ЧЕСТНО...или нашата програмна статия

„Свободен вестник” е нашият отговор на обвиненията, че младите хора в България са незаинтересовани от случващото около тях.

Прочети повече>

неделя, юни 06, 2010

Богослов иска 117 720 лв. от Софийския


Историята на човек, който иска всеки желаещ да учи...без препятствия

Людмил Велчев е в инвалидна количка от 1989 година. Поводът да се срещна с него е искът за 117 720 лв., който е завел срещу СУ „Св. Климент Охридски”. Защото университетът просто не си е свършил работата по поетия ангажимент да приведе
сградите си в достъпен вид за хората с увреждания.

Той е роден на 15.3.1965 г. в София. Като всяко дете си е играел на фунийки и футбол. На 31.3.1989 г. претърпява автомобилна катастрофа и е в кома 12 дни. Единственото, което го спасява, е, че се е возил на задната седалка на джипа и е бил без колан. Оцелява, но остава с прекъснат гръбначен мозък и това променя живота му завинаги. Днес Людмил е в инвалидна количка, но се бори - бори се да не бъде смятан за различен и да не бъде в тежест на обществото.

Срещаме се в центъра на София. Той е с тъмни очила. Оказва се невероятно общителен - вижда ме и се засмива. Усмивка от радост - радост, породена от досега му с хора и радостта, че младите се интересуват от хората в „неравностойно положение”. Той не мисли, че е неравностоен на останалите, а напротив - изпълнен е с желанието да работи, да се самоиздържа. Невероятно емоционален е... „Не желая да разчитам на пенсия... бих бил полезен на обществото, не искам да живея на негов гръб...”. Нека само да подчертая, че пенсията, която държавата „щедро” му е предоставила, е „цели” 260 лева (с добавките).

По неговите думи държавата не прави нужното за инвалидите в България - тя не предоставя условия за нормалното им съществуване... дори създава условия за ненормално съществуване; идеята на финансовия министър Симеон Дянков е да се премахне пенсията за инвалиди.

Невероятно трудно е инвалид да си намери работа в „родината – мащеха” (така Людмил нарича нарича България). Днес той работи в Центъра за психологически изследвания. Има автомобил.

Но сега ще Ви разкажа за трудностите, които той е имал, докато е бил студент. Като теб. Да. В Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Людмил Велчев е приет в Богословския факултет на СУ през 1999 г., специалност богословие. Прекъсва заради недостъпността на сградата (успехът му е мн. добър 5). „Колегите ме носеха на ръце до последния етаж, за да мога да ходя на лекции”, споделя, взирайки се в мен. Той обаче губи студентските си права. През 2003 г. се опитва да ги поднови, но се отказва; няма промяна в условията. Следващият му опит да учи е през 2006 г. На изпита е занесен на ръце от колеги. Подава жалба до КЗД, но я оттегля след споразумение със СУ да се направят приспособления за инвалиди.

Успява да вземе писмения изпит през 2008 г., но огромната пречка се оказва самият богословски факултет, в който се провежда устният изпит. Сградата е недостъпна
за човек, който се придвижва с инвалидна количка. След като информира КЗД, е съставен констативен протокол.

Людмил води разговори за това с ректора проф. дин Иван Илчев; оказва се, че заради финансовите затруднения университетът не може в този момент да направи факултетите по-лесно достъпни. След това Велчев се обръща към Комисията за защита от дискриминация. Той е отправил молба до Софийски районен съд за компенсации в размер на 117 720 лв.

Събеседникът ми сваля очилата си... „Приятелите и връзката с хората ме карат да се чувствам жив. Но при срещата на непреодолим бордюр пламъкът за живот гасне”, казва той. Интересна е костатацията, която прави за членовете на обществото - за приятелите и човеците. Отдавна не бях виждал някой да се замисля върху всичко това. Благодарение на човеците около себе си той живее.

Дори и днес - години по-късно, проблемът с пълния достъп на сградите на СУ е нерешен – и сякаш оставен. Главната сграда на университета, в която се намират няколко факултета, е недостъпна. А все пак Ректоратът е лицето на висшето ни училище... Сградата на ФЖМК също е недостъпна (рампа има - тя води до партера. От там нататък път за инвалидна количка няма.). По същия начин стои положението и с Фармацевтичния факултет. И с още много други. Изключение прави Философският факултет, където достъпът е пълен - има външна рампа, удобни асансьори, до които се стига лесно, няма стъпала, стръмни и непреодолими рампи, стени и противопехотни мини.

Людмил Велчев не е единственият. Хората, които имат проблеми с придвижването, не могат да учат. Днес той се уповава на Църквата.

Силно си стискаме ръцете за довиждане. А в мен продължават да отекват думите му: „Когато човек губи, не знае какво печели. Когато човек печели, не знае какво губи. Просто. Това е хуморът на съдбата...”

Страхил Василев

1 коментар: