Емил Кошлуков: Днешното поколение си е ОК

Според някогашния студентски лидер професорите трябва да бъдат учени, а не даскали

Наближава 10 ноември. На тази дата се навършват 20 години от първата крачка на българите към демокрацията. По този повод се обърнахме към един от водачите на студентските стачни действия през ’89 година и в момента лидер на партия „Новото
време” – Емил Кошлуков. За „Свободен вестник” той прави равносметка какво постигнаха революционно настроените студенти за тези две десетилетия и как това се е отразило на хората, които са родени по онова време. И как един тогавашен студент вижда днешните – калени или развалени от този тежък период.

Изминаха 20 години от 1989 г. Как оценявате обществото след толкова време?
- Би било доста претенциозно да се заема да давам оценки. Има както безспорни постижения, така и много грешки. Не мога да кажа, че стоката е без консерванти, нито че е развален продукт. След 20 години някои неща изглеждат за младите като даденост, но разликата за вашите родители е много ярка. Самия факт, че взимаш това интервю например. Трябваше аз да съм председател на комсомола, ти да си млад комсомолец и да говорим за тезисите на другаря Живков. Тогава друго не се позволяваше. Сега можем да си говорим спокойно за всичко.

Каква беше мотивацията на хората, участвали в протестите преди 20 години? Свободи, по-добро материално положение? Какво беше усещането тогава?
- Първо, по онова време промяна на режима вече се извършваше в Полша, Чехия, Унгария. Техните кръгли маси, „Солидарност”, „Нежната революция” и перестройката в Русия накараха хората в България също да очакват промени. Хората искаха промяната, подкрепяха я. Със сигурност не си я представяха като сега. Много хора се разочароваха.

Хората имаха ли ясна идея какво искат за бъдещето или просто искаха смяна на статуквото?
- По-скоро второто е вярно. Имаха ясна идея какво не искат Какво са искали – всеки си го е представял различно. Но със сигурност са мечтали за по-добър живот, по-висок
материален стандарт, повече стоки в магазините. Ако сме имали консенсус, той беше, че комунизмът трябва да ходи на бунището на историята. А свободата е индивидуална представа. Беше им писнало от милиционерското статукво.

Хората, които по онова време са били студенти, сега работят. Запазили ли са енергия и идеалите си оттогава?
- Повечето са разочаровани. Вероятно много от тях правят нещо в сферата си на дейност, така че страната да е малко по-добре. Но че не постигнахме желаното, че не стана това, което очаквахме - това е факт. Казусът кой е останал верен на идеите си е строго морален и е въпрос на ценностна система. Демокрацията е процес в развитие, тя не е последна спирка на метрото.

Какво е нужно сега? Протести или здрава работа?
- Трябва да си браним правата всеки ден. Ако е нужно с протест, със стачка, с избори. С всички възможни способи. Няма такова положение „стой си на работа и мълчи”. Сега звучи странно, но едно от исканията навремето беше автономия на ВУЗ. Тогава БКП решаваше кой да влезе, какво да се учи, кои да са предметите. I курс щеше задължително да учиш история на БКП, руски език и марксизъм. Държавният изпит беше политически. Сега може да се борите за битови права, студентски общежития. Но не може да мълчите.

Имате ли наблюдения върху сегашните студенти?
- Не кой знае какви. Тук на работа взимаме предимно студенти по социология и политология. Имам някакъв поглед покрай тях, но не пряко впечатление. Висшето образование е скъпо удоволствие. Завършил съм в чужбина и нямам кой знае колко задълбочена представа за положението тук. Бях студент един семестър в СУ и държах един изпит, след като политическите дисциплини паднаха. Но като политик съм запознат
с проблемите. Основният е финансирането. Трябват добри преподаватели, те пък трябва да получават високи заплати. Нужна е богата библиотека с абонамент за всички академични журнали. Базата също е важна. Един добър университет е ужасно скъп. От друга страна, заради емиграцията образованието е сферата, която се отплаща най-малко на държавата. Кривата на финансирането й скача рязко при висшето. А когато станеш химик в Гърция или Англия, това е загуба за България. Това е проблем на Индия, Пакистан... всички държави, от които изтичат млади хора. С копаене на домати пари не се вадят. С една софтуерна програма можеш да станеш милионер. А за нея трябват само
акъл и компютър – тоест 100 % придадена стойност на продукта. Образованието е елемент от държавната сигурност. Не можем да бъдем нация от сервитьори и камериерки. Казват, че туризмът е водещ, той е панацея. Но макар да е печеливш, не може всички млади хора да стават обслужващ персонал. Само едно богато поколение може да направи нещо за страната.

А обратният процес? Много българи отиват да учат в чужбина. Доста от тях не се връщат.
- Повечето не се връщат, защото нямат възможност за кариера. Образованието не се изплаща. Трябва да има правила на играта. Трябва да знаеш, че ако си вложил 5 години от живота си, залягал си над учебниците и имаш шестици, ти заслужаваш 5 пъти по-голяма заплата от човек със средно образование. В развитите страни това се случва. Казваш: ще уча 5, 6, 7 години за докторат, ако трябва. Ще взимам кредити, няма да правя пари, а ще трупам борчове. Но вярвам, че годишната ми заплата ще бъде 100 000 лева, защото за това образование толкова се полага. И си струва да рискувам и да изляза в реалния живот на 25. Заради липсата на правила, заради бандитския капитализъм и шуробаджанащината това не е гарантирано. Ставаш лекар и получаваш 500 лв. Ставаш инженер, но ръководител е синът на шефа. Икономиката не оценява талант, а връзки и позиции. Трябва да си свързан с някого, а не да си някой. Разбира се, постепенно нещата се оправят. В България много компании нямат добри специалисти и виждам обяви за работа със заплата 1000, 2000, 3000 лв. Разбира се, сега не е най-доброто време, покрай кризата и спада в икономиката. Но възможностите за реализация стават повече. Поне в хуманитарните специалности дипломата е лист хартия. Не мога да коментирам точните науки, но тук идват хора с диплома за висше, а професорите нищо не са ги научили. Разказват ми за преподаватели, които от 20 години четат едни и същи 5 листа хартия. Какво да те научи човек, който не се е развил ни най-малко? Или професори, които се появяват 2 пъти на семестър, правят си разни проекти с европейски пари и си пазят мястото, а иначе въртят частен бизнес. Или преподавател, който преподава нещо, което никога не е работил. Голяма част от бившите идеологически преподаватели са станали политолози, след като са преподавали история на БКП. Или лектори по социалистическа политикономия учат на маркети. А не са
продали едно пакетче семки, не са стъпвали на един семинар или курс, за да видят какво е маркетинг. Преподавател по марксизъм води икономика. Та той не познава пазара. Ние сме страната в Европа с най-малко млади преподаватели. Около 60 % от лекторите са на 50 и нагоре. Трябва хора, които са ходили по света, да стават преподаватели на 30 – 40 години. Но не ги пускат. От друга страна, с 600 лева заплата ръцете на професорите са вързани. На „Славейков” специализираните издания започват от 30 лева. Ако той иска да поддържа някакво ниво и да ти преподава качествено, е нужно да харчи половината си заплата. А е нормално този човек 3 пъти в годината да отива в Токийския или Калифорнийския университет, да види как се преподава там. В САЩ голяма част от университетите са изследователски ориентирани.
Мястото на професор не се определя от това дали е преподавател. Важни са публикациите в елитни журнали, дали човекът е издал труд тази година. Свободен е да пътува и да твори. Професорът трябва да създава, да е учен, а не даскал. Трябваше да преподава 3 часа по 45 мин. седмично и толкова. Не е длъжен да оценява работи и да прави контролни. Предполага се, че през другото време човекът обогатява и специализира знанията си, прави открития, за да може да преподава добре.

А какво мислите за младите хора като личности? Станали ли сме жертва на грешки, куца ли ни нещо?
- От времето на Аристотел всички се оплакват от младите. Аз мисля, че всяко поколение се оправя. Винаги се говори за загубеното поколение, как те сега нищо не учат, изпуснати са. Всяко поколение се справя с живота и не е загубено. Ако питаш майка ми, аз съм напълно безсмислен човек. Може би поколението преди вас, през най-бандитските години на прехода, имаше по-малки шансове. Като се формулираш като личност без ролеви модели е по-тежко. Гледаш съученичката с 3 ланеца и часовник, защото е с къса пола и деколте и буквално проституира, ходейки с някоя мутра. Или крадецът отсреща е с нова кола. Ако виждаш белезите на успеха по този начин, това те демотивира. Но мисля, че вече се преодолява. Най-тежкото отмина. Сега повечето студенти работят, изкарват някой лев, оправят се с живота, кандидатстват във фирми и това е добре. А ако искаш да се образоваш, достъпът е свободен. Избираш университети, програми. Смятам, че днешното поколение си е ОК. И това ще са хората, които утре ще управляват бизнеса, държавата и трябва да инвестираме в тях, да ги насърчаваме. Иначе се обричаме на бедност.

Николай Гергов