(или „Защо обичаме да ни е трудно?”)
Два часа и петнадесет минути от началото на новия ден. Не онова слънчевото начало с радио часовника – в стаята е тъмно и, поради отворения прозорец, студено. Напипвам лампа, светвам. Явно съм заспал върху някакъв бивш миризлив учебник или настояща баница, ако предпочитате.
„Сесия”... Звучи като гадна медицинска манипулация; от тези, които се правят с голяма стъклена спринцовка и игла с размер като за слон. Само го кажете бавно – „сесия”. Колко нежно съска, нали? Няма студент, който казва вълшебната думичка с непринудена усмивка. Или, и да има, надали е заради нощите като тази.
Вглеждам се в блуждаещия монитор. Явно съм се предал 7000 знака преди заветната цел – средно безсмислена курсова работа. Да, чудеса правят абстрактните часове от денонощието, когато са комбинирани с около половин литър кафе. Нищо, утре тъкмо ще ми е интересно да се запозная с написаното. Мечтата на мързеливия графоман – да чете всеки ден едно и също свое творение, но винаги да го вижда ново. И графоманите са хора, все пак, нашето висше образование е толкова нетолерантно към тях... По време на семестъра никой не се интересува от писателския им порив. Всъщност, повечето преподаватели с удоволствие биха си чели лекциите и пред празна аудитория; вероятно защото са притеснителни натури, не за друго. Пък и то на студентите им харесва така – можеш да си работиш спокойно на пълен работен, да си пиеш като пълен безработен или просто да си гледаш в една точка по цял ден. И аз съм безпаричен български студент, и на мен ми харесва. Повече би ми харесвало тия дни да спя като бял човек, но няма как. Вярно си е, че ученическите навици са ми доста близки все още, та по навик се мъкна по лекции. Един вид да научиш това, което иначе ще разшифроваш от нечии записки за норматив три месеца по-късно. Идеята е почти добра, но не и когато видимо само си пилееш времето и на никой не му пука какво си схванал и какво – не. Текуща проверка на знанията? По-скоро рядкост е това, съвсем друго си е непрестанно да ти пада небето върху главата в продължение на месец. Все пак има толкова приятни работни места с осигуряване върху 150 лева... Не е толкова страшно – сядаш си на четирите букви и четеш след работа, но аз все не успявам да си отговоря на един въпрос – защо българският студент по презумпция трябва да е хиперинициативен и като цяло буден тип? Кой втълпи на големите университетски началства, че хора, влезли във ВУЗ с назубрени теми, могат сами да си разпределят мъдро времето?
Боли ме глава, спи ми се и като цяло ми е тъпо. „Системата е гадна” звучи като лозунг от провален студентски митинг, а тук по изключение си е на мястото. Не, не се приемам за по-различен от множеството; ако бях, то вероятно сега щях да си спя спокойно, а онова на монитора щеше отдавна да е в историята. Сигурно е резултат от нашата народопсихология, но най-лесният начин да видиш драма е да дадеш на някой роден студент много работа с точно фиксиран краен срок някъде далеч във времето. През последните 5 дни шоуто е гарантирано... Струва ми се, че би било по-добре цялата тази купчина изпити, проекти и курсови работи да ни се изсипе на главите по някакъв по-нормален и разтеглен във времето начин, вместо за няколко дни да стават актуални хитове като „Камъните падат”... Да, ще е кофти – няма да е на пълен работен ден, ще трябва да се изучи употребата на 94 като превозно средство и тежките запои ще са само по 2-3 седмично... Ама пък поне ти става ясно за какво се бориш – с алкохолен туризъм през 80% от времето и изтрещяване 48 часа преди изпита надали ще запомниш нещо в дълготраен план, а тогава е спорно какъв специалист ще станеш. Не и лекар, надявам се. Дано става ясно, не съм почитател на казармените порядки и непрестанното кълване, но и ми се вижда крайно безсмислено да се наказваш заради необходимостта да блъскаш като вол или да пиеш като прасе през годините, когато уж трябва и да научиш нещо.
А от прозореца ме посрещат познати тонове – в отсрещния блок избиват стени с Lucky You. Полят изпит – взет изпит, явно. Дано само да не се скарат, че напоследък масово се избиваме на пияна глава...
Явор Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар