Наскоро се замислих върху две много конкретни ситуации, прекрасно показващи немалка част от същността на противоречивото ни и достойно студентство. Нямам представа дали е уместно да ги разположа в обща смислова плоскост, но искрено вярвам, че заедно, без да е налице някаква фундаментална връзка между тях, те биха били крайно показателни за духа на времето, в което учим, ставаме самостоятелни и градим някакви кариери.
Ситуация 1: Началото на семестъра. Паричният салон. Плащаш такса. Ама си плащаш като поп! Всеки семестър по-голяма сума. Започваш да ставаш мнителен, и съзираш конспирация: „Мама му стара, наистина ще ги направят таксите хиляда кинта!” И в известен смисъл вече си пламенен радетел за общодостъпно и безплатно образование. А банкнотите в ръката ти са пресни, гладки, миришат на пари от разстояние. Тази вечер пак си на бира и шампионска лига в барчето „долу”, вече мислиш схеми как да вържеш заем със съквартирантите за нета, кино ли?... ще го свалиш и тоя филм от замундата. А, и трябва да почнеш на трета работа, за да си помогнеш в смогването. Оглеждаш се – все сходни, замислени, тактично омърлушени муцуни. С пачки в ръка и тревога в сърцето. Касиерката по правило оперира с премерени и предпазливи движения и вял поглед. Все вбесяващи жестове. Всеки ден безстрастно прибира в касата нашите радости, свободно време, книги, дискотеки, театри...Автоматизацията на задълженията й не й позволява да разбере колко сакрален за теб е моментът на плащането. После слизаш по стълбите и си пееш: „От сълзите стават ли париии...”.
И ако досега боравихме с материалното, донякъде лишено от извисена емоция и човешка вдаденост, то в следващия етюд ще стане дума именно за непринудените човешки взаимоотношения.
Ситуация 2: Сесия. Устен изпит. Кабинетът на преподавателя. Насреща се е разплула на трона си едрогабаритна, трудноподвижна жена с някаква претенциозна абревиатура - „доц.“ или „проф.“, която като аура витае във въздуха и от време на време придобива плътност на ореол. Дамата с особен патос обяснява, че си слаб и неподготвен не само по предмета й, но и въобще ти липсват ключови знания и базисна обща култура, без която няма как да просперираш. С въздишка отбелязва безспорната вина на средното образование, което не излъчва способни умове, които да попълнят престижните редици на университета. Междувременно ти напразно съжаляваш, че не си отишъл до книжарницата на БАН, за да купиш книгата й за 5.50 лв. и не си прочел страници от 246 до 324. Тези, които са си направили труда да свършат това, естествено са си спестили гнева академичен. Изобщо изслушваш едно нахъсано слово, след което си убеден, че личността отсреща има пълното право да претендира, че сама вдига слънцето на раменете си и след това го пали. И все пак смътно се прокрадва усещането, че става въпрос за представител на онази необикновена фауна от академични умове, които не обичат да стоят прави в лекциите си, не понасят динамиката и промените около себе си, не приемат присърце новаторските идеи и хрумвания. Говоренето им понякога е откровено казионно, а самочувствието им е на председатели на надзорния съвет на света.
От теб се изисква да си даваш паричките съвестно, да таиш болката си от харчовете и да я лекуваш с мисълта за изключителното основание и мисия на висшето образование, което просвещава, облагородява и извисява човешката личност. В замяна, често получаваш недвусмислени примери за бягство от призванието да даваш знание, заменено от фалшиви пози, неистини и придаване на важност.
Ангел Иванов
Няма коментари:
Публикуване на коментар