“Хленч”

Новата пиеса в Сатиричния театър

„Хленч” е пиеса за нещата, които избираме да премълчим. За агресивната ни съвест. За двубоя вътре в нас. Всъщност, „Хленч” е пиеса именно за хленченето.

И тъй като всички ние от време на време хленчим, пиесата е учудващо близка до всеки човек. Тя представя не възвишени ценности, драми и велики прозрения, а ежедневието на едно средностатистическо семейство. („Скучно!” – би казал някой. Ами не. Просто онова, което се разиграва на сцената, е собственият ви живот. Само че предстои да го осъзнаете.) Комбинацията от актьорско изпълнение, режисура и сценография създава толкова естествена обстановка, че в един момент забравяш, че си на театър, имаш чувството че си в собствения си дом и току-що си се прибрал, дори се озърташ да видиш къде си си оставил пантофите.

Автор на пиесата е Стивън Бъркоф. Това е първата й реализация на българска сцена. Режисьор е Цветан Даскалов. „Хленч” е първата пиеса, която той поставя в Сатиричния театър. Актьорският екип, който е избрал – Стефан Денолюбов, Жанет Йовчева, Кирил Бояджиев, Йорданка Стефанова и Стефан Щерев - съумява успешно да реализира неговите идеи. Заслужава да бъде отбелязана и впечатляващата сценография на Николай Нинов.

Идеята на пиесата е да представи вътрешните монолози на всеки един човек като казани на глас. Това донякъде е и изначална същност на театъра – да изкрещява, да казва на глас онова, което човек таи в себе си. Стивън Бъркоф и Цветан Даскалов представят това посредством петима обикновени герои, всеки от които има някакъв свой страх. Този страх жадува да бъде изкрещян, но въпреки това никой не му позволява... защо?

Действието се развива в дома на еврейско семейство през 1983 година. Но това няма как да бъде усетено – не и от текста, играта на актьорите или режисурата. Пиесата е болезнено актуална днес, в България, във вашия дом. До един момент дори усещането за театър изобщо липсва, героите се стопяват до лица от деня, случките – до моменти от живота. Вероятно затова след този момент започва една излишна театралност и преиграване – може би по-особено режисьорско виждане, което сякаш контрастира със смисъла.

През 1993 г. пиесата печели награда за комедия на Единбургския фестивал. Не е съвсем комедийна, обаче – стряскащо позната е и има уникалния талант да казва красиво простичките истини, за които не сме се замислили.

Сюжетът се размива в диалозите, но това е сред силните страни на пиесата. Ключът за въздействието е балансът между движение и статичност и синхронът в актьорския екип – нещо изключително трудно постижимо. Осъществява се изключително добра комуникация на ниво текст, което в много голяма степен се дължи на преводача – Мадлен Чолакова.

Стефан Денолюбов изгражда забележително добър образ. Ролята на Жанет Йовчева е особено трудна сама по себе си и затова е трудно да се определи в цифри и грамове доколко е успешна тя; със сигурност обаче е запомняща се. Кирил Бояджиев дебютира на сцената на Сатиричния театър с ролята си в „Хленч” – един доста убедителен и силен дебют.

Секс, разбира се, има – но той е по-скоро като деликатна подправка, която може и да не е по вкуса на всеки. Хумор също има – в умерено количество и съвсем на място.

Пиесата натежава не със сюжет или философия, а с времетраене. От време на време обаче има мънички смислови прозорци, през които зрителят може да получи глътка въздух.

Историята, очаквано, свършва съвсем неочаквано. Не краят е най-интересен обаче, а истините, осмислени в хода на действието. Пиесата не ги заявява, тя просто разказва...

Обикновено въпросите дремят в нас, а ние не смеем да ги събудим. Някак ни се иска да останем глухи, да задремем и ние. „Хленч” не задава въпроси и не провокира. Тя дава отговорите.

Десислава Гичева