Войната е опиат

Сержант Уилям Джеймс поема екипа за обезвреждане на бомби по време на война в Ирак. Неговите подчинени обаче нямат идея с какво ще се сблъскат в негово лице. Свободолюбивият сержант не се подчинява на заповеди или правила. Той се доверява само на инстинктите си, а те го дърпат единствено към опасността и адреналина. Но какво се случва, когато въпреки безразсъдната си пристрастеност към войната, попаднеш в центъра на нейния хаос? „Поривът за битка често е могъща и смъртоносна страст, затова войната е опиат”.



Противно на всички награди, които взе, за „Войната е опиат” няма какво толкова да се каже. Смущаващо проточен, посредствен и измъчен, без поанта, без опорни точки и запомнящи се моменти. Главният герой обезврежда бомби, а другарите му послушно го чакат отстрани. След това безкрайно се дебнат с неясен враг в грозната прашна пустиня или из градските порутини. Тук-таме някой взрив събужда зрителя, но подрусването на камерата отново го унася.

Това е всичко, но трае два часа, които ти се струват поне като четири. Наистина, „Войната е опиат” успява да избегне някои от традиционните недъзи на военните филми – не се увлича твърде много в сантименти, героизирането на американските войници е по-деликатно, а войната е пресъздадена не толкова холивудски, колкото реалистично,
документално. Но това не успява да спаси продукцията. Даже напротив – кара те да оцениш наивните, но зрелищни филми за американската армия, в които поне камерата не се клати непрестанно и не излизаш от киносалона с главоболие.

На местата, където опитва да покачи напрежението, „Войната е опиат” си остава муден, а и героите не успяват да те заинтересуват достатъчно. Дори основното послание на филма за опасността от пристрастяване към войната отминава на твърде заден план и сякаш потъва из мръсотията на отблъскващите пейзажи.

Режисьорката Катрин Бигалоу вероятно е изпълнила целта си – показала е Ирак като крайно неприятно място и дейността на американските войници там като изключително мъчителна. Академията оцени това с 6 Оскара, но зрителите едва ли ще го оценят високо.

Тодор Ковачев



Е, от „Войната е опиат” стана ясно каква е разликата между Катрин Бигалоу и бившия й съпруг Джеймс Камерън. Единият умее да прави добри филми без помощта на компютър.
Макар че масовата публика полудя по сините човечета от „Аватар”, кино критиците прецениха друго. „Войната е опиат” обра сума ти филмови награди. Но всъщност тези награди не струват пукната пара. Тези два часа, които евентуално бихте отделили за да гледате филма, може би ще ви се сторят дълги и протяжни. И може би ще ви напомнят
за първата ви среща (искрено се надявам да е имало такава) със „Списъкът на Шиндлер” – една грозна действителност, представена през очите на силен и самоуверен мъж.



„Войната е опиат” е близък до документализма. Ясна сюжетна линия липсва, поради простата причина, че една война сама по себе си не може да се събере в един пласт. Филмът е по-скоро импресия, предпоставка за изграждане на лично мнение. И в тоди ред на мисли, ако не си падате по гимнастика на сивото вещество, вървете на 3D да гледате картинки. Ирак – грозен, гол, пуст и мургав, болен, изпълнен с отчаяние и безпътност хвърля в очите ни хаоса на насилието. Америка – силна, въоръжена, ехидна, всесилна и всеубиваща, се опълчва и всява мир. Влюбена в убиването. В адреналина. В миризмата на плът.

Лентата си струва гледането. Но не и комерсиализацията. „ Войната е опиат” не е филм за големия екран. И без това от него ни крещят какви ли не идеи и гледни точки. Катрин Бигалоу подава на публиката прекалено голяма лъжица. Но ако издържите филма и след него усетите, че стоите с отворена уста, то това най-вероятно се дължи на факта, че сте отворили себе си за нов тип кино. Онова, което се нуждае от малко, за да каже много.

Десислава Желева