Европа е кръчма

Европа е кръчма. Кръчма, в която двама българи, литовец, англичанка и французойка с алжирски корени седят на една маса и говорят за свободата, Исляма, корана и демокрацията. После се скарват, смеят се, пият заедно. Не е ясно какво ги е събрало, но по някакъв необясним начин всички се чувстват у дома си на един диван на хиляди километри от родните си места.

Европа е Вавилон. Вавилон на обърканите идеи, мисли и на лутащите се като свободни електрони млади хора, тръгнали да опознават своята нова държава, прескачайки
спокойно племенните граници, които са окончавали света на техните дядовци допреди двайсетина години.

Европа е дискотека, в която двама пияни българи учат същите тези французойка, англичанка, литовец, а с тях и няколко случайно намерени италианци и испанци да танцуват...ръченица... Това беше третият ден.

Всъщност, всички тези хора се намериха по някаква странна случайност, включваща декадентски бар, много бира и дъждовен ден в Йорк. Двамата българи пътуват на стоп около Великобритания, момичетата са студенти, а литовецът се е съгласил да приеме българите да спят у тях. След тричасов нелеп и просташки бирен разговор между българите за с т о я щ а т а срещу тях французойка, тя най-накрая осъзнава, че те са идиоти и решава да ги заговори първа. "От къде сте момчета?" "Познай"- отговарям аз с възможно най-чаровната усмивка, която мога да направя след 6 бири. "Испания?", "Не", "Италия?", "Не", "Португалия?", "Не", "Хм....Аржентина?", "Не". "Не мога, предавам се", "От България сме". "България!? Че там не живеят ли високи руси хора с големи бели шапки?"... След това сядаме на масата им и се случва описаното в горния абзац. Идва и литовецът, с когото се скъсваме да говорим мръсотии за французойката на руски, безкрайно доволни от славянската следа, която ни събира. "Ета очен прекрасная пльоха" (не се сърдете за руския ми, аз всъщност не знам и дума руски, но след един определен алкохолен градус някакъв специфичен и неизвестен на западните учени център в мозъка ми се отключва и започвам да го говоря с лекота и особена образност). След това момичетата питат дали ще ги заведем на дискотека. Ние няма как да не го направим. И тъкмо когато всичко се подрежда по най-добрия възможен начин за нашите италиано-испано-португалски задници, ние измисляме пращяща от гениалност идея, достойна за всеки
потомствен сваляч, отраснал в Люлин или Обеля. Ще черпим момичетата. Въпросът е,
как обаче. Отиваме на бара - какво, какво..."четири двойни, чисти водки". Барманът ги
налива, щраква на касата и отсича: "30 паунда".

"Неееее, как 30 паунда? Като е толкова скъпо, няма да купуваме коли или сокове. Майната му". Носим финия си и изискан подарък на момичетата, които гледат водките си известно
време с недоумение, опитват ги... "Какво, по дяволите е това", "Е, как какво, чиста водка", отговаряме ние с невинно-глуповати усмивки. "Момчета, това е адски обидно... отвратително!" Ние се опитваме неумело да им обясним, че така я пием в България, че не сме искали да ги обидим, но неизбежно си връщаме образа на високите руси хора с големи бели шапки в очите на французойката. Катастрофата ни потапя в балкански фатализъм, изпиваме водките си на екс и решаваме да учим всички на ръченица. Скоро в дискотеката в Йорк се извива ужасяващо по формата и ритъма си хоро, към което се присламчват пияни италианци и испанци... После ни гонят от там, а момичетата си тръгват, изживели шока от нашествието на "новата Европа" и нейното фино оръжие за сексуално поразяване - двойна чиста водка.

Събуждаме се у литовеца. Отварям очи и се заслушвам в музиката, която кънти в кухнята. Чалга. Затварям очи. Отварям ги отново. Пак чалга.

"Братле, пиян ли съм още?“

Изтичваме до кухнята, където нашият литовец и германската му приятелка танцуват нещо подобно на тиролски танци, а от лаптопа гърми гласът на Ивана. След това ни готвят закуска, докато литовецът обяснява, че иска да има топки, големи колкото кокоши яйца... После слушаме Тони Стораро и Горан Брегович. Щастието е пълно. Снимаме се с кофа за боклук, на която пише Йорк, германката ни изпраща до спирката, прегръща ни и... отново на път. Странно нещо е пътят, предвид последните ни срещи. Всъщност, предвид повечето ни срещи.

Ако искате да разберете какво се случва през останалата част от пътешествието, посетете http://napredinagore.blogspot.com/.

Петър Станчев