Блог на "Свободен вестник"

***

Да си светия над ничий олтар.
Да няма кой пред теб да се помоли.
Да чуваш дишането на всяка жива
твар,
а да няма кой да чуе твоето.
Защото може би то не съществува.
Но ти си толкова привикнал с тоя
факт,
защото толкова си свикнал
да робуваш
на собствения си мизерен мрак.
И си толкова потънал в своя ад,
че не искаш и да чуеш за измъкване.
Благодариш ми. От учтивост.
После пак
се побъркваш от разсъмване
до мръкване.
После спиш. Но въпросът със съня
в случая е много относителен.
Превърнал си земята си в дъска –
плоска. Паралелепипедна.
С шест отровни, ръбави стени,
без прозорци, капандури и врати.
Шест стени. Един перфектен гроб
за всяка малка, глупава любов.

Жената с токчетата

ЕЗИКЪТ НА ВЪЛЦИТЕ

Научила езика на вълците,
седя на ръба на залеза
и очаквам среща с луната,
раздирана от отстрите нокти
на копнежа за споделяне.
Да се превърнеш на вълчица -
косите ти да станат козина,
настръхваща под погледа на хората,
очите, скрили дълбоко човешкото,
да блестят в мрака,
ръцете, нежно докосвали,
да раздират сега плътта!
Седя и чакам факлата на залеза
да заличи древните
символи на човешкото,
изписани върху сърцето.
Бягство, отмъщение и глад.
Чакам своята плячка.
Луната като отражение
на божиите зеници
се губи зад небесните клепачи
и само след поредното примигване
се появява цяла.
А воят ми като вълчица
се промъква в мрака
по-близо до леглото ти.

Ася Владимирова