Футболна земя

Огромният стадион се пука по шевовете. От хилядите гърла излиза рев, по-силен от Йерихонската тръба. Човешкият мравуняк ту кипи, ту се гърчи като огромен пулсиращ октопод. На висок глас футболните „корифеи” раздават компетентни мнения, плюейки семки и проглушавайки ушите на съседите си. Сред цялата тази лудница стоя като истукан, сетивните ми възприятия ту изчезват, ту се появяват като парното през зимата.

Някъде зад мен се носят нечленоразделни звуци (нещо средно между мляскане, ръмжене и хълцане). Отляво особено ясно се открояват осем етажните сквернословия, насочени към роднините на рефера, играчите, публиката и гладните в Сомалия. Отдясно е седнал пийнал червенобузест шишко, който блажено долепя устни до вътрешния джоб на якето си и с невероятно басово гласище ми споделя: „Играл съм 20 лв. на X, първото и 2 – второто”, при което аз най-невинно смутолевям „Ъхъ”, въпреки че нямам и най-малката представа за какво ми говори тоз добродушен чичка. Право пред мен две девойчета на определима възраст 14 – 18 години хихикат непрестанно, повтаряйки три-четири пъти в минута “Виж го този с червената фланелка, колко е сладък!”. Проявявам любопитство към червената фланелка и съзирам 11 тичащи ритнитопковци, право пред мен на терена, всичките до един с червени фланелки.

Докато смилам тази мила родна футболна картинка, се възнася гръм и гъст задушлив дим изпълва очите и дробовете ми. Отляво стоящият ми майстор сквернословник си е намерил солидна група съидейници и около 200-300 гърла пеят нещо като песен, от която дори магистрална секструженичка би се поболяла. Изпадам в трансцедентно състояние, близко до нирвана. Призовавам Кришна, Аллах и всички богове да ме изведат извън тази свещена за лумпенизираните екзалтирани футболни фенове земя. Но уви, изглежда днес боговете са си дали почивка и аз съм осъден да преживея това. Приготвям се за най-лошото и хрисимо зачаквам последния съдийски сигнал. Някой до мен реве като магаре, обръщам се и втрещен съзирам достолепен дядо с дълга бяла брада, да размахва свирепо бастуна си по посока на терена и бясно да кълне рефера, „да му изсъхне житото, да му умрат кокошките и да го блъсне линейка...”. Вглеждам се една идея по-внимателно в старчето и разпознавам своя учител по физическо от началното училище. Докато се мая как да постъпя, един дългуч, гол до кръста, с посиняло от пиене лице, грабва бившия ми физкултурник през кръста и започва да го размята нагоре надолу, както се вее знаме. Не мога да повярвам на очите си – дядката се смее, кретенът му с кретен, а всички около мен изпадат във възторг и започват да крещят на дългуча да им подхвърли стареца и те да го поразвяват малко. Безкраен празник е за лудите футболни запалянковци, деградацията е на власт. Я да млъквам, че започват подозрително да ме оглеждат. Аз не псувам до девето коляно, не се оригвам мощно, не люпя семки, не мразя циганите и евреите и опааа, камерата ми виси на врата. Вече призовавам само Меркурий да ме изведе от тази проклета, побъркана, ужасна футболна земя. Господи, колко жар влагам в тази молитва, но те идват, о, Господи, спаси ме!

Будя се целият в пот, с треперещи ръце отключвам сейфа и Той е там, Безценният Билет е там! Притискам до сърцето си пропуска за ЦСКА-ЛИВЪРПУЛ и успокоен отново си лягам. Мразя да сънувам кошмари!

Наум Мороз