Направи го като себе си

Как премина кастингът за актьори на „Алма Алтер”

Задавате ли си често въпроса „Да бъдеш или да не бъдеш” пред огледалото? Имитирате ли всичките си преподаватели, колеги и известни личности? Ако сте отговорили положително на последните два въпроса, значи притежавате една частица актьорска душа и дълго време сте се чудили дали да отидете на кастинга за университетския театър „Алма Алтер”.

Ние също се чудихме, но решихме да се явим, да се пробваме и да опишем преживяното.

В мига, в който качихме четирите стъпала на входа на театъра, кастингът за нас вече започна. Дори в тясното малко антре те завладява атмосферата на един много по-различен свят в сравнение с този, който бушува навън между Ректората и кръстовището на бул. „Васил Левски”. След като си запишеш името в списъка, старшите актьори от театъра ти връчват едно празно бяло листче, на което трябва да отговориш на екзистенциалния въпрос „ЗАЩО”, докато около теб се репетират песни, момче раздава кестени в пликче, хора влизат и излизат и всичко това става много тихичко, защото зад вратите на театъра тече репетиция. Лицата на останалите кандидати излъчваха от любопитство и обърканост до зловеща решителност и непукизъм. Всички те заеха местата в театъра и кротко зачакаха. Пред централната трибуна, зад претрупана с листа черна масичка седеше директорът на „Алма Алтер” Николай Георгиев. Той призоваваше един по един явилите се според реда им на записване. Проницателният му поглед някак съумяваше да се впери в застаналия срещу него кандидат и едновременно с това да следи цялото пространство наоколо.

Самият кастинг не започва и не завършва с това да излезеш на сцената, да се представиш, да си изпееш песента и житейската история – ти си въвлечен през цялото време. Няма значение дали си първи, трети или пети, нищо не може да те подготви за това, което те очаква на сцената. Наблюдаваш представянето на останалите кандидати и се чудиш дали нещо подобно ще се случи и на теб.

Оказа се, че предварителното предупреждение да дойдем неподготвени, е не само препоръчително, но и задължително. Никой не знаеше какво трябва да направи, но на всеки му беше интересно.

В началото се изредиха множество тихи момичета, които заставаха максимално далеч от директора. Едната му се караше на френски, друга му пееше опера, трети изпълняваше сцени от турски сериал. Почти всеки трябваше да пее, но дали го може, или не, не беше от най-голямо значение. Тук най-важното (а и основната цел на целия кастинг) беше да го направиш като себе си. Странното е, че това се оказа и най-трудната задача. Като че ли за всеки е лесно да имитира, да се преструва – въобще да бяга по-далеч от това, което е. „Хората са дебелокожи”, каза ми Николай Георгиев, когато и аз излязох пред него, „За да изкараш нещо истинско от тях, трябва да ги провокираш.”

- Той успя ли да те провокира?

- Успя да ме провокира с това, че ме накара аз да го провокирам. Всъщност това за мен си беше доста трудно. Как да измисля нещо интересно, след като той успяваше така да прониква в хората, че и ти не знаеха какво ще излезе от тях.

- Ами, огледах се в залата. Търсих нещо, за което да се хвана. Видях едно русо момиче и най-баналното, което се сетих, беше да накарам директора да я целуне. Провокативно ли ти изглеждаше това отстрани?

- Беше хитър ход, който доста раздвижи нещата. Допреди твоето появяване сякаш никой не беше успял да изненада директора.

- И тогава аз извадих най-големия си коз - изпях с цяло гърло «Излел е Дельо Хайдутин». За съжаление на цялата зала! Много хора искаха да станат и да излязат, но аз не им го позволих. Но пък загрях публиката за твоето изпълнение.

-Ти пя най-искрено от всички, въпреки че изкара само едно “Излеееее”.

- Все пак вашата песен, колега, взриви публиката. И беше достатъчна, за да ви донесе Зеления картон, с който директора приемаше човек в трупата, без по-нататъчно обсъждане!

- Моята песен беше един вид продължение на твоята. Излязох точно след теб и ме накараха да удължа твоето «Излееее» с едно мощно «Еееее». Направих каквото можах.

- Но пък май трябваше да се появят журналистите, за да се случи нещо наистина
интересно там. Мисля, че начина, по който ти успя да опишеш директора пред самия него, показа на всички точно това, което той търсеше през цялото време - искреност.

-Той ме попита как ще започна репортажа си за кастинга. Реших да е с описание на самия него - човека зад малката масичка, който е принуден да провокира, за да намери искреност. Но не успях да му кажа как ще завърша този репортаж - с признанието, че смисълът е в преживяването на самия кастинг, а не в това дали ще бъдеш одобрен или не.

Ваня Богданова и Тодор Ковачев, кандидат-артисти