Българският протест...

Макар и да изминаха повече от два месеца от протестите пред парламента, има благодатно поле за нови прочити на събитията от януари. А може би и дистанцията на времето ще направи критичния поглед по-сдържан, по-осмислен и в последна сметка по-реален. Подобен подход е повече от необходим, понеже първите реакции, в разгара на самия протест, съвсем естествено бяха силно емоционални, често крещящо пристрастни и разпънати между крайности. Такава е и студентската душевност (или поне представата за нея) – винаги под пара, барутна, наивно посягаща към Голямото, готова да сваля правителства – тя претендира да е носител на Истината. Този текст е някаква моя истина за протестите. Тя, естествено, не претендира да изчерпва действителността.


Явно не можем да изчистим собствените си бакии в тоалетната и затова сме заприличали на WC, ама наистина. Неслучилото се чистене, разбира се, е опитът за протест през януари 2009, бакиите са наши, защото ние сме си ги изходили на избори, а тоалетната е мястото, където съединението прави силата, а всеки напън на влезлите по нужда ражда гадни работи. Оказва се, че Черни не е толкова черен, а ние не сме бели хора...

За политиката с марка „БГ” – само с неестетически метафори. За политиците – непременно с отблъскващи.

Автентичната и красива идея за съзнателен, смислен и ефективен граждански протест, улична проява, която е първична и спонтанна, непосредствена и връхлитаща, не се реализира на практика у нас.

(Не)масовите вълнения, мисля си, бяха някак изначално урегулирани като сбиране на хора, даване на думата и хвърляне на сняг, още щом се пръкна Организацията. Потенциалът за промяна, силата у масата, искрата на справедливия бунт изчезнаха яко дим с грижата за музикалното оформление, дискусиите по сутрешните блокове, тоалетната хартия и цветята за помен на мъртвата демокрация. Защото една сбирка става протест, когато е искрена, дръзка, и – в добрия смисъл на думата – „хард”. И защото величавата истина за въставане срещу потискащото статукво тук и сега, веднага, се натрапва неумолимо в главите и сърцата не на някакви събрания, а в студентските общежития например – когато пребит от бачкане се прибираш в мизерната си стаичка и за да се топлиш, попръцкваш под юргана след обилна консумация на боб в студентския стол. Например...

Защото им прилича на студентите да развеят знамето на яростта от първите редици. Което така или иначе е и исторически оправдано, разбира се не само у нас – мащабните социални промени, революциите по света неизменно са имали за ядро студентската маса. Възхитително се възцари идеята за младите хора, които справедливо предвождат останалите недоволни – еколози, фермери, пенсионери, блогъри, майки, неспособните да станат майки и др. – и го правят по свой уникален, адекватен на съвременното информационно общество маниер – онлайн, във фейсбук, по скайп... Но помитащият начален импулс постепенно изтля, инерцията за незабавни и още по-спешни промени се стопи като пари по европейски програми (през 2008), а организаторите на протестите започнаха да пропускат поредни дни, за да съберат сили за вдругиден.

Не, аз не съм за насилието и празната агресия. И на мен не ми допаднаха баталните сцени и изстъпленията на разни знайни и незнайни войни. Но не съм и за усмивките и танците, не съм за модерното, симпатично, мирно протестиране. Защото всеки протест е по презумпция анти- някой или нещо. И в този смисъл по му приличат скърцането със зъби и крясъците отколкото смеха и светлите физиономии. А нашият протест (да, нашият!) се превърна в концерт, в дискотека – звучаха Васко Кръпката, Валдес...

За капак се роди и оригиналната творческа концепция да се загърби Народното събрание. Това е все едно да те насилват сексуално, а ти да се обърнеш с гръб към изнасилвача. Нищо по-добро не те чака.

Нека не го отнасят само организаторите. Техните издънки привидно бяха във фокуса на общественото внимание. Гигантската, непростима вина е у хората, гражданите, които отново се скриха по кьошетата (в къщите си, в магазините). Онези, които постоянно се крият зад оплакванията и нереализираността си, а когато трябва да ги заявят с открити лица и да потърсят отговорност за тях, потъват вдън земя. Същите, които вечер си пускат новините, за да видят какво е станало, и цъкат с език. Разбира се, че идеята за Народа като маса и сила, която громи властта, е нереализуем идеал и утопия у нас, но все пак е повече от осъществимо едно многобройно несъгласие с Подигравката. Затова и ние, които не пожелахме повече да ни унижават, обвиняваме вас, които отсъствахте: обвиняваме теб, Бай Вълчо от село Торбалъжи, който въздиша по отдавна мъртвата епоха, когато „ти е било добре”, и се оплакваш от жалката си пенсийка; обвиняваме и Вас, Г-н Иванов от столицата, който претендира да се „движи” из доброто общество; обвиняваме и теб, спорен българино от Анадола, който на въпроса за кого ще гласуваш, отговаряш с число; обвиняваме и теб, колега, да тъкмо теб, който, когато трябваше да поискаш света ти да стане по-добър, избра да джиткаш по кафенетата с разни пички и аверчета. Деликатно обвинение сякаш се напряга и в непреходния стих на българския поет Димитър Подвързачов:

Обичам те като жена,
Която шепне обещание -
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание.

Ангел Иванов