12 години по-късно

Ледена епоха

Хлъзгава януарска утрин в София. Хора и леки автомобили правят по няколко пируета на път за работа, тук-там с резултат болнични. Началото на един най-обикновен работен ден, отдалечен на 40 дни от убийството на студента Стоян Балтов и на 12 години и четири дни от десети януари 1997г.
В един малко по-специален южен квартал започват да се събират хора. Студентите ще тръгнат от тук, за да се присъединят към дошлите на национален протест пред парламента лекари, еколози, майки и футболни фенове. 10 минути преди обявеното начало пред зала „Христо Ботев” има основно полиция и репортери. За малко се появява и Боян Расате, заедно с няколко съмишленици, които допиват сутрешното си кафе с органите на реда. Жалко, надявах се гражданското пробуждане след нелепата смърт на Стоян да продължи по-дълго.
След 15-20 минути положението се променя в положителна посока – пристигат организаторите от „Призив” и СРОКСОС заедно с известно количество студенти. Тръгваме бавно и внимателно към дискотека „Амнезия”, все пак при наличието на 150 протестиращи всяка контузия би могла да се отрази фатално на мероприятието.

Не амнезия, а забрава

Шествието тръгва в познатия разпилян порядък, но този път решаваме да оберем закъснелите, правейки едно кръгче около Студентски град. Преминаваме през няколко по-забити улички, а момчето с мегафона неуморно призовава отопляващите се на свещи обитатели на съседните общежития да се присъединят към нас. Напразно.
Вече сме пред „Амнезия”. Минута мълчание. Чуват се само затворните механизми на фотоапаратите. Пред червено-черното увеселително заведение има паметна плоча и цветя. Да, точно пред мястото, където хората би трябвало да изживяват положителни емоции. Мраморна плоча с две години – 1988 и 2008... Ако имате дете и ви се стори, че то е поело по лош път, то просто му кажете някой ден да мине по светло покрай „Амнезия”. Гарантирам възпитателния ефект. Нима трябва пред всички дискотеки да има надгробни плочи, за да се вразумим?

На шест колела

Приятна изненада – здравият разум е проговорил в нечие съзнание и пешеходната разходка до пл. „Народно събрание” отпада. Докато вървим към последната спирка на 280 оглеждам хората около себе си. Преобладават обикновените момчета и момичета, решили да изкажат гражданската си позиция; някои даже са ми познати от предишните шествия. Забелязват се и едни странни хора с едро телосложение и различни форми на трибагреници по себе си. Бенесари или просто родолюбиви млади хора, може би и двете. Като цяло не съм привърженик на крайните идеи на Боян Расате, но това не значи, че той и хората му нямат право да протестират мирно с нас. Вътрешно адски много се надявам тиражираната из медиите информация за предстоящи баталии да е просто полицейски балон...
Научавам по телефона, че в центъра са се събрали адски много хора. Има ли смисъл от този национален протест? Може би наистина ще има меле, може би наистина ситуацията ще бъде използвана от някого... В същото време нещо трябва да се промени, това се усеща от всеки. Не искам война по улиците като в Гърция, но и не искам тези отгоре да ни мислят за рая. Трябва да им напомним, че народът е шеф на политиците си, а не обратното. Дано просто да бъде с мярка.

Разноцветно море

Площад „Народно събрание”, някъде към 11:30. Обсадата на парламента е в разгара си – над три хиляди души са заели пространството пред сградата на НС, а срещу тях стоят ред прегради и три реда полиция и жандармерия. Пеят се песни, хората скандират, а трибагрениците и транспарантите с лозунги са знамената на армията на недоволните. Студентският корпус тържествено се присъединява към „сражението”, но в леко променен състав – вече преобладават момчетата с трикольорни шалове и маски. От тях така или иначе има доста в митинга.
А пред очите ми е самата дефиниция на понятията „гражданско общество” и „демокрация” – хиляди толкова различни хора са се събрали на протест пред поругания храм на държавността. Едно единствено общо искане – промяна. Това, впрочем, има и своята негативна страна – протестът изглежда колкото спонтанен, толкова и разпилян; лидери и искания сякаш се топят в тълпата. Да, това не е типичният политически протест, но и това, в което живеем не е типичната годна за живеене държава, мисля си. Всяка партийна проява в момента просто не би била на място.

Agent Provocateur

Отпред нещо се случва, приближавам се до загражденията. На едно място в близост до мен компактно са се събрали момчета с маски. Крещят нещо на полицаите и ги целят с пиратки и всичко друго, което им попадне в ръцете. Около тях има само няколко репортери, не би трябвало да е проблем полицаите да ги обградят и изолират от протеста. Вместо това, обаче, силите на реда не помръдват; сякаш имат някакъв часовников механизъм, който все още тиктака зловещо.
Хулиганите се усещат и променят тактиката, пръсват се по целия фронт на протеста. Избутват напред репортери и обикновени хора; бутилки, бомбички, снежни топки и парчета лед политат отвсякъде към Народното събрание. Вече всички хвърлят. Няколко фотографи отнасят здрав пердах от маскираните отмъстители. Без причина, естествено. Едно момче с палка и трицветен шал през лицето вилнее до мен. Някои хора твърдят, че хулиганите са получили пари, за да се сбият с полицията; били наркомани, рецидивисти и прочее. Вероятно е така, но се появява един въпрос – дали пък наистина не сме достигнали до този етап на социален регрес, когато политиците чуват само взрива на бомбите? Мисля си всичко това докато сменям батериите на фотоапарата. В този момент в оградата на половин метър от мен се разбива тежък предмет. Паве. Жълто паве.

Щурм!

12:15-12:30. Изведнъж сякаш пада бомба. Гъсти и сърдити полицейски редици се хвърлят върху протеста с палките напред. Яростта на едните маскирани преминава в очите на другите. Щитовете с надпис „Не сте сами” се удрят челно в човешка плът. Първите ранени крещят. Бият, при това лошо и без да подбират. Всички бягат, един стар човек се препъва пред мен, едва не го стъпкаха. Всички настръхват. Протестът бил прекратен от общината... сигурно 3 минути преди контраатаката. Прииждат жандармеристи, виждат се и такива с газово оборудване, лаят кучета. Хаосът е пълен – полиция и протестиращи се превръщат в едно цяло. Всички са под кръстосан огън – с еднаква вероятност може да те удари парче лед или палка. Униформените знаят, че са в небрано лозе и са изнервени – едно момче на няколко пъти „пада” по лице, докато двама милиционери го извеждат от демонстрацията. А има и други – както бръснати, така и видимо случайно попаднали в здравите ръце на закона. Хулиганите са в стихията си – лумпенизирали са хората около себе си, а полицейската бруталност само им помага. Навсякъде едно и също – зачервени от злоба очи, скрити зад маски или полицейски шлемове, а и далеч не само, за съжаление. Нормални наглед хора вероятно биха линчували всеки, ако някой им подвикне „Тоя е ченге!”.
Полицията изолира периметъра т.е. постепенно изритва хората от площада. Качилите са на паметника на Цар Освободител фотографи и оператори са грубо изблъсквани по стълбите и само чудо ни спасява от ново Индиго. Озвучителната техника е пометена. Напрежението сякаш спада – малко по-нормалните хора се гаврят с полицаите, които мирно и тихо пък ги принуждават да си ходят вкъщи. Хулиганите мистериозно са изчезнали.

Стражари и апаши

Грешка. Момчетата с маските далеч не са се изпарили. Ставам случаен свидетел на битка в района на Ректората, а това е само началото. Обръщам поглед към Орлов мост и виждам познатото море от хора и знамена. Надали има по-добро място за гражданско неподчинение от най-голямото софийско задръстване. Не съм и забелязал, но заедно с мен към мястото на събитието са се придвижили още около 50-60 жандармеристи. Явно упражнението от преди малко ще се повтори. Започва една безумна гоненица между колите. По полицаите летят камъни, лед и тежки клетви, един пада с видимо счупена ръка, но и те не остават длъжни. В стегнати редици, те започват да удрят по щитовете си с палките и да се приближават. Тряс-тряс-тряс-тряс-БЯГАЙ! Само това последното е в съзнанието ти, когато видиш десетките униформени, спринтиращи с вдигната палка към теб. Никой не е в безопасност – после най-много да ти се извинят докато си търсиш зъбите по земята. Внезапно, при Полиграфическия комбинат силите на реда преминават в отстъпление.

Истинско кросче

Полицията заема позиции на Орлов мост, подкрепленията са на линия. Тълпата от ултраси, репортери и обикновени протестиращи хора е в настъпление. В ничията земя се развява българското знаме, а всякакви предмети политат във въздуха. Гордият и неподкупен български полицай не може да позволи подобна канонада; време е за решителен удар. В началото щитоносците и бронираните автомобили напредват бавно, успяват и да арестуват или поне пребият няколко човека (по зла ирония на съдбата – от невинните). Тръгват отново, този път – на спринт. Жандармерийската камионетка се стрелва към хората, колко много би й отивал един надпис „Газим!” отпред... В един момент протестиращата тълпа бива пометена от ураган от палки, ритници и псувни. Фотографите и по-мирните демонстранти бягат от сражението и това определелно им спестява доста неприятни моменти.
След няколко минути сякаш всичко е свършило – робокопите пушат на една от спирките и след малко тръгват обратно към началния пункт. От хулиганите вече наистина няма и следа.

А след това?

Много може да се каже по въпрос дали имаше смисъл от така протеклите протестни действия. Безспорни са грешките както на организаторите на митинга, така и на полицията – едните не показаха достатъчно категорично, че оглавяват демонстрацията и допуснаха проявата на криминални елементи, а за другите беше по-лесно да бият наред и после да скрият истината за случилото се. Това не значи, че протестът на 14.01.2009г е провал. Най-малкото защото през последните 12 години просто не е имало подобен. Това, което през 97-ма донесе промяната, според мен, не беше демонстрацията на народна решителност на „десети срещу единайсти”, а постоянството, с което хората дни наред излизаха на улиците, просто защото искат животът им да се подобри.

Още от автора на http://yavo.log.bg