Никой не ни попита за камерите

Студентският съвет се показа като казионна структура

Смея се в себе си, представям си картина от филм: качвам се по стълбите пред Алма Матер, изведнъж, незабелязано от мен, специално устройство се задвижва в окото на някой от братята Евлоги и Христо Георгиеви и упорито ме фиксира, кадрите вървят по монитор някъде в сърцето на сградата, къдетото служител трескаво оповестява: „Лицето проникна!”

Повече от необходима е оживената и ангажирана дискусия около въвеждането на видеонаблюдение в Софийски университет. Оказва се, че камери и досега е имало, но е актуално тяхното обновяване и модернизиране. Не е съвсем ясно колко точно струва това. Със сигурност парите, които са дадени, не са малко. Можем само да си представим
истинските дивиденти за нас студентите, ако сумата беше предназначена за нови компютри, книги в библиотеките, организиране на някакво научно или културно събитие, ремонт на тоалетните, ако щете...

Откровено дразни начинът, по който е взето решението. Студентите за пореден път са прескочени с пренебрежение. Нали си имат Студентски съвет, нека членовете му, така или иначе избрани от самите студенти, да изкажат критиката си по темата, ако имат такава.

Да, ама Студентски съвет на СУ отдавна се е разголил безсрамно като неспособна и импотентна структура, която няма нищо общо със студентите и студентските интереси. Безличното му живуркане и казионност се проявиха вече не един път. Нека само си припомним протестите отпреди година, когато същите хора, претендиращи да са пряк изразител на студентската воля, отказаха да застанат в първите редици на понеслия се бунт, тъй като не били изчерпали всички средства за диалог с властта. Доскорошният
председател на същите пък имаше вземане-даване с прокуратурата по обвинение за сериозно вземане... И сега очакваме от тези юнаци да скрепят адекватна теза по конфликта за видеонаблюдението. По-скоро камерите ще заговорят с човешки глас, за да защитят решението на ректора. Добре че група студенти се сетиха да възбудят публично
обсъждане на проблема чрез серия от дискусии, провеждани в различните факултети на университета. Присъствието на тях бе променливо (във ФЖМК бяха една палатка хора), но важното е, че на тях прозвучаха аргументирани мнения за и против видеонаблюдението
и изобщо се заговори за смисъла на този акт, макар и като отглас на официалното решение.

Ясно е, че в Софийския университет се краде. Изчезват лаптопи, телефони, цели чанти, дори тоалетна хартия. В тази връзка камерите изглеждат смислена мярка – веднъж като средство за изобличаване на извършителите и втори път като превантивен подход. Важно е доколко тяхното присъствие респектира и изгражда в съзнанието на хората психологическа преграда да не посягат към чуждите вещи. Опитът от видеонаблюдението
във футболните агитки е красноречив – обичайните агресори идват на всеки мач и се бият, без да им пука особено, че са снимани от камери. Каква е гаранцията, че и в настоящия случай не става дума за имитиране на дейност? Друг аргумент за въвеждането на засилено видеонаблюдение и всъщност може би конкретен повод е събитие от 14 януари миналата година по време на студентските протести в близост до Ректората. Тогава група от съмнителни индивиди нахлува в сградата на Университета и започва да буйства по коридорите.

Постъпката на хулиганите предизвиква в идните дни на протестите следната реалност в Ректората: не се допускат студенти на СУ, които носят националния трибагреник, вероятно по подозрение, че също са агресивно настроени. Полуобявен аргумент за камерите е и страхът, че може да се организират „по западен модел” нападения с огнестрелно оръжие от учащи се в образователните институции. Не става ясно обаче как точно камерите физически ще спрат психически нестабилните камикадзета. В подобните случаи камерите само правят зверствата видими впоследствие, като засилват ужаса и страданието от случилото се.

Дори се стигна до лансиране на идеята за въвеждане на пропусквателен режим чрез така наречените „пасарелки” (познати ни от метрото например), които да ограничат здравословно достъпа до университета на хора, които нямат работа там. Известно е, че в Софийския университет и в частност в Ректората всекидневно се провеждат редица научни и културни събития – дискусии, открити лекции, прожекции, изложби, представяне на книги и много други. На тях, естествено, присъства значителна маса хора, които не са свързани с университетската общност, но желаят да споделят миговете на интелектуално или духовно посвещаване на някаква кауза. Такава крайна мярка би сложила кръст на благородната автономност и достъпност на университета
като всеобща територия на знанието, културата и изкуството. Освен всичко няма нищо лошо например в това да седнеш и да почетеш книга в Ректората, макар и да не си студент на СУ. Добре че от противопожарни съображения (при възникнала нужда ще е проблематична евакуацията на хората) идеята за пропусквателен режим отпадна.

Проблемът с камерите в СУ има много общо с неслучващия се (и слава Богу) Закон за електронните съобщения(ЗЕС). Всъщност и двете са от едно котило – университетската власт и държавната власт се опитват да осигурят едно благо (сигурност и незастрашеност, борба с пресъпността), като грубо погазват с видеонаблюдение, подслушване на телефони и следене на онлайн кореспонденция друго благо (лично пространство, индивидуалност, частен свят на индивида, спокойствие на работното/ учебното място). Това е като с децата без родители. Опитваш се да ги социализираш сред връстници, като ги вкарваш в домове за сираци, където обаче се е установила непокътната действителност на персонал от насилници и педофили и гърмящи бомби.

В края на краищата може би става дума за йерархия на ценности. Безспорна ценност е сигурността на академичната общност, но постигана по коректен път. На върха на тази йерархия обаче несъмнено е усещането за мисия на Софийски университет като място за всички, които не спират да искат да знаят и могат. Място, в което отделният човек по презумпция и без допълнителни тежнения се чувства защитен, пълноценен и способен.

Най-неприятното е, че възникналите трудности по сигурността се решават половинчато,
търси се мекото на хляба, не се работи с хората, а се прибягва до техниката. Защото тъкмо хората на входа на университета установяват притежававането на оръжие (друг е въпросът как е придобито, откъде е взето, изобщо цялата линия е порочна и свързана с отблъскващи дупки в Системата). Охраната в Софийски университет обаче се състои по сполучливия израз на мой познат от „дедигарди”, които по правило се държат нагло и арогатно при запитване и сякаш се имат подобно на Странджата за съдържатели на кръчма под земята.

Не на последно място прави впечатление, че се запретват ръкави да се монтират камери уж в интерес на Университета и студентите, но не се говори за установените груби нарушения при изпълнението на държавните поръчки. По същия начин вниманието се разсейва и от орязаните стипендии. Някак от само себе си се налага усещането, че камерите в СУ са като униформите в УНСС – истинските проблеми се подминават за сметка на недействителните.

Ангел Иванов