ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

понеделник, март 15, 2010

В прегръдката на художествената галерия


Колкото повече се губиш, толкова по-интересни неща намираш

Огромната жълта сграда ме гледа отвисоко, все едно ми се присмива. Пристъпвам напред, повдигам се на пръсти и едвам успявам да отворя масивната врата. Набързо си вземам билет (със студентско намаление, разбира се) и оставям любопитството да ме завладее напълно.

Тръгвам смело нагоре по огромното масивно стълбище и автоматично поглеждам нагоре. Във висините на тавана са сгушени златист полилей с хиляди висулки, както и множество странни орнаменти, до които зее голяма черна дупка. Продължавам уверено и се изправям пред следваща масивна дървена врата, с която трябва да се преборя.

Попадам в стая с размерите на хола на Любо Ганев или Котоошу. Пристъпвам уплашено, а паркетът злобно скърца. В ъгъла пълничка лелка чете вестник, поглежда ме разсеяно и се връща към четивото си. Продължавам на пръсти, за да не я притеснявам в работно време. Скоро обаче забравям за околния свят, защото потъвам в света на картините.


Има всичко – от изтупани чичковци и натруфени лелки до плодове и зарзават в най- различни форми и количества. Изумява ме колко са огромни платната, които съм свикнала да виждам като миниатюрни картинки в учебниците. Масивните рамки са приковали магични моменти от селския бит – от усърдната работа до сладката почивка.
Четката и талантът са успели да уловят и всички възможни настроения на майката природа. Разбира се, няма нищо по- внушително от разгневено небе, от което след миг ще се изстрелят светкавици.

Хрисимите силуети на сдържано усмихнати госпожици са в компанията на предизвикателно и още по- предизвикателно разгонени дами. Удобни старовремски диванчета са на разположение за всеки, който би желал да поседне. По няколко огледала висят във всяка
зала и заедно с огромните полилеи засилват дъха на аристократична изтънченост наоколо. Имам чувството, че ме гледат хиляди очи, въпреки че наоколо няма никой. При всяко изскърцване на пода се оглеждам за призрачна фигура, която да ми се скара за причиненото безпокойство. Радвам се, че отвсякъде струи светлина, дори от табелките на експонатите. Без нея обстановката би се превърнало в перфектна снимачна площадка за създаване на филм на ужасите.

Случайно попадам на надпис в ъгъла, според която секция със склуптури се намира на горния етаж. Смело тръгвам нагоре по тясно стълбище с още по-олющен таван, а наоколо има по-вече прах, отколкото в неразпечатана пирамида. След няколко завоя стигам
до следващата масивна врата, зад която се крие цял куп триизмерни фигури.

Изпарява се всяка надежда тук да бъде малко по-малко призрачно. Камък, мрамор, гипс и желязо се превръщат в усмивки, ужасени лица и изящни тела. Най-впечатляващи са миниятюрните експонати, които колкото и да гледаш, не успяваш да забележиш всички детайли. На не по-ниско ниво са и склуптурите, които надвишават човешки ръст – дрипав старец със зло лице, братята Кирил и Методий, див звяр, който разкъсва човек. В най-отдалеченото кътче на последната зала пък е сгушена поразяващо романтична
гледка – две влюбени души точно преди първата си целувка.

Губя се само два пъти по пътя към изхода. Отчасти защото ми се иска да видя отново творенията на изкуството, а може би и защото се надявам, че ще намеря още някое малко съкровище. И се радвам, искренно се радвам, че преживях Националната художествена галерия...

Галя Младенова


Няма коментари:

Публикуване на коментар