***

Да си светия над ничий олтар.
Да няма кой пред теб да се помоли.
Да чуваш дишането на всяка жива
твар,
а да няма кой да чуе твоето.
Защото може би то не съществува.
Но ти си толкова привикнал с тоя
факт,
защото толкова си свикнал
да робуваш
на собствения си мизерен мрак.
И си толкова потънал в своя ад,
че не искаш и да чуеш за измъкване.
Благодариш ми. От учтивост.
После пак
се побъркваш от разсъмване
до мръкване.
После спиш. Но въпросът със съня
в случая е много относителен.
Превърнал си земята си в дъска –
плоска. Паралелепипедна.
С шест отровни, ръбави стени,
без прозорци, капандури и врати.
Шест стени. Един перфектен гроб
за всяка малка, глупава любов.

Жената с токчетата

ЕЗИКЪТ НА ВЪЛЦИТЕ

Научила езика на вълците,
седя на ръба на залеза
и очаквам среща с луната,
раздирана от отстрите нокти
на копнежа за споделяне.
Да се превърнеш на вълчица -
косите ти да станат козина,
настръхваща под погледа на хората,
очите, скрили дълбоко човешкото,
да блестят в мрака,
ръцете, нежно докосвали,
да раздират сега плътта!
Седя и чакам факлата на залеза
да заличи древните
символи на човешкото,
изписани върху сърцето.
Бягство, отмъщение и глад.
Чакам своята плячка.
Луната като отражение
на божиите зеници
се губи зад небесните клепачи
и само след поредното примигване
се появява цяла.
А воят ми като вълчица
се промъква в мрака
по-близо до леглото ти.

Ася Владимирова
Още...

Списък

Изгубих си

едната обица от бяло злато
капачката на розовото червило
вярата в откровеността на хората
времето
съня
силите
радостта
съмненията
слабостите
очилата за любов
и способността да мисля
който ги намери
да ги прати по гълъбите
или да отиде при телеграфистката на
трето гише
с големите очила и червения маникюр
джвакащата дъвка
тя знае пътя

Хелена Изабел
Още...

Есенна усмивка

„Няма нищо по-измамно,
каза ми,
...от усмивката...”
Остана безизразен
като непозната сянка нощем,
като закъсняла сова сутрин,
като бял облак денем.
Дърветата се усмихваха кафяво
в разкривени гримаси.
Не им се умираше,
но горди до последно се усмихваха.
Може би искаха да скрият
в своята величествена гордост
можеството златни, тъжни сълзи.
Може би искаха да изживеят
изпълнени с красива радост
последните слънчеви дни.
Но
тази годинa кестените
пожълтяха
първи.
И първи престанаха
да се усмихват
измамно.

Петя Каравасилева

Още...

Fake

Аз мога да вярвам в приказки,
да намирам отново и отново причини
да остана тук.
Мога да вярвам в щастлия край
и да внушавам на огледалото,
че понякога греши.
Мога да сънувам кошмари
и да се успокоявам, че не са истински,
а те да са реалността.
Мога да се плаша от фалшиви демони
и да държа чесън в джоба си –
за всеки случай.
Мога да играя различни красиви роли,
без да получавам Оскари за тях
и без да имам сценарии...
Мога...
Но не мога да лъжа себе си,
че наистина искам всичко това.

П.с.

Отивам си.
Не съм добра актриса...

Петя Каравасилева


Още...

Между двата свята на едно съществуване....

Спомняте ли си как само преди няколко години на никого от нас не му се налагаше да се замисля за всичко, което ни заобикаля, за проблемите, за живота. Красотата на детството, на безгрижието, на забежките в училище. Всичко глобално не ни, или слабо засягаше нашата измислена и единствена реалност. С течение на времето, реалността дотолкова изкривява самите нас - до такава степен ни променя, че често се намираме коренно различни. От личността, от детинската ни креативност и свобода не
е останал и спомен.

Всичко започва, когато светът, от който понякога е толкова трудно да се отскубнеш и да избягаш ни запознава с реалността, кара ни да се борим, да страдаме, но и понякога да ценим звездите, върховете и дъха си.

Всеки един от нас обаче живее и в един друг, един наш, собствен и странен свят, къс от детството - мил, топъл и личен. Какво става когато тези два свята се сблъскат, когато светът навън е толкова различен от нашата представа за съществуване? Бързо ставаме “зрели хора” или.....

Слаб, разколебан и учуден от това, което бях преживял, от това което трябваше да направя – да изоставя собстве- ние си приятели, роднини, всичко, което съм градил толкова много - и за какво? Имах мечта да живея свободно, да мога да се докосна и видя красотата - за жестоката реалност обаче мечтата трябваше да е парите като средство. Лицемериe или изход, извинение и оправдание да се отделя, да избягам от толкова много спомени, от толкова изгубени приятели, да изгубя и други, готов да жертвам всичко.

Няколко въпроса спират преминаването от един свят в друг, от едно състояние в друго, от детинското в рационалното.

А ако ние не успеем да се приспособим, а ако не ни хареса, или просто ако аз не мога... Толкова много променливи, вариации толкова много глупости, толкова много мислене и толокова много НИЩО. Явлението „патова ситуация” ми е толкова известно, толкова познато. Може би няма накъде, може би са ви отхвърлили, може би не намирате своя приятел във Факултета. ДА, жестоко е, искате да избягате, да напуснете. Да сте
другаде...

Решавате да прекратите - да учите в чужбина, да забравите „мила моя родина”, да сте различни... Да се откъснете от света и изведнъж вие сте другия...

Силен, уверен, готов - думите които ме оприличаваха, които стояха прикрепени за мен. Караха ме да се чувствам готов да поема по пътя си, да го прокарам, да го извървя. Без приятелка, без тъга, необвързан от никого и нищо, готов да потегли, да се изстреля по течението. Положил и взел изпити, щастлив от факта, че е постигнал това, което иска. Човек, за когото всико беше уредено... този приличащ на мен изстинал персон.

Щастлив - никога, тъжен - може би; но със сигурност заключен между двата свята на едно съществуване... Изводи няма, съвети тип „Избери мен - Аз знам всичко” - прекалено много... ситуацията е една - двата свята не чакат, те делят и разкъсват душата - липсва единното, целостта, те изчезват там, “in no men’s land”.

Какво става, когато се изгубите? Чаате да ви намерят, питате какво да правите и се чудите накъде - времетраене: цяла вечност; ефективност: ~ 5 %

Изберете посока - намерете детето в себе си, което винаги избира кое е най-
доброто за него, а не за мама, тате или целия свят. Тръгнете по пътя - съчетайте нещата, може да намерите нещо или някого, просто направете избора „Вярата взима първото стъпало, дори когато не виждате края на стълбата”, и намирате себе си, нея, него, щастието или спокойствието - по дяволите, все нещо... Аз избрах, намерих света - своя, нейния НАШИЯ.

Иван Вълков
Художник: Симона Караиванова

Още...

Сенките - две в едно

Смъртта не е край. Само по-различно начало. Емоция. „Тютюнопушенето води до бавна и мъчителна смърт”. Не. Животът в повечето случаи води до бавна и мъчителна смърт. Самият живот е една бавна мъчителна смърт. Животът, който не живееш, а само стоиш и наблюдаваш.

Да гледаш е лесно. Да виждаш е трудно. Да наблюдаваш е две в едно. Казвам го от позицията на човек с многолетен опит на наблюдател. Когато бях малка исках да умра, за да живея, да живея, за да умра. Две в едно. Затова останах просто наблюдател. Когато бях вече не толкова малка нямаше как да се обърна и да се върна. Наблюдавах живота на заобикалящите ме съученици, приятели, познати, роднини. Мълчаливо. Сякаш една безплътна сянка стоеше до тях. Гледаше и виждаше. Две в едно. Да си сянка не е трудно, по-трудното е да си сянка която й се иска да има плът, за да живее, но знае, че е просто сянка. А сенките нямат право на Живот, само на съществуване. Годините минаваха и заминаваха, хората заедно с тях. Две в едно е да минават през теб без да имат спомен за теб. Минусът е, че оставят спомен в теб. С градежа на спомени в
съзнанието на сянката наблюдател се изгражда и още по-лесното съществуване на сянката. Помниш действия, движения, думи, поведение, жестове, реакции. Създаваш база данни, стабилна база данни. И почваш вече не просто да гледаш и виждаш хора. Почваш да гледаш и виждаш души. Виждаш всякакви души, наранени, кървящи, щастливи, усмихнати, спокойни, нервни, скрити, открити, похотливи, консервативни. Но не можеш да видиш своето страдащо сърце. Можеш само да го усещаш как се свива. „Как иначе ще разбереш, че имаш такова, ако не те боли?” Може би можеш да разбереш и ако го усетиш да тупти с трепет на щастие. Не знам.

Минаха още години. Още хора. Често когато се срещат с мен, те сякаш ми обещават, че ще ми дадат така бленувания живот. Но тук може би трябва да уточня моята представа за т.нар. Живот. От наблюденията си над света и хората, стигнах до извода, че този Живот започва, когато срещнеш човека, на който имаш пълно доверие, за когото можеш да скочиш от 200 метра, който е винаги до теб, който споделя всичко с теб. Човекът, който допълва душата ти със своята и кара сърцето ти да трепти с щастие. Тогава
Живееш. Истински. Много са ми казвали и че това е мит, фикционална измислица. Но аз като наблюдател мога да кажа, че не е измислица. И хората живеят за това. Душите им живеят затова. Сенките не живеят. Последният, предложил ми живот... Уханието му беше останало върху чаршафите и завивките ми. Чудих се известно време дали да не ги изгоря... Сенките не живеят. Това ме накара да проумея най-после последният. Сенките
може би нямаме душа.

И още време... Намерих си ново място за наблюдение. Страхотно място, страхотни души. Но опитни. Те усещаха, че ги гледам, без да се приближа. А сякаш искаха... Сякаш искаха да видят усмивката на една сянка, да чуят гласа и мнението й...

Тръгнеш ли веднъж по пътя на наблюдателя няма връщане назад. Обречен си да си две в едно. Да гледаш и да виждаш. И си лишен от това да изпитваш. Не, не си лишен. Лишен си от това да можеш да спреш да изпитваш емоции и да забравяш. Животът ти е бавна и
мъчителна смърт. Животът води до едно
по-различно начало.

Не знам дали сенките усещат другите сенки винаги. Аз съм ги усещала. Понякога сме се състезавали кой е по- добра сянка. Но накрая аз виждам как те умират... Когато една сянка умира, никой не е там, за да я види. Никой не я помни, защото две в едно, наблюдаващите сенки, рядко ги забелязват, рядко говорят, рядко действат просто така. Те само наблюдават.

Вече не се надявам да получа живот. Но се надявам, че някой някога ще ме види, запомни и ще е там когато правя крачката си към едно по-различно начало. Смърт.

Моля те, обещай ми, че ще ме видиш и помниш... А няма просто да гледаш и да забравиш...

Дженалдин


Още...