Шестте гола на лъвовете-кастрати не ни стоплиха

500 национални герои бяха на трибуните за мача с Грузия

За първи път в историята броят голове на терена беше поразително близо до броя зрители на трибуните. Но защо, защо спряха да играят нашите през второто полувреме?! В един момент от мача се разнесе упорит слух, че ако вкараме десет, ще ни пуснат на световното, където, разбира се, тези попадения ще си влязат рутинно в нашата врата, за да съвсем справедливо.

Сгазихме излишно скръбните грузинци по същия начин, по който те ни сгазиха преди година в Тбилиси. Но тогава оцеляхме, понеже Гошо Вратаря единствен знаеше къде се намира, докато сега палавникът на грузинската врата не спря да се гаври със своите. Липсваше ни този мъжага като плеймейкър в средната линия в досегашните квалификации. Та Марто и Бербатов отдавна не сa се радвали така искрено на подобни извеждащи и проникновени пасове.

Прекрасното в този мач обаче беше на трибуните. България се сдоби с нови петстотин национални герои, исторически личности, които в мразовитата вечер предпочетоха да се усмихват вяло при всеки гол на лъвовете-кастрати, вместо да се гушат из топлите кьошета на домовете си. Затрогващата картинка беше като на приятелски мач между
арктическите мисии на две горди нации, а феновете отстрани бяха колкото служителите, които са почиствали стадиона след края на истинския мач от групата в Дъблин. Нали се сещате, онези с големите найлонови торби, които драпат за едната оборка. Този ни национален отбор наистина ни превърна в тъжни боклукчии, които все се надяват нещо да се изнамери, за да се преживява някак.

Иначе българската публика за първи път усети трикольорите така контактни и диалогични. Беше толкова празно и толкова тихо, че непрекъснато се чуваха лидерските крясъци на Бербатов, мъмренето на Мартин, неуверените команди на Ники Михайлов, дори
мълчанието на наплашените новобранци в защита. Никое интервю няма да е така изразително, правдоподобно и откровено.

Сега се сещам, че по същото време в зала 1 на НДК течеше концертът „100 години Тодор Колев”. Явно сектор „А” (по-добрата част от населението) разбираемо беше избрал шоуто на големия български актьор. Все в този дух, обратно на националния стадион, на трибуните вървеше „100 години самота”, а на терена - „1000 години неможене”. Резултатът в случая не стопли никого. Както казва Клод Симон, нямаше да е толкова смешно, ако не беше сериозно.

Ангел Иванов