"Източни пиеси" е искрена история

Заслужава ли си наистина нашумялата българска лента?

Един от основните проблеми в българското съвременно кино обикновено е прекаленототеатралничене на актьорите. В ,,Мила от Марс`` и ,,Шивачки`` например персонажите изглеждат изкуствени. Често се говори, че в последно време родните режисьори създават филми за себе си, а ако се случи и зрителите да харесат произведението – още по-добре. Камен Калев не залага на истории за социализъм, проститутки или българското село. Във филма ,,Източни пиеси`` актьорите не са толкова актьори, колкото истински герои. А сценарият е истинска история.

Христо Христов е бивш наркоман, чието семейство отдавна се е разпаднало, брат му се забърква с лоша компания, приятелката му е куха лейка. Накратко, Христо Христов играе себе си. Има и доза измислица, но тя е в добавянето на реални ситуации и проблеми към водещата история на Ицо.



"Източни пиеси" спечели редица награди. Е, какво, ще кажете, "Дзифт" също го направи. Но зад историята на филма на Калев стои много повече от световно признание
и добър сюжет. Искреността й се крие в тежките секунди на мълчание между Ицо и брат му например. Силата на диалозите също трябва да бъде отбелязана. Макар и от два различни свята, Ишил и Христо се влюбват. Общуват си през думите, отвъд езика. "Източни пиеси" представя няколко различни измерения на самотата. Всеки герой от филма търси изход от собствената си самота по различни начини. И това дава възможност на по-голяма част от зрителите да усети определени персонажи по-близо до себе си. Не на последно място идва социалната тематика на филма. Освен личната история в основата на лентата на Камен Калев са залегнали проблемите за етническата нетърпимост на българите и политическите машинации, свързани със случаите на насилие от страна на българи към роми и турци. В заключение – гледайте ,,Източни пиеси``, ако все още не сте.

Десислава Желева


Прекрасно е в България да се правят независими филми от творци-ентусиасти. Тези продукции разчитат не на бюджет и звезден актьорски състав, а на свежи идеи и повече искреност в киноразказа.

В „Източни пиеси” са налице и идеите, и искреността, но някъде нещо не се е получило. Филмът така и не успява да потегли истински, не увлича зрителя, защото темпото е твърде отнесено и медитиращо. Няколкото динамични момента са разхвърляни и не променят цялостното усещане за тромав, накъсан разказ.

Не че за пръв път виждаме мудност в български филм и не че този е най-скучният. По-скоро проблемът е, че тази мудност се пробутва като някаква задълбоченост и уж символизира богатия вътрешен свят на героите. А те цял филм предимно мълчат и гледат многозначително. На зрителя се натяква, че това тяхно мълчание е знак за необятния им нравствен космос. Но такова нещо не личи от (без)действията им.

Част от актьорите във филма са натуршчици. Странното е, че всъщност не те, а професионалните актьори се справят посредствено в „Източни пиеси”. Сякаш най-упорито преиграва Николина Янчева в ролята на досадната приятелка на протагониста.

Жалко е и че „Пиесите” стават жертва на традицията всеки български филм да се опитва да даде някаква оценка на обществото ни. Макар и тук това да е по-деликатно, пак го има и прави неприятно впечатление.

Така се оказва, че филмът всъщност си страда от повечето обичайни дефекти на българското кино, но това, че ги има в по-лека степен, го прави малко по-гледаем,
малко по-човешки, малко по-истински. Дали това е достатъчно, за да ви хареса „Източни пиеси”, най-добре да проверите сами.

Тодор Ковачев