Чудесата на св. Paul

Или как за три часа три хиляди души възкръснаха

18 април, късно вечерта. Долавят се вибрации с епицентър Зимния дворец на спорта и определено не говорим за обещаното от ТВ „астролозите” разрушително земетресение. Просто Paul van Dyk, поредното голямо име на световната електронна музика, ще направи нужното, за да създаде празнично настроение на феновете.

Трансът винаги ме е привличал с това, че позволява да „потънеш” в песните, без да губи своята достъпност. По принцип имам малко по-различни предпочитания, когато става дума за няколко часа музика на живо и поради това любопитството и премереният песимизъм доминират по пътя ми към Зимния дворец.

Около залата е относително спокойно, тук-там се мяркат хора в приповдигнато настроение с бутилки алкохол в ръка. Влизането също протича неестествено бързо – охраната те поздравява на човешки (а не свински) език, опашка на практика няма. Усмивка по радиото за организаторите.

Наистина ми е любопитно кой идиот очаква България да приеме голям спортен форум с подобни зали. Отвътре кънти бас; при това кънти грозно. Комбинацията от явно недобре пригоденото за концерти съоръжение и зле настроен звук тепърва ще тегне като проклятие върху слуховия апарат на присъстващите... Странно впечатление правят мургавите господа от гардероба. Колко ли мобилни телефона ще сменят собствениците си тази вечер?

Дребни родни простотии, важна е музиката. Когато успявам да вляза, DJ Steven вече стабилно подгрява дошлите по-рано фенове. Човекът е с близо 2 десетилетия зад пулта и добре усеща какво искат да чуят хората. Комбинацията от стари и нови парчета към края става малко тежичка, но съвсем в рамките на добрия тон. Залата е украсена с множество бутафорни „полилеи”, изпитвам трудности с преброяването на прожекторите. За моя изненада доста от присъстващите не обръщат кой знае какво внимание на музиката или клатят ритмично запалена цигара. Хора около мен – всякакви. От едната ми страна има компания от модерни младежи и девойки с манекенски пропорции, а от другата – цяла бригада офисни труженици на средна възраст заедно с възпълничкия си главен мениджър. Тук-там се забелязват някакви неестествено изцъклени лица, но са малцинство. Усещането за статичност се дължи и на факта, че пред Steven има най-много 1500 човека. Към края на тричасовия сет вече е доста по-пълно. На екрана от време на време се появява името на големия гост, посрещано с радостни възгласи.
И така в игри, песни и закачки, часът е 2:00 и на пулта е Той. Различният стил на van Dyk се харесва доста повече на хората около мен, вече всеки усеща музиката, всеки танцува – по някакъв свой си уникален начин. Пъкленият план на осветителите влиза в действие и за секунди се пренасяме в една друга реалност. Тук небето променя цветовете си всеки миг, дворците са приказно огромни, а танцьорките от каубойските кабарета са като далечни привидения. Всичкото това на фона на отнасящите далеч мелодии и мачкащия ритъм. С усмивка на лицето Paul избира посоката на пътуването - „Still alive", "Chakalaka", "My Home", „For an angel"... А над главите ни професионална акробатка прави каскада от спиращи дъха номера. Това не е концерт, това не е парти, това е представление, в което участваме всички. Да, видимо Paul не си дава много зор; да, звукът предефинира понятието „гаден”; да, един лазер нямаше да е излишен, но... Самата емоция от това да затвориш очи и да си кажеш „на правилното място съм” струва много повече – поне за тези, които за пръв път се докосват до тази музика.

Точно в 5 сутринта щафетата поема Веселин Тасев, един от най-популярните родни диджеи в чужбина. Неговият сет не се отличава стилово, като акцентът е върху по-популярните песни. Очаквано най-бурна реакция от страна на прогресивно намаляващите фенове идва след ремикса на станалата вече класическа „Addagio for Strings” на Tiesto. Някъде малко след нея и аз поемам по дългия и труден път към дома.

Явор Николов