Между двата свята на едно съществуване....

Спомняте ли си как само преди няколко години на никого от нас не му се налагаше да се замисля за всичко, което ни заобикаля, за проблемите, за живота. Красотата на детството, на безгрижието, на забежките в училище. Всичко глобално не ни, или слабо засягаше нашата измислена и единствена реалност. С течение на времето, реалността дотолкова изкривява самите нас - до такава степен ни променя, че често се намираме коренно различни. От личността, от детинската ни креативност и свобода не
е останал и спомен.

Всичко започва, когато светът, от който понякога е толкова трудно да се отскубнеш и да избягаш ни запознава с реалността, кара ни да се борим, да страдаме, но и понякога да ценим звездите, върховете и дъха си.

Всеки един от нас обаче живее и в един друг, един наш, собствен и странен свят, къс от детството - мил, топъл и личен. Какво става когато тези два свята се сблъскат, когато светът навън е толкова различен от нашата представа за съществуване? Бързо ставаме “зрели хора” или.....

Слаб, разколебан и учуден от това, което бях преживял, от това което трябваше да направя – да изоставя собстве- ние си приятели, роднини, всичко, което съм градил толкова много - и за какво? Имах мечта да живея свободно, да мога да се докосна и видя красотата - за жестоката реалност обаче мечтата трябваше да е парите като средство. Лицемериe или изход, извинение и оправдание да се отделя, да избягам от толкова много спомени, от толкова изгубени приятели, да изгубя и други, готов да жертвам всичко.

Няколко въпроса спират преминаването от един свят в друг, от едно състояние в друго, от детинското в рационалното.

А ако ние не успеем да се приспособим, а ако не ни хареса, или просто ако аз не мога... Толкова много променливи, вариации толкова много глупости, толкова много мислене и толокова много НИЩО. Явлението „патова ситуация” ми е толкова известно, толкова познато. Може би няма накъде, може би са ви отхвърлили, може би не намирате своя приятел във Факултета. ДА, жестоко е, искате да избягате, да напуснете. Да сте
другаде...

Решавате да прекратите - да учите в чужбина, да забравите „мила моя родина”, да сте различни... Да се откъснете от света и изведнъж вие сте другия...

Силен, уверен, готов - думите които ме оприличаваха, които стояха прикрепени за мен. Караха ме да се чувствам готов да поема по пътя си, да го прокарам, да го извървя. Без приятелка, без тъга, необвързан от никого и нищо, готов да потегли, да се изстреля по течението. Положил и взел изпити, щастлив от факта, че е постигнал това, което иска. Човек, за когото всико беше уредено... този приличащ на мен изстинал персон.

Щастлив - никога, тъжен - може би; но със сигурност заключен между двата свята на едно съществуване... Изводи няма, съвети тип „Избери мен - Аз знам всичко” - прекалено много... ситуацията е една - двата свята не чакат, те делят и разкъсват душата - липсва единното, целостта, те изчезват там, “in no men’s land”.

Какво става, когато се изгубите? Чаате да ви намерят, питате какво да правите и се чудите накъде - времетраене: цяла вечност; ефективност: ~ 5 %

Изберете посока - намерете детето в себе си, което винаги избира кое е най-
доброто за него, а не за мама, тате или целия свят. Тръгнете по пътя - съчетайте нещата, може да намерите нещо или някого, просто направете избора „Вярата взима първото стъпало, дори когато не виждате края на стълбата”, и намирате себе си, нея, него, щастието или спокойствието - по дяволите, все нещо... Аз избрах, намерих света - своя, нейния НАШИЯ.

Иван Вълков
Художник: Симона Караиванова