Метъл концерт, шведски стил

Месец април. Петък, но не 13, а 10. Към шест вечерта пред зала Универсиада в София имаше впечатляващо много хора с черни тениски и преобладаващо дълги коси. Млади, стари, мъже, жени, имаше дори деца. И идваха още. Поводът – концерт на HammerFall, Sabaton и Bloodbound. Явно датата 10 април не само за мен е била дългоочаквана. С настъпването на началният час отпечатан на билетите ни – седем – хората започнаха да се сгъстяват около входовете. Както сме свикнали обаче тук в България, пропускането на хора в залата се забави. В приказки и закачки и разбира се доста голяма блъсканица мина близо едночасовото чакане. За жалост изпуснах да видя първата група – Bloodbound. С компанията ми заехме позиция с гледка като от орлов поглед. Според някои това убива тръпката, когато не си долу пред сцената и не споделяш еуфорията, но пък те не знаят за невероятното усещане да виждаш морето от хора и ръце пред себе си. Настъпи мрак. В този момент вече няма значение къде си, кой си, понякога дори с кого си. Магията на музиката те завладява и изпадаш в блажено безвремие.

Sabaton откриха с песента „Ghost Division”, което накара публиката да настръхне. Последва „The Art Of War”, „40:1” и „Cliffs Of Gallipoli”. За секунда се откъснах от песните и се огледах около себе си. Не, вече не само се пееше, скачаше се, мятаха се гриви, куфееше се с вдигнати ръце. Думите не са достатъчно, да се опише какво потича по вените ти в такъв момент, а аз самата не мога да изразя какви бяха мислите ми когато започна „Attero Dominatus”. Истината е една. Спираш да мислиш и се отдаваш на експлозивното усещане, тялото ти се движи само в такт с мелодиите. Тълпата откачи още повече на „The Price Of A Mile”, а на „Primo Victoria” екзалтиралата публика направо избухна. Краят на преливащото от адреналин изпълнение на Sabatron дойде с „Metal Machine”, която към края вокалът Joakim Broden преля в „Metal Crue”. Малко преди да приключи целият концерт почитателите им имаха възможността да се видят с тях и отблизо, да поприказват и да се снимат с членовете на групата до щанда с мърчъндайз.

Няколко минути отдих за публиката, използвани главно за презареждане с бира. Сцената бе трансформирана и когато настъпи моментът завесите да се вдигнат, обляни в пурпурната светлина на прожекторите излязоха Joacim Cans, Oscar Dronejak, Pontus Norgren, Fredrik Larsson и Anders Johansson. Ако до този момент залата изглеждаше пълна, то след излизането на HammerFall тя сякаш щеше да се пръсне. Хедлайнърите започнаха с „Punish & Enslave”, ръцете бяха във въздуха, размятаха се коси, отново. С последвалите „Crimson Thunder”, „Legion” и „Blood Bound” групата потопи всички ни в шеметен поток на емоции и ни наелектризира. Подобаващо продължиха с „Renegade”, „Hallowed Be My Name”, „The Abyss” и други незабравими парчета като „Glory To The Brave” и „Riders Of The Storm”. Каквото и да напиша тук, то няма да даде ясна представа за случилото се в тези моменти. Едни от най-запалените и искрени фенове бяха четирима младежи на възраст около дванадесет, придружени от родителите си, които и за минута не спряха да пеят на крака и с вдигнати ръце на реда пред мен. Кулминацията бе вторият бис, на който HammerFall изпълниха невероятната „Hearts On Fire”. Докато слушах в транс изпълнението на живо, някъде в подсъзнанието ми изскачаха на моменти кадри от клипа, допринасяйки за максималното изживяване на песента.

В заключение мога да използвам само една дума: нечовешко.

Жени Гутева