Блог на "Свободен вестник"

„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!”

Всеки знае това четиристишие, защото всички сме в механата. Там потният, зачервил нос от лютата ракия нашенец е яхнал юнашки глобуса и владее целия свят. „Да живей!” – завлачено се провиква и излива поредното стъкло с горещата вода в бездънния си търбух. А хората около него не го забелязват. Самотният ездач на глобуси, който е покорил света... нядъде в мечтите си. „Къв си ти бе!”- провиква се сериозен мъж, сам на голяма маса. „Българин!” – гордо отвръща ездачът...

Стартира кандидатстуденстката кампания, емоциите както обикновено надделяват, всеки гледа здраво да хване за врата настоящето и да го впрегне към своето бъдеще. И сякаш настрани остава въпросът колко ще напуснат родните предели и тази година към „Европата”. Тежко е, когато държавата губи интензивния си пулс, буйната, младежка кръв постепенно оставя пусти кръвоносните съдове на страната. Старите хора мъдро
отсичат, че бъдещето на България е в техни ръце, но същите тези ръце са заети да държат натъпканите куфари и намачканите международни паспорти.

Държавата просто ги изпуска и няма сили да ги върне, усещайки това безсилие, те остават в малката си България някъде там. Празните патриотарски обещания не стигат до тях, оптимистичните викове „Всичко ще се оправи! Надежда има!” остават глухи... Думата „българин” се е превърнала в нарицателно за нещо лошо, едва ли не символ на дребност. Липсва родовата принадлежност, единствено на национални празници се пускат по няколко салюта... и после имената отново потъват в прах до следващия празник. После да се чуди човек защо има малки „Българийки”...

Но нашенецът, волният ездач, продължава да пришпорва глобуса и да владее света...с надеждата да дойдат последователи.

„Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!”

Виктор Иванов