското крепостно строителство от Средновековието. Щом можем реално, а не само пред екрана, да се пренесем векове назад, защо да не го направим? Приятно пътуване във времето!

Невена Бачева
Фото – Красимир Димитров,
интернет


Още...

Търси се домът на Яворов


Всички изпадаме в заблуди, някои от тях обаче са приятни

Няма нищо по-хубаво от това да се загубиш. Така попадаш на места, към които никой не би те упътил, а се оказва,че си струва да се видят. Още по-забавно е, когато от самото начало си изпаднал в дълбока заблуда и си мислиш, че отиваш в Индия, а накрая откриваш Америка. И ако мислите, че подобни истории не могат да ви се случат, то дълбоко се лъжете.

Да си представим, че сте запален турист, пътешественик и търсач на печати за книжката ви „100-те национални туристически обекта”. Уви, времето тези дни не ви дава никакъв шанс да поскитате. Вие обаче сте непримирими и решени на всичко. Вадите книжката си и започвате да търсите възможно най-близкото и същевременно екзотично място, което още не сте посетили. Нещо в София, разбира се. Защото трябва да признаем, че столицата гъмжи от забележителности, покрай които софиянци минават забързано всеки ден, без да забележат. В зоологическата градина животните са се прибрали, Университетът не е никаква забележителност за вас, на хрампаметника “Александър Невски” сто пъти сте му обрали печатите, музеите са твърде предвидими за вашата авантюристична натура…

И тогава погледът ви се спира на „Къща-музей на Пейо К. Яворов”. И веднага в главата ви изплува образът на триетажната сграда на ул. „Раковска” и разигралата се там трагедия. Поетично и вълнуващо!

Яворов живее на този адрес с любимата си Лора след завръщането си от фронта. Историята на тяхната бурна любов е като сюжет на древногръцка пиеса или турски сериал. Цяла София е разтърсена от нелепата смърт на Лора и двата опита за самоубийство на Яворов. Всички те са се случили в малкия им апартамент на ул. „Раковски”. Обзавеждането е изцяло дело на Лора. Тя специално подрежда кабинета на любимия си, за да му осигури уютно място за работа. Той обаче успява да напише само едно нещо там - предсмъртните си думи. Лора умира при нелеп инцидент - в пристъп на ревност заплашва Яворов, че ще се самоубие и натиска спусъка на револвера му. Той обаче се оказва зареден. Поетът се опитва да я догони в смъртта, но куршумът не го убива, а само го осакатява.

Роклята, която е носила фаталната красавица онази вечер, също можете да видите сред експонатите в къщата, както и сватбените дрехи на Яворов, а портретите им са окачени в хола. Целият етаж, обитаван от двойката, е подреден по безупречния вкус на Лора - една от най-забележителните жени в следосвобожденското ни общество.

И докато очите ви се насълзяват, гледайки този дом, излязъл като от филм, се оказва, че вие всъщност сте направили грешка. Една прекрасна грешка. Не сте посетили къщата на Яворов, където ще получите печат. Когато отворите книжката си, ще разберете, че в залисията си не сте прочели „гр. Чирпан”.

Не съжалявайте. Вие сте открили една мъничка, лично ваша си Америка. А какво става в Индия тогава?

Къщата в Чирпан е родният дом на поета. Намира се в централната част на града и съхранява предмети, свързани със семейството и живота на Яворов. Състои се от битова и експозиционна част. Първата включва три стаи - кухня, гостна и “Пейова стая”. По-късно - през 1973 г., до къщата е изградена експозиционната зала, където (в добрия стар социалистически стил) е проследен животът на Яворов от детските му години в стария Чирпан доранната му смърт. Вероятно ще ви бъде интересно да видите оригинални документи, снимки и вещи, свързани с живота на поета.

Препоръчвам ви да посетите това място през пролетта, когато яворът в тихия двор на къщата се разлиства. Тогава ще успеете да оцените истински достойнствата не само на музея, но и на самия Чирпан.

А дотогава - порадвайте се на грешките си и непременно опитайте да се загубите.

Денка Колева

Още...