Литературният стандАРТ

Държава с перманентно разклатена политическа система. Пари все няма, ако пък има – никога не стигат. Отвсякъде ни крадат, лъжат и мачкат. Въобще – отчаяна работа...
Е, не трябва ли именно в такова време ролята на изкуството да стане по-голяма? Не трябва ли то да предлага на хората алтернатива на сивото ежедневие и да им позволява да избягат от проблемите си? Не трябва ли да показва красивите неща в живота и да бъде социален коректив?

Сигурно трябва, но не е така. Не и в България, не и когато говорим за книги.
При книгите нещата са малко особени. Когато нещо трябва да бъде написано, то е защото то не може да бъде казано по никакъв друг начин. Писателят пише, защото не може да не пише. Книгата е жива, диша и пулсира. Тя създава връзка между читател и автор, която няма как да бъде описана или изобразена.
Така поне би трябвало да бъде. Но във време, когато от всичко трябва да се печелят пари (все пак е период на криза) подобни ценности се опорочават и е малко смешно да се говори за изкуство. Или напротив – за изкуство само се говори. И то по смешен начин.
Очевидно за хора, които правят изкуство, се считат членовете на един доста тесен и затворен кръг от обществото. Тази така наречена интелигенция се изживява като културния спасител на българското общество. Без нея няма култура в България, нито някога я е имало; без нея не се говори за изкуство, без нея няма възвишени ценности и духовни стремления.
Членовете на тази група са хора млади и стари, популярни и неизвестни, събрани сякаш на случаен принцип. По-голямата част от тях са с по няколко образования и доста тъчно компетентности за да се занимават с всякаква друга дейност, но са избрали професията на интелектуалци. Повечето имат две-три издадени книжки и няколко публикации, или пък се занимават с редакторска, издателска или организаторска дейност. Голяма част от тях са умни. Някои от тях вероятно дори са искрени. Но така НЕ се прави изкуство.
Изкуството не е поза. Изкуството е изстрадано и откровено. То няма нужда от представяния, премиери и гръмки фрази. То просто е. И всякакъв опит да бъде канонизирано чрез мнението на някакви авторитети и вписано в ординерни рамки е подигравка с истинското изкуство - онова, което не обсебва света със себе си. Онова, което съзнава, че смисълът му е именно такъв – да вълнува и докосва, а не за него да бъде говорено.
Какво всъщност се случва ли? Някой, който има пари, решава, че това, което продава, е поезия, и засипва литературния пазар с безсмилиците на неуспели герои. Тези безсмислици се обявяват за велики. После тези безсмислици се награждават. Ако случайно има искрености сред безсмислиците, те са представяни по толкова абсурден начин, че красотата им изчезва. За безсмислиците говорят автори на други безсмислици. Организират се конференции, светски събития и коктейли в името на безсмислиците и на тях се обсъжда смисълът на безсмислиците. На тези събития присъстват единствено авторите на безсмислиците.
А изкуство в България има. Искрено и чисто, а не превърнато в продукт или медийна сензация.Има го. Но няма да го срещнете в художествените галерии. Нито на премиерите на новите книги. Нито по телевизията или във вестниците. Може би ще го срещнете в погледа или усмивката на човека, с когото се разминавате на улицата. Или в книжката на последния рафт в книжарницата. Или в най-новото клипче в YouTube. Дали това изкуство ще получи заслуженото медийно внимание? Не и в медии като вестник „Култура” и предавания като това на Васа Ганчева.
Изкуството трябва да е всичко друго, но не и изкуствено. Поезията не е поза. Книжната премиера не е парад на личността. Стихове се пишат и без да се изкрещяват. Героите са такива не защото са получили титли и звания. Пътят на един текст минава не през публикациите и награждаванията, а през душата и сърцето на четящия.

Десислава Гичева