Герой на нашето време

Размисли около 19 февруари

Вървя по прашните улици на затъващата в мръсотия София и търся герои. Не до себе си на улицата, разбира се, а в съзнанието си. Търся техния образ, техните дела... Къде са, кои са героите на нашето време? Кои са водачите, кои са за пример, кои са тези, които са призвани да водят? Винаги съм смятал, че проблемът на нашето време е липсата на герои. Може би с това трябваше да започна...

Ще започна като разказвач на приказки... Имало едно време... Тук се налага едно малко уточнение. Започвам да разказвам приказката с ясното съзнание, че хората имат навика да идеализират миналото и в случая не мога да отрека, че и аз го правя.

Но пък, мисля си, понякога имаме нужда от приказното минало в свят, доста далечен от думата „приказен”. Та... имало едно време един народ. Този народ живеел в приказна земя. Земя, където над златните поля се издигали зъберите на непристъпни планини, населени с прелестни самодиви и шеметни хали. Все си мисля, че в тази земя има нещо като поезия, която по един или друг начин е облагородила този народ. И той сякаш я е вградил в своите песни – изпълнени с жизнерадост, като житните класове на Тракия, тежки, като кървавата съдба на Македония, дишащи вечност, като небето над Родопа. Този народ бил трудолюбив, честен, гостоприемен и не позволил да го победят в битка. Понякога дори смайвал света с неподозираните си качества. Този народ раждал Големи синове. Такива синове, които дръзвали и с „ръждясал нож” да се изправят срещу цели империи, горди синове, които с песни се хвърляли в лицето на смъртта и я предпочитали пред позорното бягство. Синове, които пазели знамената на земята си повече от собствения си живот и превземали непревземаеми крепости под звуците на гайди и тъпани. Тези синове са достойни за името герои. Тях помним (които помним, защото малцина сме помнещите) и към тях се обръщаме, когато имаме нужда от упование и твърдост. И тук приказката свършва. Тук съм аз, ходещ по мръсните улици на столицата и търсещ герои. Аз – наследникът на този народ, аз – внукът на героите от Одрин и Дойран, на бежанците от някое запалено от сърбите македонско село, призваният да носи тежкия товар на такова голямо минало. Българин, но не от старо време. Понякога си мисля, че паметта може да бъде и голямо бреме. Бреме, защото съпоставката между минало и настояще е често болезнена. Така е и в случая. Затова започнах с приказка, за да е по-силен контрастът.

Неслучайно започнах с картината на българския народ, такъв, какъвто някога е бил. Не друг, а народът ражда героите, те излизат от неговите ядра, за да бъдат олицетворение на най-здравите му сили, на най-ценното у него. Той издига героите, възпява ги, разказва легенди за тях и решава дали да ги следва. Днес този народ го няма, има друг народ, друг български народ. Болен, оглупяващ, избрал вълци за пастири, и най-лошото - апатичен към собствената си съдба. И сякаш всичко, което ни заобикаля, е олицетворение на тази обществена болест. Всичко е отражение на изкривените ценности, на изкривените хора с изкривените души и очи. Най-вече героите. Да, преди малко казах, че проблемът на нашето време е липсата на герои. Не, проблемът е липсата на истински герои, защото нашето общество си има герои. Само си ги е избрало, само ги е издигнало в култ, само ги е превърнало в пример за подражание. Кои са те ли? Погледът ми спира върху будка за вестници – „Маргините”, „Косьо самоковеца”, „ВИС 2”, „Черепа”... Да, това са героите на нашия народ днес. Героите, излезли от неговата снага и въплътили в себе си ценностите и идеалите му. Героите, за които се пишат книги, които се изкупуват като топъл хляб, героите, на които тайно или явно, надувайки чалгата в колата и пилейки гуми, иска да прилича младият българин. Защото днес хората не искат да приличат на Левски. Не, те искат да са като мутрите. Мутрите са богати (какво значение има как са забогатели, това не интересува обществото без ценности, важното е, че са богати), карат скъпи коли, живеят в големи къщи и могат да правят каквото си поискат. За това общество единствена и неоспорима ценност са парите, колите, скъпите къщи, златните ланци... Думи като честност, доблест, духовност са дотолкова обезценени, че дори пораждат смях в днешния българин. И понеже започнахме с приказка, сега ще ви разкажа една друга приказка. Не с „имало едно време” започва тя, а с има СЕГА. Има сега един народ и една страна, където парите са абсолютна ценност, където престъпниците са герои, а пошлото е красиво. Този народ си има принцове и принцеси, на които много иска да прилича. Мутрите са принцовете, а фолкпевиците – принцесите. Принцовете се возят на скъпи каляски, живеят в дворци, а придворни писатели пишат книга след книга за тях. Принцесите може и да са курви, но това се харесва на хората. Те обичат скъпите курви. Успееш ли да се продадеш на добра цена, народът казва: „Знае си цената момичето”. Пошлото е станало еталон за красота, защото се харесва на мутрите, и затова ни наричат още „страната на дините”. А народът обожава своите принцове и принцеси. Очите му изтичат по новия мерцедес, леле, да можеше и той да пили гуми с такава кола, а фолк певачиците – какви жени, жалко, че са само за богоизбрани... Нищо, засега ще се задоволи да облече официалния си анцуг „Адидас” и да се окичи с позлатения ланец, пък току виж му вързала някоя, приличаща на фолкпевица. Обществото толкова харесва своите мутри, че виждайки на политическата сцена една от тях, масово се втурна към урните, за да я избере за свой предводител.

Това е нашата съвременна приказка. Такъв е филмът, в който живеем, режисиран, продуциран и прожектиран от нас самите. И колкото и да не искаме да си го признаем, такива са нашите герои. Горко на България с такива герои...

Прости ни, Апостоле!

Петър Станчев