ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

понеделник, януари 18, 2010

"Екстази" от смях


Светозар Кнезовски се възприема за „дилъра” на усмивки

Случвало ли ви се е да чакате в района на „Попа” някой свой приятел? А случвало ли ви се е един светлоок непознат да ви попита с усмивка „Здравей! Обичаш ли театъра?” И ако ви се случи, какво ще направите?

Моята първа реакция беше да отговоря. Естествено, реших, че въпросният младеж или не е добре, или си пилее времето, или е намерил най-неподходящия човек за „свалка”. С две думи – странна птица. И въпреки, че след въпроса „А имаш ли 18 години?” сериозно си мислех да го отпратя и да побягна на някъде, любопитството не ми позволи.

Последва „официално” запознанство и разговор, свързан с театъра и по-специално с човекa, който ме спря – актьорът Светозар Кнезовски и с монологa, който играе – „Екстази”. В този момент бях поканена да си купя билет от него за следващото представление. „Дилър на екстази”, така се самоопредели той шеговито. Отново първосигналната реакция бе да откажа и отново любопитството ме спря. След още петнадесет минути и прескачането през множество теми – от „защо избра мен от всички хора”, през експерименталния театър „Грифон” и досегашните изяви на Заро, до многото му пътешествия по света и смисълът на живота – приех. Сама се изненадах на думите си „Ами добре”. Защото разговорът се бе оказал доста приятен. И защото се бях усмихнала
истински.

Това бе причината като журналист да превърна любопитството в материал. Когато се прибрах у дома, порових из сайтове и интервюта, за да не преповтарям чуждите въпроси и за да разбера нещо повече за тази обвита в мистерия личност. Ето как отговори той на няколко бързи въпроса малко след това:

Защо създаде театър „Грифон” и какво е експерименталното в него?
- Експерименталния театър „Грифон” е създаден сам по себе си в момента, в който напуснах Сатиричния театър, поради простата причина, че ми писна от номенклатура, писна ми от неща, които да ме ограничават. Затова реших да създам частен театър, в който аз да решавам какво да се случва, защо да се случва и никой да не ограничава свободата на моите действия. Още повече беше създаден, за да следва мотото на моя живот – „open your eyes for the life”, отвори очите си за живота – това е мото на театъра вече шест години. Експерименталното в самия театър обикновено се състои дълбоко вътре в нас самите. Едно разнищване на човешки пластове, на емоции, на провокативност, ако щеш, всякакви такива нещица. Експериментът е поставяне на хората в непозната за тях ситуация и изследване на техните реакции. Общо взето изводите си остават за мен, те не стигат до хората. Лично аз искам да откривам неща у хората, търся ги и ги намирам. Всеки ден, продавайки билетите си, аз общувам с хората. Това е огромен социален експеримент - да видя как едно общество реагира на нещо, което до сега не е правено за него. Лично актьорът да те избере, лично той да те покани, лично от него да си вземеш билета да отидеш да се забавляваш, бидейки част от приятелите на този човек. Ние не си говорим на „вие”, говорим си на „ти”, няма дистанцията между актьора и публиката.

След като направи „Строптизьорка”, на който бе режисьор, „Червена точка-18” и „Екстази”, в момента с какво се занимаваш и кои са бъдещите ти проекти?
- В момента специално работя върху една родопска пиеса, изключително
сериозна. Текстът е по книгата „Грях” на Борис Кольковски, а адаптацията е на режисьора Александър Кръстев. От тук нататък смятам да се занимавам само с това представление, освен „Екстази”, който няма да спра да играя. Като този спектакъл ще може да достига до всички, няма да има никаква селективност на публиката. Този път експериментът ще бъде в друго. Все още не знаем в какво точно, все още сме много в началото, нямаме напълно ясна концепция, важното е, че ще бъде един български спектакъл. От където и да го погледнеш само за България ще се говори. Само за Родопа планина и запазване на исконните ценности на българина като такъв. Запазване на българската емоционалност, защото тя е малко по-различна от световната и точно това
се опитвам да покажа. Не знам под какво заглавие ще излезе точно. Или „Грях”, или „Не се продава”, или нещо такова. Важното е, че става въпрос за едно момче, което се връща от чужбина, където е бомбаджия. Веднага след това, идвайки си в България, всякакви фирми го притискат да продаде имота си. До момента, в който решава, че българска земя не се продава, и то не заради друго, а защото е пропита с кръвта на дедите ни. Общо взето е много сериозен, много драматичен проект. Не знам как ще се възприеме от публиката.

А защо реши да поставяш като монолог „Разкази под екстази” на Фредерик Бегбеде?
-Хареса ми текстът. Хареса ми автора, хареса ми експозицията на мисълта му, гледната точка. По принцип в литературата и в драматургията всичко вече е казано. Хареса ми начина, по който този човек го казва.

Играл си и на международната сцена, например Париж, Лондон, Москва... С какво допринесе това за теб и какво смяташ, че можеш да направиш за родния театър?

- Когато човек успее да види малко повече свят, той започва да мисли по по-различен начин. Вижда хора, който са малко по-освободени, малко по-мислещи, по-егоистични
ако щеш, в собствените си изисквания. Светът като понятие за мен вече представлява една малка част от огромната Вселена. За обикновените хора разстояние София - Варна е нещо огромно, за мен не е огромно разстоянието София – Ню Йорк. Когато нямаш времето, пространството като пречки за работата ти, нещата изглеждат по съвсем друг начин. Това наистина дава свобода, отново си говорим за freedom. Преди всичко свободата в моя живот е началото на всяко нещо, което правя. Що се отнася до това с какво мога да допринеса за сцената в България, бих могъл да донеса онази култура,
другата. Бих могъл да покажа как се прави френска комедия, как се прави руски театър, как се правят нещата в Берлин, какви са реакциите на хората там. Изобщо много отдавна аз се боря да няма граници между хората, било политически, на сексуално ниво, на расова основа или каквото и да било. Просто не трябва да има граници, хората трябва да мечтаят за свободата си, да се борят за нея. Отново говорим за свобода. Това е нещото, което ме преследва години наред, нещото, за което искам да вложа силите си.

Свобода, свобода, а има ли нещо, което да е попречило на свободата ти да постигнеш някоя цел?
- Има много такива неща, но те не са приключени. Ако един човек е престанал да гони целта си, той е приключен. Дори в даден момент да има пречки, аз никога не спирам да преследвам целите си и да ги постигам.

След като си тръгнах, бях още по-любопитна за това какво ще се случи след два дни, когато посетя „Екстази”. След поредното чакане на „Попа” (ех, съдба...), се настаних удобно в „Поп арт кафе” (което се намира в кино „Одеон”), прогоних студа с чаша чай и затръпнах в очакване. Светлината угасна, музиката утихна... Монологът започна. С него и смехът. Бях силно впечатлена от играта, от чувството, което Заро влагаше. Всъщност, той в този момент не бе Заро. Бе героят Фредерик от монолога „Екстази”. Всяка дума, всяко движение ме потапяше все по-дълбоко в историята. Караше ме да мисля, да философствам вътрешно, да се усмихвам и да се смея. Искрено. Дори на моменти имах чувството, че виждам части от своя собствен живот пресъздадени от него. Още по-приятното бе, че аз и останалите около мен не бяхме просто публика. Ние бяхме въвлечени в играта, ние бяхме „халюцинациите” на героя, които всяка вечер му правят компания, когато се прибере от работа, с които всяка вечер си говори. Поглежда те в очите и знаеш, че не си просто публика. Чувстваш се специално. Интерактивността не приключва с това. С едно премигване Заро излиза от роля, заговаря се с нас, пита
ни как се чувстваме, импровизира. И с още едно той е отново Фредерик. Няма скованост, няма притеснение. Няма скука. Не усетих кога са минали два часа и половина. Краят дойде неочаквано и беше неочакван. Краят бе... ще го видите, сигурна съм. „Екстази” не казва нещо, което да не ви е минавало през ума... Важен е начинът,
по който го казва. А той е уникален. Дали „дилърът” бе успял? Естествено. Отдавна не се бях чувствала толкова удовлетворена и усмихната. Ако и вие не сте се усмихвали отдавна, чакате на „Попа” някого и усмихнат, светлоок, ексцентричен младеж ви попита „Обичате ли театъра?”, преодолейте предубедеността си и му се усмихнете. Не вярвам, че ще съжалявате. Аз със сигурност не съжалявам.

Жени Гутева

8 коментара:

  1. днес и аз се сбъсках със себе си по този въпрос, но победи любопитсвтото и на 29.03 ще гледам представление. Ще дочета статията след това, но се надявам и моето впечатление после да завърши с "със сигурност не съжелявам"!

    ОтговорИзтриване
  2. да, в началото изглежда безкрайно симпатичен, но... поседиш ли известно време в негова компания, разбираш, че това всъщност е един ограничен човек, който не зачита чуждото мнение и се цупи като малко дете. :) иначе е добър актьор.

    ОтговорИзтриване
  3. Радвам се на коментарите по мой адрес :)Да стоиш и да разговаряш с мен за да разбереш, че не съм загубил детското в себе си, е чиста загуба на време. Относно употребата на думата "ограничен" имам въпрос: Ограничен от какво? От кого? и Кога?
    Моля, използвайте българския език с уваженито което той заслужава!!! Весел ден ! :)

    ОтговорИзтриване
  4. Анонимен24 юли 2010 г., 1:55

    Какво се случва с изключително сериозната родопска пиеса „Грях”, или „Не се продава”? То е вярно, че хубавите неща стават бавно, но все пак ...???

    ОтговорИзтриване
  5. Майкати не е виновна, а пичка ти лелина

    ОтговорИзтриване
  6. Ако смяташ Заро за ограничен - просто нямаш цици. :Р

    ОтговорИзтриване