Кървавите корени на София

06.02.09 - не, нищо интересно не се е случило на тази дата в миналото и не ме интересува дали греша. Топла февруарска вечер (не, това не е оксиморон, живеем в ера на глобално затопляне). Вървя си по потник към клуб „Blue Box” и се чудя защо по дяволите всички ме зяпат. В главата ми се върти „Roots Bloody Roots”, а явно и извън нея. Това обяснява защо всички ме зяпат. Дано това да е причината. Стоенето по потник през топлите февруарски вечери е лоша идея, вече знам.
Влизам в клуба. Относително малко хора са наоколо и се чудя дали няма бъда зрител на уникален камерен концерт на Sepultura.

Все пак феновете продължават да влизат и броят им спира да бъде обиден когато излизат Urban Grey. Ако някой не ги е слушал - да ги слуша, правят стойностна музика. Публиката ги приветства, чува се сирена и се започва това, за което се бяхме събрали - меле под къртещ вокал. Хвала на такъви организатори, звукът е достатъчно добър, а останалото e история. Подробностите от изпълнението на „Urban” ми се губят. Безобидното меле придобива съвсем различни измерения, когато братовчедът на Лърч проявява интерес към мероприятието. Предстои да осъзная, че кракът ми е изкълчен, но съм зает да си търся изкарания въздух. За тези, които не са запознати с подобни мероприятия, ще кажа, че това не може да развали цялостното добро настроение.
Излизат могъщите австрийци „The Sorrow”. Не знам какво ги боли, но се носи мълвата, че след концерта ще си поплачат. Дано да се оправят... момчетата, изглеждат доста емоционални.
Залата се издува като в анимационно филмче. Дали Sepultura е загубила силата си след напускането на Max Cavalera? Ако четете форуми за този състав ще разберете колко хора обичат Макс и как не могат да го прежалят. Е, който не е на този концерт утре пак ще критикува Дерек (сегашният вокал, ако не ви е ясно) и компания. Но който не може, дава акъл на другите. За изпълнението на Sepultura мога само да кажа, че не разбрах как минаха 2 часа. Много от новите им парчета, примесени с култовите неща от средата на 90-те и всичко в една приятна каша, под която оцелелите се размазват. И „Roots Bloody Roots” до екстаз в края. За да опиша усещането, ще кажа, че всичко се събира в един миг, на един дъх. Замислих се какво е станало чак в колата на път за вкъщи. Който го е преживял, го преживява отново само при мисълта . За тези, които не разбират - има време, чеда мои.
Това, което се опитвам да кажа е, че за този концерт си струва да се пише- незначителна част от историята, която поне за мен имаше значение.

Николай Гергов

Още...

Metal Week-end

Първият уикенд на иначе студения месец февруари беше необичайно топъл и приветлив за почитателите на тежката музика в България. За първи път София може би успя да замести Каварна като основна метъл дестинация.На 7-ми и 8-ми се проведоха два еднакво качествени концерта - на германските траш титани Sodom съвместно с Grave Digger, и мини-феста с хедлайнери Kreator.

На 7-ми февруари вечерта цялата поляна пред зала "Христо Ботев" в Студентски град беше почерняла, а разположените на няколко крачки дюнерджийници бълваха всякакви вкусотии. Незнайно защо, охраната пускаше хора на древния принцип на индианската нишка. Концертът иначе започна в уреченото време - 19:00. Първи на сцената излязоха нашенците Symbolic. Групата вече е авторитет в метъл средите и не един и два концерта са минали с нейно подгряване. След тях на сцена излязоха Гранулом. Качественият хеви метъл и добрите женски вокали определено раздвижиха публиката.
Към 20:00 от колоните зазвуча култовият монолог на Робърт Дювал за напалма и утрото, взет от филма "Апокалипсис сега". На сцената излезе немската траш машина, разбира се с „Napalm in the morning”. Sodom и българската публика отдавна много се имат, примери са страхотният им втори концерт от 2004-та и отдавна митологизираният първи от 1992. Tom Angelripper и компания искрено се зарадваха на поредния топъл прием и не ни спестиха нищо. Погото се завихри веднага а класиките се редяха – „The Saw is the Law, “Ausgebombt”, “Agent Orange”, “Sodomized”, моторхедската “Iron Fist”... След около час и половина Sodom си взеха довиждане и за трети път си тръгнаха доволни.
Малко след това на сцена излязоха и вторите германци. Grave Digger отвориха с “Ballad of a Hangman”, след което продължиха с “Valhalla”, “Wedding Day”, “Excalibur”, “Knights of the Cross” и други. Особено впечатляващи бяха петте мадами, които направиха особено приятен антракта между основните групи. Без недоволни завърши първата доза качествена немска продукция.
Следващата вечер на прицел беше столичната зала "Фестивална". Отново в 19:00 на сцената излязоха Emergency Gate, които се представиха повече от задоволително. Малко след тях дойде редът и на Eluveitie. Швейцарците представиха интересна смесица от мелодичен дет метъл и келтски фолклор. Странните инструменти и страхотното сценично поведение допълнително раздвижиха тълпата. Веднага след тях пред българската публика се изправиха Caliban. Германците са познати от феновете и сега не оставиха никого равнодушен. Погото се завъртя и дори премина в „стена на смъртта”. Наистина чудесно изпълнение.
Малко след 22:00 от сцената долетяха и Ордите на хаоса. Подобно на колегите си от Sodom, и Kreator имат силен концерт у нас през 1993г. Още откриващото „Hordes of Chaos” от настоящия албум образува меле пред сцената, довършено от „Warcurse”. Дойде времето на първата класика – „Extreme Agression”. 20 секунди - добре. После първо барабаните изчезнаха, китарите се стопиха, гласът на Mille Petroza заглъхна, лампите изгаснаха. С две думи: токът спря. Агресията слезе от сцената и се взриви в тълпата. Разнесоха се спорадични освирквания, но те не бяха нищо в сравнение с дивите скандирания "Kreator! Kreator!". След около 10-ина минути техниката заработи и шоуто продължи. Този път не спряха докато не ни довършиха: класиките “People of the Lie”, “Coma of Souls”, сравнително новите “Enemy of God”, “Voices of the Dead”, бруталната “Violent Revolution”, неизменните “Phobia”, Pleasure to Kill”, “Destroy what Destroys You”, “Betrayer”, “Terrible Certainty”. Нищо не ни беше спестено. Имаше и бис - “Amok Run”, както и по малко от “Riot of Violence”, “Flag of Hate” и “Tormentor”.
Kreator бяха съвършеният завършек на почивните дни - всички класики заедно с последния материал. Годината тепърва започва, но с чиста съвест можем да поставим този концерт на челна позиция.

Никола Кънчев

Още...

На фронта Евровизия - нищо ново

Явно няма да бъде открита точна формула за създаването на стойностна песен, която да представи България на Евровизия, ако ще и по проекта да се трудят дузина физици, начело с Айнщайн .

Ако обърнем поглед назад към победителите в конкурса ,,Евровизия” през последните пет години, ще видим, че повечето от песните победителки са представителни за страната, от която идват. Независимо, че песента на Елена Папаризо ,,My number one`` е на английски език, ритъмът, звученето и настроението й са типично гръцки. Бях в Гърция точно по времето, когато въпросната песен спечели местната Евровизия и чистосърдечно признавам, че бях впечатлена. Нямаше кола, дискотека или къща, от която да не звучеше „My number one”. Във всеки магазин за сувенири имаше тениски с лика на Елена. Песента спечели Евровизия, защото преди това спечели сърцата на хората в родната си страна. Изпълнението на украинката Руслана „Wild Dances” имаше същата съдба. Дори странните Lordi се представиха (и спечелиха) на Евровизия с песен, типична за родната им държава. Като че ли формулата за успех не е да се цели създаването на световен хит, а създаването на преди всичко добра песен на родно ниво.

У нас за съжаление това почти не се е случвало.

Единствените песни от родната Евровизия, които се наложиха истински у нас са „Вода”, „Let me cry” и „DJ, take me away”. „Вода” е песен с народни елементи, пречупени по съвременен и интересен начин. Може би заради това песента пожъна успехи не само у нас, но и на Евровизия 2008. С оглед на песните от тазгодишното издание на конкурса, смея да твърдя, че максимум две-три песни ще продължат съществуването си в медийното пространство и след падането на завесите.

След като чух и видях тазгодишните претенденти за Евровизия, с горчивина осъзнах, че две трети от тях са ми странно познати. От други изпълнители. Точно 15 секунди от началото на песента на JuraTone и Лейди Би „Chance to love you” са необходими, за да направим директна връзка с песента Mercy в изпълнение на Duffy. Явно китаристът на Deep Zone дотолкова се е опиянил от летния хит, че е решил да използва и мелодията, и клипа на младата изпълнителка за основа на своето парче.
Другото разочарование идва от Нора, позната ни от Music Idol. Безличната песен на иначе талантливата девойка идва облечена във видеоклип, напомнящ грозно много на видеото към песента Fighter на Кристина Агилера.

Една от малкото запомнящи се песни в списъка с участниците на Евровизия 2009 е „One Lifetime Is Not Enough” на познатата ни от множество други конкурси и предавания Поли Генова. Смятах, че това е песента, която заслужава да спечели конкурса. Но след като си тананиках два дни мелодията, случайно попаднах на песента на Филип Киркоров „Жестока любов” и тъжно поклатих глава, питайки се „До кога ще крадем?”.

Останалите песни не впечатляват нито с текст, нито с музика. Дори Дани Милев, автор на доста добри песни като „Let my cry” на Мариана Попова и „Аз знам” на Аксиния, сякаш малко се поизложи с „Няма време”, която колкото и пъти да слушам, не мога да запомня, просто защото мелодията на моменти ми се губи.

Питам се дали ще дойде времето, когато някой ще се появи от някъде с песен, която да носи български дух и едновременно с това да звучи съвременно и запомнящо се. И дали тогава българите най-сетне ще се обединим около нещо хубаво и ще го подкрепим от все сърце. Ако това се случи, независимо дали песента ни ще победи на Евровизия или не, България ще е спечелила нещо много по-важно – чувството, че поне веднъж очакванията и надеждите на всички са ни обединили в едно, че за момент сме пренебрегнали различията и отчуждеността в името на песента. И тогава независимо от гласуването, независимо от класацията, независимо от популярността, която песента ни евентуално ще придобие в Европа, ние ще знаем, че сме победители.

Десислава Желева

Още...

Кукерите и Перник

Сядам, искам да започна, но ми е малко трудно, признавам. Още чановете на кукерите дрънчат в главата ми и отмерват непокорен и първичен такт, който някак не се връзва с клавиатурата и монитора на лаптопа...
Поех към фестивала "Сурва" в Перник. Поех натам, за да се докосна до онова истинско, първично и неподправено чувство, което носи данданията от хиляди чанове, звънящи в ритъма на древен танц. Поех натам, за да се потопя в багрите на кукерските костюми, дори за да ми поизтръпне малко носа от вонята на кози, която се носи от костюмите на банските бабугери...

Стоях на площада и в захлас гледах минаващите групи. Имам чувство, че колкото и да ги гледам, винаги ще има нещо, с което да ме изненадат и впечатлят. Дрън, дрън, дрън, дрън, докато по едно време не започне цялата ми глава да кънти, а аз самият целият леко да подскачам в такт с хлопките. Този път отделихме повече време на разходката из града, за което не съжалявам. След като погледахме около три часа шествието на централния площад, решихме да се отправим към обяда си. Оказа се, че приятел от Перник си е отворил шатра за кебапчета и бира и тръгнахме натам с тайната надежда, че поне неговите кебапчета и кюфтета няма да имат нещо общо с бездомните кучета на София. Честно да ви кажа, изобщо не бяха лоши, особено придружени с червено вино. И после... После срещнахме кукерите. Нямаше как всеобщото чувство на еуфория да не зарази и нас. Кукерите буквално лудееха из града, правеха бели, задиряха момичета... Пияни лекар и булка се опитваха да "преслушат" на няколко пъти Мария, приятелката ми, а след моята съпротива се опитваха да разберат "ако да, дай да видим в тоз крачол ли е!?" :) Една сериозна булка, около глава по-висока от мен, се опита да ме целуне на два пъти, хващайки ме здраво с две ръце и пъчейки надуваемите си три гърди. Усмихнат дядо ни подаде пластмасовата си бутилка с домашно червено вино и с блясък в очите ни гледаше как отпиваме. Момичета, предрешени като дяволи, целите в сажди и черна боя, с раздъпрани дрехи и коси, смеейки се буйно, се снимаха с нас. Гайди, тъпани, зурни, чанове и тук таме веселяшки крясъци. Всички щастливо пияни, но като че ли повече пияни от щастие. Мария възкликна, че иска всичките да прегърне, сякаш и аз имах нещо такова в себе си. На такова място чувстваш всичките тези хора толкова близки и свои, колкото дори и някои от приятелите си не чувстваш в големия град. Всички, сякаш заради прикритието на маските, са напълно освободени, скоро се освобождаваш и ти, за да се слееш с общото веселие. И...да, очите. Мисля си, че днес видях толкова "чудовища" с очи на човеци, със смеещи се искрено светли очи, а в мястото, където живея, виждам предимо човеци с очи на чудовища, сякаш отразяващи студенината на заобикалящия ги бетон. Гледахме, гледахме, докато вече не бяхме толкова наситени с емоции, че нямахме друг избор, освен да се отправим към нашия си свят. Заваля дъжд, хората започнаха да бягат, за да се скрият от падащите капки, а ние бавно тръгнахме към гарата. Зад гърба ни кукерите продължаваха да танцуват...

Петър Станчев

Още...

„Странният случай с Бенджамин Бътън”

Сценарист: Ерик Рот, Робин Суикорд Режисьор: Дейвид Финчър
В ролите: Брад Пит, Кейт Бланшет, Джейсън Флеминг, Джош Стюарт, Ел Фанинг, Тараджи П. Хенсън, Джулия Ормънд, Джаред Харис, Тилда Суинтън, Елиас Котиъс
Продуцент: Катлийн Кенеди, Франк Маршъл, Сийн Чафин

Филмът е по едноименната новела на Франсис Скот Фитцжералд и разказва живота на Бенджамин Бътън (Брад Пит), който се ражда в тяло на старец и с времето става все по-млад. Той е изоставен от баща си и заживява в старчески дом, където среща Дейзи (Кейт Бланшет) и се влюбва в нея. Двамата преминават през редица перипетии, преди да се съберат и да преодолеят трагичното разминаване във възрастите си, причинено от състоянието на Бенджамин. За тазгодишните Оскари „Странният случай с Бенджамин Бътън” има най-много номинации, включително за най-добър филм, най-добра главна роля (Брад Пит), най-добър режисьор (Дейвид Финчър) и най-добър сценарий (Ерик Рот). Въпреки многобройните номинации, мненията за филма са разнопосочни. Именно затова представяме две различни гледни точки.


Безспорно един от фаворитите на тазгодишната церемония по връчването на Оскарите е филма на Дейвид Финчър ,,Странният случай с Бенждамин Бътън”. Обикновено сме свикнали да гледаме филми, които на фона на обикновен сюжет представят необикновени ситуации и проблеми, велики характери и монументи на човешкия дух . В този случай обаче е съвсем обратното. Една необикновена история с още по-необикновен главен персонаж всъщност не представя нито неразрешими житейски драми и заплетени ситуации, нито предвестници на Армагедон, а просто разказва живота на Бенджамин Бътън. Живот, който не се различава почти по нищо от живота на обикновения човек. Бенджамин се ражда, преборва се със старческия ревматизъм, пие, ходи по проститутки, влюбва се, намира си работа, после нова, влюбва се пак....И животът му не би бил нищо необикновено, ако Бенджамин не бе орисан да се роди старец, който с времето става все по-млад. И необикновеността свършва до тук. В хода на историята този факт става все по-малко странен. Бенджамин живее нормален живот, само че на обърнат ход. Като раците. И именно в простичките изживявания на главния герой се крие величието на филма. Крайно време беше да се направи филм не за могъщо природно бедствие, което може да затрие цялата Земя, ако Уил Смит или Киану Рийвс не го предодвратят, а за малките неща от човешкия живот, които го правят значим. И именно в това се таи величието на филма. Той не ни кара да преоткрием стари философии или тепърва да се докоснем до тях. Бенджамин Бътън не притежава нито Сократовия велик ум, нито бурния живот на Труман Капоти. Той е просто човешко същество, което вълнува по човешки.
А щом зрителите се смеят с Бенджамин, щом се вълнуват, когато първата жена в живота му успява да осъществи мечтата си да преплува Ламанша, щом се трогват, когато накрая любовта на живота му го държи в старческите си ръце, повит в бебешки пелени, щом дъхът им , точно в секундата, когато Бенждамин поема последната си глътка живот, спира...то филмът е успешен. И независимо колко и какви награди ще получи тази година, основната му задача е изпълнена – той стигна до максимално много сърца.

Десислава Желева

Уви, този път уж изпитаната колаборация между Брад Пит и Дейвид Финчър не само не успя да порази целта, но направо удари греда на празна врата. Сякаш актьорът и режисьорът са родили последното си творение, плъзгайки се по острието на провала и танцувайки с него долнопробен еротичен танц, подхождайки безотговорно към идеята за контрацептиви. Отгоре на това, изглежда, че Академията ще ги награди с редица Оскари за това им киноблудство.
Не е въобще лоша идеята да разкажеш топла, искрена история за човек с обърнат процес на стареене, който се опитва да изживее нормално живота си, въпреки своята аномалия. Още по-обещаващо е да вземеш доказан сценарист като Ерик Рот да разкаже тази история, да осигуриш перфектна технически визия и безупречни визуални ефекти, които да са ненатрапващи се и само да подсилват човешкия елемент в сюжета. Като се прибавят и стабилните актьори, които са изнасяли на плещите си и далеч по-скромни като потенциал проекти, се получава неоспорима гаранция за качество и успех.
Само че нещо зловещо се е объркало и клетият зрител получава странно студен, дистанциран и лишен от истинска емоция филм. Като начало, огромна грешка е да се очаква някаква нетрадиционност и оригиналност в сюжета. По презумпция главният герой би трябвало да е интересен и изненадващ, при положение, че и без това неговата аномалия е основният сценарен коз. Вместо на всяка крачка да дебнат интересни ситуации, породени от особеното състояние на Бенджамин, всъщност получаваме отчайващо тривиален герой, на когото се случват най-нормалните неща по най-очаквания начин. Зарязан от баща си, отгледан в старчески дом, той се сблъсква с трудности, битовизми и любовни трепети, които са показани схематично и плиткоумно. Бенджамин наблюдава случващото се с него по безчувствен, безхарактерен начин, твърде често липсва всякакво взаимодействие между него и останалите герои. Скучноватият монолог, който той води през целия филм, редува дословно повтаряне на случващото се на екрана с неуместни поучителни сентенции и в крайна сметка не буди никакви емоции у зрителя. Толкова лишен от индивидуалност протагонист няма как да не спъне цялостното действие.
Останалите герои също ги е заразила безличността и не будят особени симпатии, както би им се искало на авторите. Начело на тази отрицателна „класация” стои голямата любов на Бенджамин, натраплива девойка, която с досадното си бръщолевене предизвиква по-скоро желание за физическа саморазправа. Като цяло, сюжетните линии, задвижващи персонажите са недоразработени и сякаш са скалъпени набързо, без последователност и вътрешна логика. Така героите се появяват и изчезват без да оставят следа в съзнанието на зрителя.
Направо е шокираща хлабавостта на сценария, знаейки възможностите на Ерик Рот. Мнозина сравниха „Бенджамин Бътън” с друг негов филм, „Форест Гъмп”. Въпреки някои общи мотиви между тях, класиката на режисьора Робърт Земекис е на съвсем друго ниво не само като сценарий, а и като ритъм, диалог, хумор, послания.
Никой от иначе адекватните актьори в „Бенджамин Бътън” не успява да придаде живот на мъртвородените персонажи и да повиши сериозно оборотите на филма. Дейвид Финчър режисира уверено и със самочувствие, ала е твърде разточителен и убива всякаква външна и вътрешна динамика на действието. Красивите кадри не са малко, но са за сметка на накуцващ ритъм и многословност, основна причина филмът да трае смущаващите 166 мин.
Затова остава усещането, че „Бенджамин Бътън” е киноеквивалентът на събеседник, който говори много, а казва малко. Влачейки се през съдби и събития, мераклията да обере тазгодишните Оскари предлага не запомнящи се моменти и персонажи, а скука и дистанцираност, сякаш в направата му не е била вложена никаква друга емоция, освен споменатия в началото танц с провал.

Тодор Ковачев

Още...

Литературният стандАРТ

Държава с перманентно разклатена политическа система. Пари все няма, ако пък има – никога не стигат. Отвсякъде ни крадат, лъжат и мачкат. Въобще – отчаяна работа...
Е, не трябва ли именно в такова време ролята на изкуството да стане по-голяма? Не трябва ли то да предлага на хората алтернатива на сивото ежедневие и да им позволява да избягат от проблемите си? Не трябва ли да показва красивите неща в живота и да бъде социален коректив?

Сигурно трябва, но не е така. Не и в България, не и когато говорим за книги.
При книгите нещата са малко особени. Когато нещо трябва да бъде написано, то е защото то не може да бъде казано по никакъв друг начин. Писателят пише, защото не може да не пише. Книгата е жива, диша и пулсира. Тя създава връзка между читател и автор, която няма как да бъде описана или изобразена.
Така поне би трябвало да бъде. Но във време, когато от всичко трябва да се печелят пари (все пак е период на криза) подобни ценности се опорочават и е малко смешно да се говори за изкуство. Или напротив – за изкуство само се говори. И то по смешен начин.
Очевидно за хора, които правят изкуство, се считат членовете на един доста тесен и затворен кръг от обществото. Тази така наречена интелигенция се изживява като културния спасител на българското общество. Без нея няма култура в България, нито някога я е имало; без нея не се говори за изкуство, без нея няма възвишени ценности и духовни стремления.
Членовете на тази група са хора млади и стари, популярни и неизвестни, събрани сякаш на случаен принцип. По-голямата част от тях са с по няколко образования и доста тъчно компетентности за да се занимават с всякаква друга дейност, но са избрали професията на интелектуалци. Повечето имат две-три издадени книжки и няколко публикации, или пък се занимават с редакторска, издателска или организаторска дейност. Голяма част от тях са умни. Някои от тях вероятно дори са искрени. Но така НЕ се прави изкуство.
Изкуството не е поза. Изкуството е изстрадано и откровено. То няма нужда от представяния, премиери и гръмки фрази. То просто е. И всякакъв опит да бъде канонизирано чрез мнението на някакви авторитети и вписано в ординерни рамки е подигравка с истинското изкуство - онова, което не обсебва света със себе си. Онова, което съзнава, че смисълът му е именно такъв – да вълнува и докосва, а не за него да бъде говорено.
Какво всъщност се случва ли? Някой, който има пари, решава, че това, което продава, е поезия, и засипва литературния пазар с безсмилиците на неуспели герои. Тези безсмислици се обявяват за велики. После тези безсмислици се награждават. Ако случайно има искрености сред безсмислиците, те са представяни по толкова абсурден начин, че красотата им изчезва. За безсмислиците говорят автори на други безсмислици. Организират се конференции, светски събития и коктейли в името на безсмислиците и на тях се обсъжда смисълът на безсмислиците. На тези събития присъстват единствено авторите на безсмислиците.
А изкуство в България има. Искрено и чисто, а не превърнато в продукт или медийна сензация.Има го. Но няма да го срещнете в художествените галерии. Нито на премиерите на новите книги. Нито по телевизията или във вестниците. Може би ще го срещнете в погледа или усмивката на човека, с когото се разминавате на улицата. Или в книжката на последния рафт в книжарницата. Или в най-новото клипче в YouTube. Дали това изкуство ще получи заслуженото медийно внимание? Не и в медии като вестник „Култура” и предавания като това на Васа Ганчева.
Изкуството трябва да е всичко друго, но не и изкуствено. Поезията не е поза. Книжната премиера не е парад на личността. Стихове се пишат и без да се изкрещяват. Героите са такива не защото са получили титли и звания. Пътят на един текст минава не през публикациите и награждаванията, а през душата и сърцето на четящия.

Десислава Гичева

Още...

Парадът на влюбените

14-ти февруари – денят на влюбените, София. Този ден беше белязан от различни обществени прояви, една от които беше парадът на любовта. Въпреки студеното февруарско утро, настроение на участниците не липсваше.
Началото беше при паметника на Патриарх Евтимий, продължи по бул.”Витоша” и завърши при паметника „1300 години България” пред НДК. Събитието мина под егидата на БМЧК (Български младежки червен кръст). Доброволци раздаваха на минувачите изрязани сърчица и презервативи с надпис „Бъди в час”.

За целта бяха обособени специални пунктове по маршрута на парада. От там всеки минувач можеше да получи весела усмивка и „помощно средство”. Парадът премина под наслов „Нека се обичаме!”. В крайната точка на парада имаше издигната малка сцена, на която и около която се разви подготвена от организаторите програма. Тя включваше игри с участието на двойки от публиката и танци, изпълнени от различни формации. Модерен балет, народни танци, брейк бяха сред стиловете, които забавляваха събралите се минувачи и участници в парада. В непосредствена близост до сцената беше разположен павилион за целувки, но не истински, а от онези за хапване. За премръзналите имаше и топъл чай.

Михаил Абаджиев

Още...

...Нещо сочно

Събитие на седмицата: Излезе вторият брой на „Свободен вестник”.

Рано или късно всеки студентски мозък забива безпомощно и има нужда от restart (в превод на български – 2 шамара). И тъй като най- вероятно ви е втръснало от енергийни и/или газирани напитки, шоколад, кафе и други подобни, тази седмица ЕКСКЛУЗИВНО ви предлагаме нещо сочно за групова консумация, което ще ви държи влага за дълго и много добре си върви с компанията на настоящото печатно издание.
Като за студенти, всичко се спретва бързо и евтинко, може дори без пари да излезе, при условие, че някой от вас има мила и всеопрощаваща мама или баба.

Трябват ви:

•2 яйца
•2 чаши прясно мляко
•2 чаши брашно
•щипка сол
•около чаша олио (но имайте и малко в резерв, да не свърши точно когато не трябва, че тогава става много кофти положението)
•Буркан със сладко по избор
•Нещо за пиене (въздържаме се от съвети)
•Котлон (без значение газов или електрически, но не много мръсен)
•Измити и изсушени:
- Чаша с вместимост около 200 мл (средно голяма чаша за кафе или просто мерите на око колкото голяма водка с портокалов сок в съотношение 1:1);
- Черпак или по-голяма лъжица
- Една по-малка лъжица за сладкото
- Съд, в който да се забърка сместа
- Тиган
- Препоръчително - по чиния и чаша за всеки
•Някой с безчувствени върхове на пръстите/ някой, достатъчно гладен, за да преодолее болката
•Отворен прозорец
•Някой, който може да сметне кой колко броя ще изяде и при нужда да изчисли необходимите за двойна доза количества
•Някой с кулинарни наклонности или поне елементарни познания в тази област (но не всички, защото иначе ще се получи мазало и групово плюскане на хамбургери)
•Себеотрицателна душица, която да измие съдовете;

*За по- чистичка обстановка можете да обезопасите местата, застрашени от фатално омацване с добре попиващ хартиен носител (молим, само не и печатно издание... или поне да е широкоформатно... или поне не нашето...)

Щом си осигурите всичко това, веселбата може да започне. Помнете, че в основата на всичко стои мнооого любов към бъдещите консуматори (от личен опит говорим, ние така си правихме вестника и няма читател на първия брой, който да ни се е оплакал от стомашни проблеми).
Първо в съда за размесване на продуктите чупите яйцата. После им слагате солта и бъркате.
Намирате си помощник, който да прибавя по малко мляко.
После малко по малко прибавяте брашното, като разбърквате много усилено, за да не стане на бучки. Може няколко души да се редуват или да действат едновременно, важното е да няма плаващи островчета, които после да ви вгорчават живота. Ето за това активният спорт допринася и за кулинарията. Накрая добавяте 1-2 лъжици олио. И пак бъркате, естествено.
Когато ви писне, сместа трябва да е гъста колкото боза. Ако сте забравили що за чудо на природата е това (никакъв намек за това с какво сте го заменили), питайте чичо Google. Той знае всичко.
Сложете тигана на котлона и налейте малко олио (Колко малко? Колкото ви душа иска, само не прекалявайте). Щом се загрее (при липса на тиган с индикация изчакайте стената да стане добре изпръскана с неизчистваема мазнина и ще имате и незабравим спомен за събирането), внимателно загребвате от сместа и изливате, докато цялата повърхност на тигана се покрие. Ако работите с лъжица или шепички, може да се пробвате да си направите и формички, но препоръчваме това да е след като всички вече са хапнали, за да не се разделите с някоя част от тялото си в следствие на случаен инцидент.
Внимателно наблюдавайте случващото се в тигана. Кулинарният шедьовър трябва да бъде обърнат, когато леко порозовее и краищата леко започнат да се обръщат нагоре. Също така когато раздрусате тигана (внимавайте с какво ще го хванете), трябва съдържанието спокойно да се рахожда наоколо. Ако се затруднявате с нацелването на момента, изчакайте да замирише на изгоряло. Тогава НАИСТИНА е време.
Идва ред на колегата с безчувствени пръсти, който трябва да обърне творението (препоръчва се използването на дървена шпатула, но после и нея трябва да я миете).
Когато и от другата страна се повтори процесът със свободното разхождане наоколо, вашата първа палачинка е готова. Можете да я намажете със сладкото и да се сбиете кой пръв да я опита. Само внимавайте да не пострада вестникът ни, защото е в ограничен тираж.
Пожелаваме ви добър апетит, дори и да ви домързи да си приготвите специалитета на броя. Ще ви припомним пак, че много си ви обичаме и че в следващия брой пак ще намерите нещо сочно.

Галя Младенова

Още...

С-с-сесияяя!!!

(или „Защо обичаме да ни е трудно?”)

Два часа и петнадесет минути от началото на новия ден. Не онова слънчевото начало с радио часовника – в стаята е тъмно и, поради отворения прозорец, студено. Напипвам лампа, светвам. Явно съм заспал върху някакъв бивш миризлив учебник или настояща баница, ако предпочитате.
„Сесия”... Звучи като гадна медицинска манипулация; от тези, които се правят с голяма стъклена спринцовка и игла с размер като за слон. Само го кажете бавно – „сесия”. Колко нежно съска, нали? Няма студент, който казва вълшебната думичка с непринудена усмивка. Или, и да има, надали е заради нощите като тази.

Вглеждам се в блуждаещия монитор. Явно съм се предал 7000 знака преди заветната цел – средно безсмислена курсова работа. Да, чудеса правят абстрактните часове от денонощието, когато са комбинирани с около половин литър кафе. Нищо, утре тъкмо ще ми е интересно да се запозная с написаното. Мечтата на мързеливия графоман – да чете всеки ден едно и също свое творение, но винаги да го вижда ново. И графоманите са хора, все пак, нашето висше образование е толкова нетолерантно към тях... По време на семестъра никой не се интересува от писателския им порив. Всъщност, повечето преподаватели с удоволствие биха си чели лекциите и пред празна аудитория; вероятно защото са притеснителни натури, не за друго. Пък и то на студентите им харесва така – можеш да си работиш спокойно на пълен работен, да си пиеш като пълен безработен или просто да си гледаш в една точка по цял ден. И аз съм безпаричен български студент, и на мен ми харесва. Повече би ми харесвало тия дни да спя като бял човек, но няма как. Вярно си е, че ученическите навици са ми доста близки все още, та по навик се мъкна по лекции. Един вид да научиш това, което иначе ще разшифроваш от нечии записки за норматив три месеца по-късно. Идеята е почти добра, но не и когато видимо само си пилееш времето и на никой не му пука какво си схванал и какво – не. Текуща проверка на знанията? По-скоро рядкост е това, съвсем друго си е непрестанно да ти пада небето върху главата в продължение на месец. Все пак има толкова приятни работни места с осигуряване върху 150 лева... Не е толкова страшно – сядаш си на четирите букви и четеш след работа, но аз все не успявам да си отговоря на един въпрос – защо българският студент по презумпция трябва да е хиперинициативен и като цяло буден тип? Кой втълпи на големите университетски началства, че хора, влезли във ВУЗ с назубрени теми, могат сами да си разпределят мъдро времето?
Боли ме глава, спи ми се и като цяло ми е тъпо. „Системата е гадна” звучи като лозунг от провален студентски митинг, а тук по изключение си е на мястото. Не, не се приемам за по-различен от множеството; ако бях, то вероятно сега щях да си спя спокойно, а онова на монитора щеше отдавна да е в историята. Сигурно е резултат от нашата народопсихология, но най-лесният начин да видиш драма е да дадеш на някой роден студент много работа с точно фиксиран краен срок някъде далеч във времето. През последните 5 дни шоуто е гарантирано... Струва ми се, че би било по-добре цялата тази купчина изпити, проекти и курсови работи да ни се изсипе на главите по някакъв по-нормален и разтеглен във времето начин, вместо за няколко дни да стават актуални хитове като „Камъните падат”... Да, ще е кофти – няма да е на пълен работен ден, ще трябва да се изучи употребата на 94 като превозно средство и тежките запои ще са само по 2-3 седмично... Ама пък поне ти става ясно за какво се бориш – с алкохолен туризъм през 80% от времето и изтрещяване 48 часа преди изпита надали ще запомниш нещо в дълготраен план, а тогава е спорно какъв специалист ще станеш. Не и лекар, надявам се. Дано става ясно, не съм почитател на казармените порядки и непрестанното кълване, но и ми се вижда крайно безсмислено да се наказваш заради необходимостта да блъскаш като вол или да пиеш като прасе през годините, когато уж трябва и да научиш нещо.
А от прозореца ме посрещат познати тонове – в отсрещния блок избиват стени с Lucky You. Полят изпит – взет изпит, явно. Дано само да не се скарат, че напоследък масово се избиваме на пияна глава...

Явор Николов

Още...

От дъното до върха

По изричното настояване на събеседника ми, името му ще остане в тайна и ще го наричам Васил. Той е роден през 1981г. в София. В момента учи право и е 4-ти курс. Преди пет години е бил зависим от хероина в продължение на десет години. Пет години е лежал по затворите на България. На най-ниското обществено стъпало, на път да погуби живота си, днес Васил се е устремил към адвокатската професия – млад мъж, който работи като супервайзър в една от големите търговски вериги и е началник на над 250 души персонал. Миналата година е взел сертификат на Oxford University за отлично владеене на език. Силно заинтригуван от тази житейска съдба, се свързах с него и го помолих за итервю, което той любезно прие да даде. Покани ме в своя дом и го проведохме на чаша кафе.

Срещата ни е в апартамента, който наскоро си е купил. Оглеждам Васил и не мога да повярвам, че този едър, усмихнат и чудесно изглеждащ мъж преди пет години системно е употребявал хероин и е лежал по затворите. Още по-трудно ми е да повярвам, че сега е в сесия и му предстои последният семестър, който, ако се съди по студентската му книжка, ще вземе с отличен. Влизам в хола. Навсякъде по стените висят всевъзможни музикални инструменти. Някои от тях са с такава причудлива форма, че оставам смаян. Право пред мен едно огромно бюро е буквално затрупано с документи, листове и всевъзможни бумаги. Васил носи кафето, любезно ме настанява в един стол-лодка и започваме интервюто.


И така, разкажи ми за твоето детство, в какво семейство си роден?
- Баща ми беше много артистична личност, той беше художник, работеше в киноцентъра и в кукления театър, всички около него бяха артисти, писатели, художници – въобще цялата му среда беше от хора на изкуството. Майка ми е неговата противоположност, те може би за това са се събрали: противоположностите се привличат, тя е човек на науката, с две висши образования – математик и физик, прагматичен и точен до милиметър човек. Детството ми беше щастливо, безгрижно, баща ми много обичаше да ходим на морето и по планините, навсякъде винаги ходехме заедно, бяхме много задружно семейство – аз, майка ми, баща ми и брат ми.
Имаш брат, с какво се занимава той?
- Брат ми е по-голям с две години, сега се занимава с анимация, той е художник и наследи тази професия от баща ми.
А ти в коя област се ориентира, къде завърши средното си образование?
- Завърших техникума по електроника и автоматизация на производството “Киров” в квартал ,,Овча Купел”.
Защо избра точно този техникум?
- Ами първо, защото там ме приеха веднага и второ, защото винаги ме е влечало към тоците и кабелите, въобще такава ми беше насоката - към точните неща, където се знае на кое къде му е мястото, където всичко е фиксирано.
Кога за първи път опита наркотик и на колко години беше тогава?
- Бях доста малък, това беше в зората на демокрацията, 93-та година беше.
Помниш точната година?
- Аз помня и точната дата, тя ми се е запечатала в съзнанието – 16-ти август, няма да го забравя никога този ден, тогава всичко ми се струваше много яко, много модерно, нови неща навлизаха в България.
Приятел ли ти предложи да опиташ?
- Да, ние бяхме приятелска компания и една вечер един от компанията ни предложи.
Какво знаеше за дрогата тогава?
- Тогава ли? Тогава беше нещо модерно и нещо ново, но общо взето нищо.
За страничните ефекти, за наркотичната зависимост знаеше ли нещо?
- Не и се съмнявам, че тогава изобщо някой знаеше за какво става въпрос. Просто беше модно и ние така започнахме, от интерес, да видиме какво е.
Как се закачи към наркотика, как стана това?
- Аз не успях да се закача към него, той успя да се закачи към мен. Ти не избираш, то става постепенно, лека-полека, без да разбереш как става, просто в един момент осъзнаваш, че вече си закачен, но го осъзнаваш на финала – тогава, когато то е вече факт.
Всека ден ли приемаше наркотик?
- В началото – не, цялата компания го взимахме заедно, беше нещо като ритуал, ето готово, надрусани сме и ни е весело.
Бяхте ли се закачили цялата компания една година след този 16-ти август?
- Да, даже компанията се беше увеличила, към нас се присъединиха още млади хора и така продължихме заедно, докато не се стигна до един момент, когато бяхме много навлезли в нещата и не можеше да споделиш твоята доза с някой друг, започваш да се отцепваш и да си сам.
Тоест, няма вече приятели?
- Приятелите стават познати, а да не говориме за тези, които не употребяваха,те просто не искат и да те познават.
Наркотикът ви раздели?
- Направо директно го направи. Просто ставаш егоист, мислиш само за себе си и за дневната доза, нищо друго не те интересува.
Как си набавяше пари за дневната доза?
- В началото ти се струва евтино, докато не започнеш да се закачаш сериозно, неусетно повишаваш дозата и в един момент нямаш пари. Тогава започваш да изнасяш от вкъщи, да залагаш и продаваш телевизори, кафемашини, въобще всичко, но в един момент и тях ги няма. Какво правиш тогава? Трябва да започнеш да крадеш, да лъжеш, да мамиш, парите си трябват, просто нямаш избор.
Как реагираха родителите ти на това, че изнасяш от вкъщи?
- Тогава имаше една нагласа в родителите, че това с моето дете не може да се случи, тогава такива елементарни лъжи, като “дадох двд-то на един приятел да гледа” минаваха. Но в един момент всичко излиза наяве, тогава баща ми вече беше починал, нямаше го и това е единственото хубаво, че той не го преживя този период. Майка ми е много силна жена, беше до мен винаги и в най-трудните моменти безусловно се опитваше да ми помогне.
Имал ли си проблеми с полицията?
- Нееднократно, след като крадеш, няма начин да ти се размине с полицията.
Бил ли си задържан за повече време?
- Бил съм задържан, и в затвора бях , и за повече, и за по-малко.
Колко пъти лежа в затвора?
- Пет пъти в различни затвори.
Колко време лежа по затворите?
- Пет години.
Пет години от живота в затвора?
- Да (дълбока въздишка)...
Какви хора лежат в затвора и има ли сред тях зависими?
- 90% от хората са зависими, правили престъпления, за да си купят наркотик.
Имал ли си хоби, преди да започнеш да се друсаш?
- Да, както казах, баща ми много обичаше природата, явно от него съм наследил ходенето по пещери, по планини, занимавах се с алпинизъм и пещерно дело.Със същата компания, с която започнах да се друсам, обикаляхме България. Майка ми, докато е била студентка, е свирила в софийската филхармония на цигулка и аз от нея прихванах любовта към музиката, свиря на китара и на пиано.
Страхотни хобита, дрогата ли ги замести?
- Направо си ги отстрани, ако питаш мен.
Каза, че си бил пет пъти в затвора, значи ли това, че всеки път като те пуснат, пак си започвал да крадеш и да се друсаш?
- Точно това значи и то винаги се е случвало на същия ден.
В който те пускат?
- Да, отиваш и си купуваш, мислиш си, че всичко е зад гърба ти, повече няма да се случи, а всъщност се въртиш в един омагьосан кръг. Пак започваш да крадеш, пак те хващат, пак излизаш и отново същото и така докато не ти свърши животът!
Кое те накара да осъзнаеш, че имаш нужда от помощ, за да излезеш от омагьосания кръг?
- Не ме е накарало нещо конкретно, просто в един момент ти наистина осъзнаваш, че имаш нужда от помощ, че сам няма да се справиш. Нееднократно съм опитвал да се лекувам, но винаги безуспешно. Като се погледнех в огледалото, виждах само кости и кожа, емоционалното ми състояние беше плачевно, бях абсолютно сринат психически и физически, нищо не можеше да ме зарадва или да ме ядоса - бях кух и безчувствен отвътре. Нямах елементарни човешки емоции, нямах нищо. Бях в пълна апатия.
А знаеше ли какво се случва в обществото около теб?
- Ми не, не ти пука за обществото, в един момент искаш да си част от обществото, от социалния живот, но осъзнаваш, че не си. Няколко години си мислиш, че все пак и ти си част, че си социално ангажиран към хората и те към теб, но постепенно това чувство изчезва, усещаш, че никой не го е грижа за теб и теб не те е грижа за никой. Трябва да се пречупиш, да се преобърнеш в себе си, за да започне да ти пука за хората и на тях да им пука за теб. Просто трябва да извървиш целият този път обратно, да започнеш на чисто.
Къде протече лечението ти?
- В Суходол, в клиниката с хора, които наистина знаят за какво става въпрос.
Помогнаха ти?
- Да, много ми помогнаха, като започнеш от портиера на входа и стигнеш до началника на болницата, всички ми помогнаха.
Кое те мотивира да останеш твърд, да не посегнеш пак към дрогата, след като излезе от Суходол?
- Как да ти кажа, като останеш по-дълго време чист, има неща в живота, които ти харесват, но знаеш, че в ,,онова” си състояние няма как да ги изпиташ. Сега можеш да чувстваш, ей това е – чувстваш се жив. Борба е, всеки ден през първите две години е борба за това да си жив!
Как се чувстваш сега, докато си говорим с теб?
- Заинтригуван, радвам се, че и други хора ще прочетат това, че и други ще се замислят искат ли да живеят живота си, така както биха искали, или биха го погубили.
Разбрах от твоите колеги, че си в чудесна спортна форма, как го постигаш?
- Редовно ходя на фитнес, тренирам по специална програма, но от един месец нямам време заради работата. Но пък това е нещо, за което можеш да се тревожиш, за което ти пука, ето, например, спрял съм от един месец да тренирам.
И това те тревожи?
- Това ме тревожи, да. Обмислям и планирам как точно да стават нещата - разбираш ли, това е разликата - когато взимаш наркотика, не ти пука как ще изглеждаш, важното е да си надрусан.
Какво искаш да постигнеш занапред?
- Искам да имам семейство, дом, да знам, че някой ме чака. Искам да завърша образованието си, да работя по специалността.
Кое те накара да учиш?
- Първо, жаждата за знания, тя ми е в гените; второ, желанието да наваксам изгубените години; трето, създаването на по-висок социален статус.
Защо точно право?
- Мотивиран съм да помагам на хората да се борят с асправедливостите, прекалено много са в България.
Какво може да се направи за младите в България?
- Това е много сложен въпрос. Трябва да се започне още от детската градина, защото това масово затъпяване покрай компютрите е адски пагубно изобщо за младите хора. Да, компютрите са необходими в днешно време и без тях не може, но това е мания, става нещо страшно. Много е важен спортът, да се подтикват децата да спортуват футбол, баскетбол, плуване – въобще каквото и да е, но да спортуват. Аз не знам дали има училище, в което спортният салон да е на ниво, оборудван и да задържа децата вътре. Да не говориме за детско-юношеските школи, които чакат талантите на готово, но не инвестират в изграждането на такива. Типичен пример е най-добрата ни млада тенис ракета Григор Димитров, към който заваляха куп примамливи оферти, след като спечели Уимбълдън и стана номер 1 при юношите в света. Едва ли е единствен, но никой не инвестира в обучението на децата в спорта.
Как съвместяваш работата с ученето?
- Като нямам лично време, само така успявам – от лекции на работа и така вече четири години!
Страх ли те е от смъртта?
- Дали ме е страх? Респект - да, страх- не, но знам, че я има и затова, когато дойде моментът, да знам, че съм живял добре и съм оставил нещо след себе си.
Кой е най-щастливият миг в живота ти?
- Когато в мен настъпи преломът, когато осъзнах, че искам сам да управлявам живота си и да го живея.
Какъв съвет ще дадеш на младите хора, които са на улицата в момента и употребяват наркотик?
- Ще им кажа да се огледат наоколо, да се вгледат в себе си и да направят своя избор, всичко зависи от тях.

Наум Мороз

Още...

Инголщад

Казвам се Петър и съм на 24 години. Роден съм в град София, където съм отраснал и завършил средното си образование. След 7 клас имах възможността цели 5 години да се обучавам в една от най-елитните гимназии в страната – 91 НЕГ… Велико училище за велики хора. Странно, но за 5 години аз не можах да видя нищо велико и елитно в тази гимназия. Научих немския език не в училище, а по частни уроци. Другите предмети не искам и да коментирам – имаше само двама добри преподаватели – един по история и един по география. Но пък за сметка на качеството на обучението си, ние имахме учител, който влезе в класацията за най-велик българин – и до днес не ми е известно на какво основание или заслуга.
Та, минаха 5 години и гимназиалният ми живот приключи. Бях се научил да пия, да говоря и пиша на немски език и знаех на кого колко да платя, ако искам да получа желаната диплома. След като успях, благодарение на доброто образование, да добия толкова голям и важен опит, се реших да тръгна по широкия сват и да си търся късмета някъде извън пределите на Родината.

Лятото след 12 клас получих одобрение и място за следване в университета в Инголщад. Университетът е на трето място в Германия по качество на образованието в областта на икономиката. Така поне пишеше в списанията, които прочетох преди да се реша да отида да следвам там. Всичко може и да е така, но с времето установих, че въпреки добрите референции някак не е много познат университета в Германия, пък да не говорим изобщо за Европа и Света. И все пак, ВУЗ-ът се казва – Katholische Universität Eichstätt-Ingolstadt. В Инголщад, където следвам аз, има само икономически факултет. Всички студенти тук сме общо 900 човека. Квотата на завършващите е около 30% от броя на първоначално започналите. Оценки не се изкарват лесно, но поне се стремят да те подготвят по-добре за професионалния живот, не е само теория.
Като стана дума за работа, в момента съм стажант за 6 месеца в Media-Saturn Holdung GmbH (една от най-големите вериги за техника в Европа) в отдел „Логистика”. След стажа мисля да си пиша дипломната работа в някоя друга фирма. След това се надявам кризата да е поприключила и да имам възможност да си намеря работа в Западна Европа – Австрия и Швейцария са също възможни страни, където мога да отида след следването си. Със сигурност обаче ще гледам първите няколко години да работя извън България, след това може да продължа образованието си в Англия. Със сигурност ще се върна в България в момента, когато пазарът на труда тук се нормализира. Ако това не стане скоро, определено ще се замисля сериозно къде да продължа да живея и работя.
Както и да е, когато ме приеха, всички тези сложни житейски въпроси ми бяха твърде далечни и бях много щастлив. Радвах се, пих, ядох и ходих по жени. Дойде есента и заминах. Видях, че и там има ядене, пиене и жени – е, не винаги е толкова вкусно и хубаво, както в България, но все пак като човек се поразтърси – намира и хубави неща.
Въпреки всичко трябва да призная, че този алкохолизъм и разврат, които царят в Студентски град, не могат да бъдат открити тук. Не мога да кажа, че това ми липсва чак толкова много. Все пак, когато съм в България, прекарвам голяма част от времето си точно с хората, които са част от вече споменатия безкраен празник на св. Трифон Зарезан. След месец денонощен купон…с ръка на сърцето си признавам, че ми писва. Заради това и не съм тръгнал да завиждам на своите връстници, които следват в България.
Нека се върнем обаче към нормалното студентско ежедневие. Германците са странен народ – има хора, които са супер дружелюбни и винаги готови да помогнат. Има и хора, които са доста странни и с които изобщо избягвам да имам контакт, не че няма такива екземплярии у нас. Като цяло, след 5 години престой в тази държава установих, че рядко мога да намеря истински луди глави сред местните. Най-добре си прекарвам времето с моите сънародници и други източноевропейци.
Като стана дума за българите в Инголщад – има всякакви хора. На някои можеш винаги да разчиташ, други са пълната им противоположност. Смешно е, че има и такива, които се изживяват като „голямото добрутро”, но сред българите в странство винаги е имало такива. Мяркат се и някакви сериозно десоциализирани личности, та дори и такива, които си живеят в имагинерен свят с имагинерни приятели. Като се замисля, май заедно с всички тези интересни хора съм злоупотребявал алкохолно поне веднъж (по стар български обичай). Мнозина са приключвали в доста окаяно положение в нечия вана... Грозна история, ще се съгласите с мен, но все пак напомня за България, нали?
Не зная как вие бихте оценили обстановката в този град. Аз лично не бих се оплаквал или псувал много относно живота, който водя. Но като гледам хората около себе си – следването в чужбина не е нито пътешествие в страната на приказките, нито е за всеки!

Петър Ф.

Още...

Сертификатът – мост между университета и интервюто за работа?

Що е то сертификат и има ли почва у нас?

Идеята, заложена във висшето образование, е да дава на отделния човек знания, правещи го специалист в една или друга област. С оглед постигането на тази цел, изучаваният в университета материал съдържа както практически знания, така и дисциплини, които са свързани по-скоро с научната основа на дадената специалност. Последните нерядко изглеждат най-малкото абстрактни за студентите, но същевременно дават солидна основа на натрупаните знания.
Изискванията на пазара на труда в световен мащаб се изменят много по-бързо от нормите на образованието. В наши дни работодателите предпочитат тесните специалисти, които могат да се впишат в определен ресор без това да им отнема време за специализация. От друга страна, университетите предлагат една по-широка подготовка, която не е ограничена в рамките само на един или друг стандарт.

Това „разминаване” между търсене и предлагане е една от причините да се появят т.нар „сертификати”. По дефиниция те, за разлика от дипломите, са със строго практическа насоченост и се издават от частни фирми, специализирани в издаването на съответния документ. Примери за подобна практика могат да бъдат открити в счетоводния сектор, където сертифицирането по различни международни стандарти е необходимо за работа по европейски проекти. Дипломата от тази специалност не удостоверява подобна правоспособност и става необходимо издаването на допълнителен документ след съответния изпит. Сертифицирането на специалисти е силно разпространено и в сферата на информационните технологии. Често изучаваното в университета се припокрива като материал с даден сертификат, но заради сериозната конкуренция на пазара наличието на допълнително удостоверение е в немалка степен необходимост. Това се дължи както на желанието на много млади ИТ специалисти да работят извън България, така и на навлизането на големи световни компании у нас. И в двата случая наличието на международно признат документ е сериозен плюс при кандидатстване за работа. Към момента на практика няма бранш, в който да не съществуват програми за сертифициране на кадрите. Най-силно развитие през последните 5 години има в областта на мениджмънта и туризма, с оглед влизането на България в ЕС.

НО?

Всичко, казано до момента, е част от една нормална тенденция в световен мащаб. Гладът на бизнеса за тесни специалисти едва ли ще доведе до мащабна реорганизация на висшето образование. Това означава, че нишата на сертифициращите фирми ще расте.
Проблемът (и то не само у нас) е в качеството на знанията, които могат да бъдат придобити по този начин. Почти всички фирми, които издават сертификати предлагат и подготвителен курс, чиято цел е да даде на записалите се необходимите знания за успешно полагане на необходимия изпит. Често, обаче, това не се извършва достатъчно качествено и материалът се претупва, за да може всичко да бъде събрано в определен брой учебни часове. Това е сериозен проблем, тъй като формата на обучение е ускорена и не е честа практика да бъдат взимани допълнителни часове за консултация. Качеството на самите изпити също по някога е под въпрос, тъй като проверката и оценяването на работите много рядко се извърша от необвързани с дадената фирма лица. Всичко това в немалка степен способства за „бълването” на недобре подготвени специалисти, което е особено неприемливо за работодателите и не говори добре за този образователен похват, като цяло.
Финансовите параметри също оставят поле за размисъл. Според законодателството у нас, образованието като услуга не подлежи на ценова регулация и това способства за крайно неясните модели на ценообразуване в този сектор. Като цяло, практиката е да се предлагат подготвителен курс, изпит и издаване на сертификат в пакет, чиято стойност сериозно надвишава 1000лв. По-скоро изключение е представянето на отделна цена за явяване на изпит.
Подобна ценова политика е по-скоро неприемлива при сегашната икономическа ситуация у нас. Всяка фирма има безспорното право да определя цената на предлаганата услуга, в случая – обучение, но обвързването на друга услуга (явяване на изпит) с нея създава проблем за студентите с по-скромни материални възможности, които са склонни да се готвят индивидуално с помощта на Интернет и библиотеки.
Сериозността на проблема стана значителна през последните няколко години, тъй като с влизането на страната в ЕС все повече работодатели започнаха да въвеждат (понякога и механично копирайки) европейски практики по отношение на човешките ресурси. Съвсем реална става ситуацията, в която един кандидат не бива допуснат на интервю, тъй като не разполага с даден сертификат. Това се използва от образователните центрове, които прилагат понякога доста агресивни маркетингови методи, за да рекламират предлаганото. Дипломата бива противопоставена на сертификата; лансират се тези за „неадекватното университетско образование”, „некадърни преподаватели” и прочее. Подобни изказвания не само демотивират студентите, но и вредят на самите сертифициращи фирми, тъй като ги натоварват с излишни очаквания.
Специализацията на познанието не може да бъде алтернатива на самото познание. Нейната достъпност е от ключово значение за наличието на качествени кадри на трудовия пазар.

Един пример

Срещаме се с Гаро Гарабедян, студент от втори курс специалност „Компютърни системи и технологии” в Техническия университет. Зададохме му няколко въпроса:
Разкажи защо се свърза с нас.
- Отидох в една реномирана фирма, издаваща сертификати и им обясних, че нямам възможност да си платя целия курс, който те предлагат. Идеята ми беше да се подготвя сам и да се явя направо на изпита. Беше ми казано, че фирмата има свой правилник, според който знанията ми могат да бъдат проверени само ако преди това съм посещавал курса.
Толкова ли е необходим този сертификат за теб?
- Важен е, най-малкото за да те допуснат на интервю за работа. Когато лично контактуваш с работодателя вече даже речникът, който използваш е показателен за това дали си компетентен, или не. Иначе, удостоверенията са важни когато подготвяш своето CV. Другият начин да те допуснат е да имаш опит, да си работил в конкретната насока.
Проучил си ситуацията и на законово равнище. Какво разбра?
- Срещнах се с хора, които ми обясниха къде и как мога да защитавам правата си. Необходимо е да се добави едно изключение в чл. 34 ал. 5 от Закона за защита на конкуренцията, регламентира разликата между получаване на знания и полагането на изпит за владеенето им, съответно последното да не бъде обвързано с посещаването на определен курс.
Какво планираш да направиш?
- Разбрах, че Националното представителство на студентските съвети има законодателна инициатива. Говорих с хора от студентския съвет на ТУ и те поеха ангажимент да ме свържат с техния представител в НПСС.
Какво е мнението на колегите ти за твоето начинание?
- Стартирал съм инициатива във Facebook по тази тема (http://apps.facebook.com/causes/150354?m=b0b5afa6&recruiter_id=14233175 ). До този момент са се записали над 100 души и не съм получил нито един отрицателен коментар.

Явор Николов

Още...

Е К з а Г Т

или

Как да станем модерни пътници

Познато ли ти е чувството на изгарящ срам, когато едва кретащата, недочуваща и недовиждаща възрастна дама до теб в трамвая извади от малкото си прокъсано портмоненце чисто новичката си електронна карта и само след едно „пюл”... „тит”... или какъвто там звук издава валидаторът гордо я обявява за една по европейски модерна жена. Той ли - странната жълта кутия с прозорче, която монтираха преди няколко месеца, а ти оглеждаше с любопитство и се чудеше откъде се включва и откъде излизат билетите. Тя ли? Тази крехка женица, която трудно се оправя с архивния си GSM, представя си Интернет като някаква стая и все още смята, че компютърът записва какво прави дори когато е изключен? Да, точно тя. Браво, бабе! Да ти е честита новата Електронна карта за Градски транспорт!

А за нас, студентите, остава да преглътнем мъката и срама, да спрем да поглеждаме през рамо със завист и плахо любопитство и да се примирим със старата хартиено-ламинирана карта, увенчана по ръбчетата със звездички. Че какво й е?! Всичко си има...!

Или пък не. Всъщност оказва се, че да се сдобиеш с новото пластмасово бижу с твоите име и лик на него не е чак толкова трудно. Какво трябва да направим?

1. Вземете си „Заявление” от най-удобния за вас пункт, където издават карти за градския транспорт. То е БЕЗПЛАТНО.
2. Попълнете заявлението като въвеждате данните за „Преференциална карта”. „Таен въпрос” и „Таен отговор” са по-скоро конспиративни гъдели, отколкото някаква съществена информация, без която лелките не биха могли да ви издадат карта. Пропуснете ги смело! Едно от поленцата коварно гласи: „ Номер на студентската книжка”. Не се стряскайте – То всъщност иска от вас „Факултетен номер”. Препоръчвам ви да залепите на заявлението същата снимка като тази на личната ви карта. Ако нямате, нека бъде възможно най-новата, но се и подгответе за тирадата, която ще получите от лелката картопродавачка. И не!... Не пробвайте със снимката, която сте отлепили от бележника си от 8-ми клас. Номерът няма да мине. (Проверено...)
3. Занесете заявлението в най-удобния ви пункт. (По възможност избягвайте този на площад „Възраждане”, защото там ще се натъкнете на такава опашка от възрастни и себеподобни люде, сред които и вие ще остареете) Подайте заявлението и питайте може ли да ви направят картата веднага. Трябва да могат.

Някои малки, но съществени подробности:

• Няма значение колко дни живот остават на старата ви карта. При изваждането на новата посочете датата, от която искате да бъде активирана. Например старата ви карта изтича на 03.03.2009г., а вие отивате да си извадите електронна на 26.02. Просто кажете, че искате да я активират от 04.03. Дотогава тя ще е невалидна.
• Намаленията за студенти, ученици, пенсионери и инвалиди са същите.
• Бъдете готови да платите съответната сума и имайте предвид, че самата карта струва допълнителни 2.00 лв. Оттук нататък няма да я сменяте, а само ще я презареждате.
• Не получавате заявлението (и съответно снимката си) обратно.

Как да използвате новата карта? Просто я допрете до долната част (под екрана) на валидатора и изчакайте екранът да стане зелен. Ако е червен, таксуването е невалидно, затова опитайте пак. Или попитайте някой дядо как точно става...

Не е нужно да вадите картата. В портмоне или сред документите ви, няма значение. Валидаторът я таксува. Стига всичко друго да е наред, разбира се.

На тази карта не пише до кога е валидна. С нея обаче ви издават и касова бележка, на която е отбелязан срокът, за който е валидна картата. Пазете я, ако не се доверявате на паметта си.

Какво да правим в автобусите, където няма валидатори? Нищо. От вас не се очаква да правите каквото и да било. Возете се безплатно и се наслаждавайте... Доколкото е възможно, разбира се. Ако се качи „Контрола”, просто му/й дайте картата си. Те са снабдени с устройства, които да я таксуват на място. Нямат право да ви откажат и нямат право да ви глобят. Поне докато не се монтират валидатори и в рейсовете. Това, обещават от СКГТ, ще се случи в най-скоро време. Каквото и да значи това.

Добре дошли в електронизирания 21-ви век!

Денка Колева

Още...

Петък, час пик и тролей №5

Наближава пиковият час. Аз съм на Попа, а крайната цел е НДК. Решавам да се кача в някой от тролеите, вместо да походя още малко пеша. Вътре, естествено, е гъчканица. Оглеждам подозрително хората около мен. Никой не изглежда опасен.

Рязко спиране... рязко тръгване... да, много е приятно да се возиш в градския транспорт! Старая се да не бутам никого около себе си, но нищо не помага. В такива ситуации се чувствам точно като в буркан с кисели краставички – всички седят изправени, само защото са на гъсто една до друга, обаче извадиш ли някоя, балансът се разваля и става истински хаос. Жената зад мен все нещо си пипа по палтото. Може би нещо се притеснява да не я ограбят...

Да... ама не. Точно обратното! Малко преди моята спирка нещо вътрешно ме кара да погледна към нея. Да... Бърка ми в чантата! Боже, как бързо си извади подлата ръчица от там! И на всичкото отгоре придръпна и ципа, за да не си личи... Провиквам се: “Бъркате ми в чантата!!! Как не Ви е срам!!!(…)”, а тя, естествено, се прави на две и половина.

Добре, че нищо не успя да вземе! Но самата идея, че тази жена толкова нагло, безочливо и отиграно успя да ми бръкне в чантата, ме накара за миг да изпитам какви ли не лоши чувства. Но това няма голямо значение вече, защото така или иначе нищо не направих. Всъщност, какво ли може да се направи? Да я хвана и да не я пускам докато дойде някой чичко полицай? И после какво... да му обясня как съм я видяла да ми бърка в чантата, докато се возя в тролея? Да речем, че ми повярва... дали ще я прибере в участъка, или ще сметне случилото се за неуспешен “опит” за кражба, няма значение, защото и в двата варианта ще я освободят до края на деня. Дали поради “липса” на доказателства (все пак тя нищо не успя да отмъкне), или просто защото сме в България, отново няма значение... важното е обаче, че справедливост няма да възтържествува.

Докато едни кротко се возят в градския транспорт, други здраво работят, бъркайки по чуждите чанти. Чантите не на онези, дето карат джипове и мерцедеси, а на другите, които работят на по две места и едвам връзват двата края. Да, това със сигурност няма да се промени или поне не докато самите управляващи също не спрат да крадат. А до тогава – аз ще си държа здраво чантата и винаги ще имам едно на ум.

Сана Алсбей

Още...

Студенти срещу протеста

Над хиляда души и днес протестираха пред парламента. Желанието им да се разруши политическата стена от корупция и лъжливи обещания обаче, сякаш все още остава утопия.
Дали някой чува гласа на студентите и даи изобщо се заслушва в думите му?
Потърсих мнението на част от онези , които са избрали да не извървят пътя от зала ,,Христо Ботев`` до Парламента.


Петър Хаджиколев, студент социология 2 курс, СУ ,,Климент Охридски``
Защо избра да не се присъединиш към протестите?
На първо място не съм недоволен от ситуацията в страната и отчитам положителни моменти в управлението на правителството. Освен това не смятам че има алтернатива за управлението на страната от страна на опозиционните партии

А смяташ ли, че правителството е виновно за създалата се ситуация на напрежение в студ. Град?
Абсолютно не.

Кой тогава?
Всички сме виждали , че такива неща се случват в цялата страна. Просто в случая инцидента е излязъл извън контрол. Виновен е всеки, който е участвал в бой когато отиде на заведение. Явно хората не могат да се забавляват.

Не смяташ ли, че студентите имат право да се чувстват защитени и че чрез протестите търсят сигурност в лицето на държавата?
Лицемерно е когато 95 % от студентите са клиенти на тези заведения да протестират срещу съществуването им. Най-ефективен протест би бил ако спрат да ги посещават.

Със студентите протестират и земеделци, и пенсионери, и майки. За едни и също ли протестират всички?
Определено не ... това е големият проблем на протеста. Когато една организация организира протест, е способна да изтъкне ясни и конкретни искания. Когато са 5 това , не е възможно и се получава така, че половината от хората там не са съгласни един с друг.

Според теб студентски град сигурно място за живеене ли е? Трябва ли да има някакви промени и какви?
Винаги, където има млади хора, има повече дисциплинарни проблеми, така че събирането на такава голяма група хора крие рискове, но не съм убеден , че засилено полицейско присъствие би променило нещата.


Виктория Гогуланова, студентка по право 1 курс , УНСС
Включи се в студентските протести?
Не.

Защо не го направи?
Защото тези протести са груба вулгаризация на истинската дума ,,протест`. Тя не трябва да се асоциира с насилие и вандализъм.

А смяташ ли, че правителството е виновно за създалата се ситуация на напрежение в студентски град?
Не.

Кой тогава?
Виновни са ,,псевдо-студентите``, които са дошли в студентски град сякаш за всичко друго, освен за да учат. Дори и да няма дискотеки, дори и мерките за сигурност в тях да са засилени, човек, решил да се напие и да вдигне врява около себе си, може да го направи на много други места в студентски глад.

Мислиш, че студенските протести ще постигнат нещо и какво?
Най-вероятно ще имат ефект. Ситуацията вече е достатъчно обтегната. Студенстки град е на път да се превърне в полицейски град.


Никола Александров ,психология 2 курс
Защо избра да не се включиш в протестите?
Защото за мен тези протести с днешната дисциплина на масите са абсолютно безмислени.

Защо? Не е ли правителството виновно за създалото се напрежение?
Не, разбира се. Да затворят всички дискотеки и кафета ли?

Кой е виновен тогава?
В интерес на истината виновни за много. Виновни са родителите на деструктивните студенти. Виновни са университетите, че не санкционират прояви на вандализъм и насилие. Виновна е народопсихологията да не съдиш някой който е нарушил правата ти.

Какво ще постигнат според теб протестите?
Абсолютно нищо. Трябва да се създават неправителствени организации, които да контрират насилието и да "образоват" масите. За насилието са виновни примитивните.


Интервютата взе Десислава Желева

Още...

Тръгнали наникъде... пак?

Приятен сънлив софийски следобед, който си плаче за чаша виенско кафе и приятно бърборене за глупости. Нещо, обаче, не си е на мястото...
О, да! Днес не е нормален ден! Днес българското общество трябва да се събуди след 20 години активен сън с едно изхъркване и обръщане на другата страна през 1997... След като търпя 4 години „маскарите” в парламента, българинът реши да въстане и да изгони злодеите, които така или иначе си тръгнат след няколко месеца. Никога не съм подозирала, че като нация сме толкова възпитани - оставихме политиците да се накрадат на спокойствие, а сега ще ги изгоним публично към Френската ривиера, за да си изхарчат спокойно скътаното грижливо в бездънните сметки.

Мразя да съм черногледа, но мога само да се изхиля на глупавите лозунги и на помпозните речи, които ще се вихрят пред парламента. Не ми се слуша, убедена съм, че един протест по никое време и без единна кауза няма да постигне нищо. Искаме промени? Ами те идват, мили хора! Това лято всеки един от нас ще има правото да даде гласа си и за български депутати, и за български представители в Европейския парламент. Няма и грам смисъл да се хвърлят енергия и нерви в това да гониш хора, които си тръгват. Спестете всичката ненавист за „умниците” с дебели вратове, които ще се опитат да подкупват хора и да фалшифицират изборни резултати. По тях хвърляйте каквото ви падне, не по полицаите, които са длъжни да защитават сградата на Народното събрание! Имайте гражданска позиция, когато след 5 месеца мъртвите души ще се опитат да изядат нашите гласове и ще се опитат да ни придърпат още по-надолу в огромното кално политическо и икономическо море, докато накрая ни отнемат и възможността да си поемаме въздух. Като отвъртаме клапана и изпускаме парата на общественото недоволство не печелим нищо, само загубеното време става все повече и повече.
Всеки пред парламента говори нещо, бори се за своята истина; никой никого не слуша. Всяка организация, без значение дали е правителствена или не, спекулира като заявява, че всички до един подкрепят нейните искания. Няма значение, че са ги чели между 10 и 20 души. Както е било популярно да се казва някога: „Кръв да се лее!”. Нима ни беше страх да свалим до сега това всепризнато за неуспешно правителство, та сега, когато сме 100% сигурни, че то си заминава, му викаме да побърза, за да си измием спокойно ръчичките и пак да заспим за 4 години. А нито правителството, нито така чаканата демокрация ще учести крачка. Това дали ще си легнем с по- чиста съвест, след като сме покрещели, няма никакво значение.
Важното е дали поне ще запомним нещо, защото за толкова години имаше само грешки, а никой не си е взел поука.

Галя Младенова

Още...

Rage against the reality

Имам един познат, с когото рядко се засичаме, но чието мнение ценя. След последното ни виждане той сигурно си е казал: „Сега е тотално очукана от живота...” И действително, на повърхността нещата имат такъв вид. Така ли изглежда един млад човек в България, който вече се е сблъскал с действителността? С тази част от живота, за която никой не ни предупреждава и подготвя. Тя нелеко се понася.

Возя се с градски транспорт, защото не може да се ходи пеша. Книжка нямам. Нормално ли е един билет да струва колкото един хляб, в държавата с най-нисък стандарт на живот в ЕС (а сякаш и извън него)? Редно ли е след цял ден разнородни дейности да чакаш автобус по 25-30 минути? Ако пък същият този рейс минава през един от „онези” квартали, как е да примираш от страх да не би някой да се качи? Защото не е готино да се чудиш дали онези пред теб не планират как да те изнасилят или пребият и ограбят.

Дават ли си сметка за този акспект от живота на учащия/работещия българин уж загрижените ни управници? Защо когато любезно ни се предложи помощ от Европа, те злоупотребиха с нея като се отметнаха от обещанията си за честност и съвместна работа? Защо плюха върху собствената си идея за развитие на Родината? Едва ли им е отнело толкова време да осъзнаят, че почтеността се оценява, а корупцията – наказва.

Въпросите остават без адекватен отговор, защото никой не иска да го даде. Сякаш всеки си хвърля пясък в очите от страх да приеме факта, че по нашите земи цари не демокрация, а политическа анархия.
И така вместо да се случва нещо за движението на нацията ни напред и нагоре, за да спрем да бъдем възприемани като „турски кенеф”, всъщност се въртим в омагьосан кръг. Няма да излезем от него докато българите продължават да получават подигравката, вместо заплата; да се прибират всеки ден в мизерията, наречена дом; да са потършевши от корупцията, наречена демокрация. И, въпреки всичко това, да сме привидно „доволни” от съществуването си.

Примери за недоволството, което масово таят в душите си хората, има под път и над път. Те просто искат да изкрещят и да бъдат не само чути, но и взети насериозно. По пътя към това обаче повечето се отказват, обезверени след поредната доза празни чужди обещания. Нашето съвремие тества в пълна степен както някогашния могъщ национален дух, така и примирението на народа. Българинът днес мечтае за емиграция. Нима само в странство можем да открием справедливост и изход от безумието?

Моника Димитрова

Още...

НЕясният протест

От скоро уча в Големия град и съм много щастлива в този факт. Но… все още не всичко тук разбирам. Гледам събрали се хора – почти като на селски събор – но какъв събор ще да е това посред зима? Студено, влажно! За да разбера какво става, приближавам до една групичка.

Явно отдавна не са се виждали. Обсъждат на кого къде са децата, как са се изучили, какви големци са станали. Като че ли не съм се излъгала за махленско-съборния характер на събитието. Но нали съм си недоверчива, решавам да попитам няколко тийнейджъри на 13-14 години какво се случва. “ Протестираме! ” “ За какво?’’- питам аз. “ Че от къде да знаем? Има ли значение? ”

Протест… зaби се думичката като пиронче в любопитството ми. Един младеж разпалено ми обяснява, че протестът е срещу Правителството, министрите и изобщо срещу всички властимащи. Някой крещи нещо от високоговорителя – “Ако исканията ни не бъдат удовлетворени, другата седмица пак ще бъдем тук…” Пак?! Отново?! Не разбирам.

Разказват ми за битите предната седмица. Заглеждам се в очите на хората. Не откривам прехвърчащи светкавички, статично електричество и скрита или не агресия. Никой никого няма да набие, да обижда, да провокира. Спокойни и уравновесени очи. Но… някак неангажирани с всичко случващо се наоколо.

Някой ме дърпа за ръкава. “Вие със студентите ли сте тук?” “Ами да… не…аз…”

Докато успея да отговоря милата възрастна дама ми разказва, че е била на протестите преди 20 години (Боже, аз тогава съм ревала в пелените) и през 97-ма също. Сега, 2009-та, протестира срещу трудния живот; срещу хората с големите заплати зад отсрещните стъкла; срещу тези, които се канят да ги заменят; срещу тези, които си искат земите; срещу тези, които застрояват горите…
Не е нужно да слушам повече… разбирам … протест срещу всичко и всички, срещу положението, срещу състоянието. Протест на думичката “не ”.

-Искате ли това?
-Не.
-Защо не искате това?
-Не.
-А искате ли онова?
-Не.
-Какво искате?
-Не.
-Знаете ли какво искате?
-Не!

Диляна Георгиева

Още...