Кой измени на себе си в битката на камикадзетата

Има моменти, когато дори разумният, пресметлив и отговорен човек напуска своята подредена реалност и се втурва в гонитба със свръхестественото, необяснимото в себе си и в околните. Тези моментчета обикновено траят кратко, но затова пък се помнят повече.

В онази мека майска нощ през 2005-та, вглъбеният мъж се зарадва, с присъщата за себе си сдържаност, на последния съдийски сигнал. Треньорът на Ливърпул Рафа Бенитес (на снимката) беше надлъгал съперника Челси по начина, превърнал се в негов патент – след тежък тактически сблъсък, с неатрактивна защитна игра, съмнителен гол и пазене на резултата.

Четири години по-късно, съдбата изправи Бенитес пред същия противник, но му предложи коренно различна ситуация – след загуба с 1:3 в първия двубой, мениджърът трябваше да втълпи на футболистите си да забравят всичко, на което ги е учил – изчакването, подсигуряването, търпението, отбраняването. Ливърпул трябваше да забрави разума и да отприщи лудостта си. А кой би предположил, че в мърсисайдци има толкова много лудост, подтискана и сдържана тези четири години.

Само че червеният отбор имаше насреща си противник, който също твърде дълго беше таил лудостта в себе си. За разлика от Ливърпул, Челси имаха какво да губят – резултата от първия мач задължаваше и предполагаше внимателна и предпазлива игра. Обаче „сините” успяха да проиграят цялото си предимство след едно безотговорно първо полувреме, сякаш единствено, за да си намерят причина да издивеят неврастенично през второто.

В битката на камикадзетата, футболистите не се притесняваха да грешат един през друг. Двамата вратари сякаш бяха ударили бас кой ще успее да закопае отбора си по-злостно. Петър Чех от Челси рано взе предимство, доверявайки се на перверзното си чувство за пласиране и допускайки рядко опозоряващ гол от Фабио Аурелио, с който всъщност започна дъждът от попадения. И през останалото време, Чех обитаваше рамките на вратата си с увереността на дете, загубило майка си в шопинг център. Но пък отсрещният вратар Пепе Рейна категорично засенчи колегата си, като си отпука храбър автогол и даде началото на обрата за Челси. В тази феерия от излагации, за неутралния зрител беше по-интригуващо да следи малките съдби и обрати на отделните футболисти, отколкото обратите в общия резултат. Какво да се каже за бранителя Бранко Иванович, който беше изминал пътя от твърда резерва в Челси до герой от предишния мач срещу Ливърпул, където вкара два гола за победата с 3:1. В реванша обаче, сърбинът първо прегърна страстно Шаби Алонсо в наказателното си поле (уви, реферът не разбра този зов за близост и отсъди дузпа), а после наивно се върза на финта на Алберт Риера по фланга, което доведе до четвъртия гол за мърсисайдци.

В крайна сметка, футболистите на Рафа Бенитес се оказаха достойни за усмирителна риза, но като че ли бяха подценили потенциала на Челси да бъде също толкова далеч от разума и това се оказа решаващо за загубата на Ливърпул. „Сините” продължаваха да нападат, сякаш животът им зависеше от това дори докато водеха с 3:2 (тоест общият резултат от двата мача беше 6:3 в тяхна полза). И в този смисъл, крайният резултат от мача остава някак на заден план, засенчен от въпроса има ли разбираемо обяснение за тази метаморфоза на ценностите у треньор и футболисти? Впрочем, Рафа Бенитес отново не показа много емоции по време на сблъсъка. Но той осъзнаваше, че този ден, бил той и неуспешен за него, ще се помни много повече от онзи преди четири години, когато победи Челси. Защото сега вглъбеният мъж успя да победи по-страшен съперник – себе си.

Тодор Ковачев