В лето 2009-то Българската православна църква взе че възкръсна. При това – малко преди Христа. Събуди се ей така – от мъртвите! Няколко дни оставаха до Страстната седмица, когато родното духовенство се зае да реди молитви за българското образование. А заедно с молитвите тръгна и да кълне – този път просветния министър. Причина за това стана заложеният още преди две години Закон за училищното образование и предучилищната подготовка.
Родното духовенство запали тамяна и хукна да гони Дявола, без дори да помръдне погледа си малко по-далеч от носа. Проблем от екзистенциален характер за поповете се оказаха цели две редчета в проектотекста. Те успяха да събудят у Църквата чувство не толкова за служебен и национален, колкото за патриотичен и верски дълг. Макар че аз лично, като мръсен неверник и низвергнат атеист, не можах да разбера кой от двата ни Синода се възмути. Не това е важното. Вярата сплотява – нищо, че стълбът й го удари гръм, та се разцепи.
Внезапен и остър православен зъбобол се зароди в глава 17 - „Деца и ученици”. Проблемната точка на грехопадение в Чл. 161 гласи: „(3) Ученикът има следните задължения: 6. да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания.”
Всеки здравомислещ, нефанатизиран индивид (независимо дали е кръстен, или ще гори в Ада) би прозрял в горния цитат един доста смел правен опит. Законов регламент, с чието налагане държавата би могла най-сетне да упражни липсващ към момента контрол. Да вкара в обозрими и разумни представи инак тъй далече ширналото се понятие „верска и етническа толерантност”. Казано по-простичко – с конкретния текст законодателят цели да ограничи изтъкването на каквато и да е общностна принадлежност. По този повод се наложи министърът на образованието Даниел Вълчев няколкократно да напомня, че българското училище отдавна и все още е светско, а не религиозно. „Религията е въпрос на съвестта на човека, на семейна среда, на традиции и култура. И ако човек иска да стане съпричастен към един или друг религиозен култ, той трябва да направи това по собствено желание", бе казал Вълчев още през 2007 г.
Каза го, когато създаде Обществен съвет за изготвяне на съвременна концепция за обучението по религия. Този съвет, по спомени и според историята, излезе ялов. Нищо не роди. Миналата година сам Светият синод разкритикува идеята религията да е задължителна отрано, веднъж седмично. В пълен противовес с досегашната позиция на църковната институция се оказаха тазгодишните изявления на сливенският свещеноиконом Силвестър Янакиев. Малко преди Великден, в писмо до сливенския митрополит Иоаникий, Янакиев поиска „министърът на образованието и науката Даниел Вълчeв да бъде предаден на анатема от Светия Синод, ако не е член на църквата или да бъде отлъчен от църковно общение, ако е член на Българската православна църква”. По-нататък в писмото свещеникът обяснява и мотивите си за това искане като „продиктувани от последния му опит (на министъра) да унижи нашите деца, като ги застави да не носят своите кръстчета докато са в училище, да не са православни християни, докато се обучават, да не вярват в Бога, докато се обучават".
И всичко щеше да е много трогателно и много истинско. Някак така по християнски праведно и справедливо дори. Ако обаче същата тази Църква, представител на която е самоотверженият свещеноиконом можеше да заема ясна и категорична позиция. Нали уж не искахме в България да има селца като Рибново, Сърница и други незнайни? Нали не искахме ученици в български училища да стоят под забрадки и с потури в класните стаи? Не искахме. Но според отдавна утвърдена Църковна, и не само ортодоксална традиция Господната институция желае да приложи двойни стандарти. Иска хем да изчезнат фесовете, хем да останат кръстовете. А двойни стандарти не бива да има. Кофти е, а и не е християнско.
Не настояваха ли духовниците за контрол над вероизповеданията? Не търсеха ли начин за овладяване на етническите конфликти? И защо когато някой намери вариант, пък бил той и компромисен, поискаха да го анатемосат? Кръстът – под блузата, забрадката – вкъщи! Щом Бог е винаги и навсякъде, значи няма как да останем без него.
А проектът, между впрочем, не дочака приемане. И е много жалко, че втори мандат за Вълчев не се очертава. Едно трябва да му се признае на този със седенките – че, горкият, изнесе цялата образователна реформа на гърба си. Стовариха му се учителските стачки (глас в пустиня), зрелостни изпити (много шум за нищо) и още маса предизвикани промени. Все неща, които някой трябваше да свърши, че и да плати цената им. А също и да понесе помията на общественото недоволство.
Разпети петък мина, но друг се задава и министърът още е застрашен. Хич да не е – има време за поне още два-три скандала до края на мандата. Пръв и последен. Бог да му е на помощ – който и да е той!
Розен Иванов
Родното духовенство запали тамяна и хукна да гони Дявола, без дори да помръдне погледа си малко по-далеч от носа. Проблем от екзистенциален характер за поповете се оказаха цели две редчета в проектотекста. Те успяха да събудят у Църквата чувство не толкова за служебен и национален, колкото за патриотичен и верски дълг. Макар че аз лично, като мръсен неверник и низвергнат атеист, не можах да разбера кой от двата ни Синода се възмути. Не това е важното. Вярата сплотява – нищо, че стълбът й го удари гръм, та се разцепи.
Внезапен и остър православен зъбобол се зароди в глава 17 - „Деца и ученици”. Проблемната точка на грехопадение в Чл. 161 гласи: „(3) Ученикът има следните задължения: 6. да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания.”
Всеки здравомислещ, нефанатизиран индивид (независимо дали е кръстен, или ще гори в Ада) би прозрял в горния цитат един доста смел правен опит. Законов регламент, с чието налагане държавата би могла най-сетне да упражни липсващ към момента контрол. Да вкара в обозрими и разумни представи инак тъй далече ширналото се понятие „верска и етническа толерантност”. Казано по-простичко – с конкретния текст законодателят цели да ограничи изтъкването на каквато и да е общностна принадлежност. По този повод се наложи министърът на образованието Даниел Вълчев няколкократно да напомня, че българското училище отдавна и все още е светско, а не религиозно. „Религията е въпрос на съвестта на човека, на семейна среда, на традиции и култура. И ако човек иска да стане съпричастен към един или друг религиозен култ, той трябва да направи това по собствено желание", бе казал Вълчев още през 2007 г.
Каза го, когато създаде Обществен съвет за изготвяне на съвременна концепция за обучението по религия. Този съвет, по спомени и според историята, излезе ялов. Нищо не роди. Миналата година сам Светият синод разкритикува идеята религията да е задължителна отрано, веднъж седмично. В пълен противовес с досегашната позиция на църковната институция се оказаха тазгодишните изявления на сливенският свещеноиконом Силвестър Янакиев. Малко преди Великден, в писмо до сливенския митрополит Иоаникий, Янакиев поиска „министърът на образованието и науката Даниел Вълчeв да бъде предаден на анатема от Светия Синод, ако не е член на църквата или да бъде отлъчен от църковно общение, ако е член на Българската православна църква”. По-нататък в писмото свещеникът обяснява и мотивите си за това искане като „продиктувани от последния му опит (на министъра) да унижи нашите деца, като ги застави да не носят своите кръстчета докато са в училище, да не са православни християни, докато се обучават, да не вярват в Бога, докато се обучават".
И всичко щеше да е много трогателно и много истинско. Някак така по християнски праведно и справедливо дори. Ако обаче същата тази Църква, представител на която е самоотверженият свещеноиконом можеше да заема ясна и категорична позиция. Нали уж не искахме в България да има селца като Рибново, Сърница и други незнайни? Нали не искахме ученици в български училища да стоят под забрадки и с потури в класните стаи? Не искахме. Но според отдавна утвърдена Църковна, и не само ортодоксална традиция Господната институция желае да приложи двойни стандарти. Иска хем да изчезнат фесовете, хем да останат кръстовете. А двойни стандарти не бива да има. Кофти е, а и не е християнско.
Не настояваха ли духовниците за контрол над вероизповеданията? Не търсеха ли начин за овладяване на етническите конфликти? И защо когато някой намери вариант, пък бил той и компромисен, поискаха да го анатемосат? Кръстът – под блузата, забрадката – вкъщи! Щом Бог е винаги и навсякъде, значи няма как да останем без него.
А проектът, между впрочем, не дочака приемане. И е много жалко, че втори мандат за Вълчев не се очертава. Едно трябва да му се признае на този със седенките – че, горкият, изнесе цялата образователна реформа на гърба си. Стовариха му се учителските стачки (глас в пустиня), зрелостни изпити (много шум за нищо) и още маса предизвикани промени. Все неща, които някой трябваше да свърши, че и да плати цената им. А също и да понесе помията на общественото недоволство.
Разпети петък мина, но друг се задава и министърът още е застрашен. Хич да не е – има време за поне още два-три скандала до края на мандата. Пръв и последен. Бог да му е на помощ – който и да е той!
Розен Иванов
Няма коментари:
Публикуване на коментар