20 години преход стигат, хайде вече да проходим

Моето поколение е това на днешните двадесетгодишни. На двадесетгодишните надежди, неволи, очаквания и разочарования. Откакто се помня, всяка година около 10 ноември българинът се пита докъде е стигнал с прехода и дали не му е време да приключи с него.

Роден съм, оказва се, в една отдавна „прехождаща” държава. Другата не си я спомням. Дистанцията на времето и историците ще оценят дали това е за добро, или пък не.
Днес и сега обаче няма как да не забележа колко близки контекстови синоними се явяват „прехождането” и прохождането. В настоящата ни българска реалност разликата между тези две понятия май наистина е само визуална. Проява на твърде черен хумор е как една буква илюстрира опасно грешните ни възприятия. Кажи-речи две десетилетия по-късно никой не се сеща, че за да преходиш – първо трябва да си проходил.

Тъжната истина в очите на един двадесетгодишен е, че май твърде много прехождахме, преди дори да се научим да стоим изправени. И прехода още си го мъчим на четири
крака – с лазене, суркане и влачене, чинно коленичили пред по-големите. Досущ като бебе, нали?

Какво пък толкова, нали поне се движим някак си! Но дори в най-разчупената терминология 20-годишни бебета няма. Напротив – на тази възраст вече сме пълнолетни, можем да купуваме пиячка, цигари и да шофираме. Пак наквасени, ама вече правоспособно. Тази година вече не е юношеска. След нея от порасналия вече човек отговорности, морал и разумни действия. Сами решете: отговорна ли е една държава, в която хиляди стоят без работа – кой от липса, кой от нежелание, същевременно малолетни проституират чрез обяви в пресата. Къде точно е моралът и възпитанието в това да си изхвърлиш боклука през балкона, докато се дървиш на съседите за парното?

Отново въпрос на изпусната буква и мазохистичен присмех е дали забавеното ни развитие в прехода е забавно за някого. Макар че това би отпратило любителите на псевдокомедийни сериали към заглавието „Развитие в застой”. Ситуацията у
нас, разбира се, няма нищо общо с епизодите. Освен че и филмовият, и реалният сюжет са тъпи дотам, та да ревнеш.

Чудно – кое ни е застояло? Развитието или направо мисленето? Управата или обществото?

‘Щото само едно забавено и застояло обществено мислене би се вкопчило така отчаяно във вехтата PR идея за Супермен, Супер Любо и побратимия им Бате Бойко. Добруването и рейтингът на последния нагледно оборват твърдението, че преходът не бил продуктивен. Ама, моля ви се! Чичко Борисов е бестселър на постсоциалистическата
безнадеждност.

Той е мъжкар, има мускули и нищо не може да му се изпречи. Разбира я държавата, фотогеничен е и е пич. Мултифункционален е като кухненски робот от телешопа, а ако
гласувате за него, до 10 минути ще получите безплатен СОТ бонус.

Тъкмо постсоца и преддемокрацията дадоха почва на генномодифицираните си супергерои да покълнат, цъфнат и вържат. Ние, двадесетгодишните обаче, не разбираме от това. Твърде млади и зелени сме да оценим сложността на прехода. Не бива само да се подценява едно:

Когато зрелите анализатори се чудеха как да се адаптират към прехода, ние закрачихме за първи път, а не по спомени. Ама мама му прехождане, няма ли най-после да стигнем
някъде, че крака не ни останаха?

Розен Иванов