Rage against the reality

Имам един познат, с когото рядко се засичаме, но чието мнение ценя. След последното ни виждане той сигурно си е казал: „Сега е тотално очукана от живота...” И действително, на повърхността нещата имат такъв вид. Така ли изглежда един млад човек в България, който вече се е сблъскал с действителността? С тази част от живота, за която никой не ни предупреждава и подготвя. Тя нелеко се понася.

Возя се с градски транспорт, защото не може да се ходи пеша. Книжка нямам. Нормално ли е един билет да струва колкото един хляб, в държавата с най-нисък стандарт на живот в ЕС (а сякаш и извън него)? Редно ли е след цял ден разнородни дейности да чакаш автобус по 25-30 минути? Ако пък същият този рейс минава през един от „онези” квартали, как е да примираш от страх да не би някой да се качи? Защото не е готино да се чудиш дали онези пред теб не планират как да те изнасилят или пребият и ограбят.

Дават ли си сметка за този акспект от живота на учащия/работещия българин уж загрижените ни управници? Защо когато любезно ни се предложи помощ от Европа, те злоупотребиха с нея като се отметнаха от обещанията си за честност и съвместна работа? Защо плюха върху собствената си идея за развитие на Родината? Едва ли им е отнело толкова време да осъзнаят, че почтеността се оценява, а корупцията – наказва.

Въпросите остават без адекватен отговор, защото никой не иска да го даде. Сякаш всеки си хвърля пясък в очите от страх да приеме факта, че по нашите земи цари не демокрация, а политическа анархия.
И така вместо да се случва нещо за движението на нацията ни напред и нагоре, за да спрем да бъдем възприемани като „турски кенеф”, всъщност се въртим в омагьосан кръг. Няма да излезем от него докато българите продължават да получават подигравката, вместо заплата; да се прибират всеки ден в мизерията, наречена дом; да са потършевши от корупцията, наречена демокрация. И, въпреки всичко това, да сме привидно „доволни” от съществуването си.

Примери за недоволството, което масово таят в душите си хората, има под път и над път. Те просто искат да изкрещят и да бъдат не само чути, но и взети насериозно. По пътя към това обаче повечето се отказват, обезверени след поредната доза празни чужди обещания. Нашето съвремие тества в пълна степен както някогашния могъщ национален дух, така и примирението на народа. Българинът днес мечтае за емиграция. Нима само в странство можем да открием справедливост и изход от безумието?

Моника Димитрова