Алиса в страната на чудесата

Филмът е алтернативен прочит на две от най-обичаните книги в цял свят. Тим Бъртън режисира известната история на Луис Карол в 3-d. Джони Деп е в ролята на Шапкаря, а Мия Вашиковска е 19-годишната Алиса, която се завръща във вълшебния свят, където е попаднала като малко момиченце. Там тя среща отново старите си приятели: Белия заек, Туидълдий и Туидълдъм, Съсела, Гъсеницата, Котарака и, разбира се, Шапкаря. Алиса предприема фантастично пътешествие, за да открие съдбата си и да сложи край на тиранията на Червената кралица.

Първоначалните предубеждения, които зрителят може би е имал, са били насочени към изпълнението на младата Миа Вашиковска. Тя обаче пребори дори моя скептицизъм. Актрисата излъчва необходимата невинност и в същото време дълбочина на образа. Изглежда истински отдадена на ролята, а и стои прекрасно до Джони Деп. Той пък от своя страна изигра една от най-готините си роли. А и кой не харесва Лудия Шапкар? Той и Чеширския котарак са най-свежите герои от историята за Алиса, а Тим Бъртън ги е развил дотолкова, че те се превръщат в най-свежите образи на 2010-а. Червената кралица, изиграна от съпругата на Тим Бъртън Хелена Бонъм Картър, е истински гротескова и побъркана, точно както си му е редът. Беснее, пръска заповеди и умира от желание да сече глави. Около нея са поставени контрастиращи на излъчването й сладки животни, които безумно се боят от нея. Така комичното се усеща дори повече.


Единствената малка дупчица във филма е Ан Хатуей, която леко дразни с гигантската си уста, която във филма изглежда дори още по-голяма. На фона на всички откачени актьори, които безпроблемно скачат в ролята на откачени герои, Ан стои малко дървено и сухо. Ако пък това е била първоначалната идея на Бъртън, се извинявам. И на най-цветното място все трябва да има някой сив. В този случай бял.

Сюжетната линия на филма не следва плътно оригиналната история на Луис Карол, но в същото време е съхранила изцяло духа й. Новите неща пасват на старите, а онези от старите, които не присъстват са компенсирани по друг начин. С други думи – свидетели
сме на една от малкото успешни екранизации на книга. А и не просто книга, а Алиса. Предизвикателство е да създадеш плътност на образи, които цял свят е рисувал в главите си толкова години наред.

Когато говорим за визия на ,,Алиса в страната на чудесата``, не само графична, но и чисто от страна на реквизит, думата е само една – стил. Страната на чудесата е чудесна, оплетена от странни растения и животни. Алиса пък е оплетена в прекрасни рокли, синята от които ме накара кротко да й завидя от скучната си зрителска позиция. Цветове, карти, рози, гигантски глави и очарователна бяла мишка. Страната на чудесата никога не е била по-живописна и по-примамлива. Да се чуди човек защо Алиса избра да се върне в реалния свят...

Десислава Желева


Който е очаквал Тим Бъртън да пренесе неподражаемия си стил в 3-d и да създаде нещо грандиозно, ще има да си чака. „Алиса” няма нищо общо с възможностите на режисьора,
с начина, по който той гради историите и образите си. Бъртън умее да смесва комичното, тъжното, странното и ужасното по уникален начин, но този път дори не се е опитал да го направи. Вместо това имаме една линейно и повърхностно разказана история, която би могла да грабне само най-малките зрители. От падането на Алиса в дупката до ужким грандиозната битка накрая сюжетът е поднесен рутинно и по задължение.

Всичко във филма, от сценарий и визия до актьорска игра, е направено детински, анимационно и равнодушно. Забравете всякакви асоциации със зрелите филми на режисьора или сериозните превъплъщения на Джони Деп. „Алиса” по-скоро напомня стандартна анимацийка на Дисни от 90-те, нещо в стил „Принцесата лебед”.


Главната героиня безспорно е вироглава, но е трудно да се обособи каквато и да е друга черта от характера й. Заобикалящите я животинки са наглед симпатични, но безлични като герои. Котката изчезва и се появява, заекът търчи, съселът подскача и толкоз. Жалките им опити да лансират шегички не успяват да разсмеят дори децата в киносалона. Липсва герой като магарето от „Шрек” или дори катерицата от „Ледена епоха”.

Шапкарят разполага с повече екранно време, но върху него пада тежестта да компенсира неубедителността на останалите. Така той се губи в опитите си да е хем забавен, хем луд, хем мистичен.

Джони Деп прави каквото може в ролята, но е скрит зад тоновете грим и сякаш и той се чуди какво точно се очаква от него. Танцът му в края на филма е най-забавното нещо в „Алиса” изобщо, но трае само няколко секунди.

Лошите персонажи пък са нереалистично зли и досадно прости. Валето е наивен в жестокостта си, а образът на Червената кралица се изчерпва с голямата й глава и крясъкът “Отсечете им главите!”.

Очевидно продукцията разчита основно на 3-d технологията. Наистина герои и предмети са забити право в лицето на зрителя и изглеждат обемни, но всъщност визията не е нещо невиждано. Някои сцени са проектирани добре, но пък на места шаренията идва в повече.

Все пак сигурно ярките цветове на екрана нямаше да дразнят толкова, ако не беше сивотата в цялостната реализация на филма. Неочаквано е да се каже точно за произведение на Тим Бъртън, но в „Алиса” няма душа. А това трудно можем да преглътнем, особено откакто гледаме филмите на Пиксар...

Тодор Ковачев