Фаталният брой

Юни е месецът, в който върху главите на студентите се изсипват ужасът на горещината, сесията и решаването къде ще се ходи на море. Екстра добавката този юни са приятните въпросителни, свързани с финансите на университета. Всеобщото нямане на пари не подмина Alma Mater и можем само да се чудим колко дълбоко ще бръкне тя наесен в нашите джобове.

Ние обаче сме свикали на всякакъв вид изненади и вече сме станали по-издръжливи и от хлебарки. Колкото и да ни режат парите, няма да ни скършат хатъра да вземем диплома с надеждата покрай нея да сме научили нещо полезно. Ще си вземем изпитите, колкото и да е разбъркан учебният план, и ако трябва ще ходим повече на работа, отколкото на лекции, за да имаме с какво да си платим наема.

И наивно ще вярваме, че когато дойде време нашите деца да кандидатстват, законът за висшето образование ще е влязъл в сила. И че когато внуците ни влязат в СУ, администрацията ще си върши работата и няма само да глозга бюджета и нервира студентите.

Тази вечер ние ще си спретнем втора абитуриентска вечер, в която ще броим с пълно гърло до 13. Защото въпреки всичко изкарахме 13 броя от този вестник, които заслужават да бъдат поляти. Бъдещето е неясно като това къде ще се събудим утре сутринта, така че пазете този брой - той може да е пореден, може и да е последен...

Галя Младенова
Още...

„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!”

Всеки знае това четиристишие, защото всички сме в механата. Там потният, зачервил нос от лютата ракия нашенец е яхнал юнашки глобуса и владее целия свят. „Да живей!” – завлачено се провиква и излива поредното стъкло с горещата вода в бездънния си търбух. А хората около него не го забелязват. Самотният ездач на глобуси, който е покорил света... нядъде в мечтите си. „Къв си ти бе!”- провиква се сериозен мъж, сам на голяма маса. „Българин!” – гордо отвръща ездачът...

Стартира кандидатстуденстката кампания, емоциите както обикновено надделяват, всеки гледа здраво да хване за врата настоящето и да го впрегне към своето бъдеще. И сякаш настрани остава въпросът колко ще напуснат родните предели и тази година към „Европата”. Тежко е, когато държавата губи интензивния си пулс, буйната, младежка кръв постепенно оставя пусти кръвоносните съдове на страната. Старите хора мъдро
отсичат, че бъдещето на България е в техни ръце, но същите тези ръце са заети да държат натъпканите куфари и намачканите международни паспорти.

Държавата просто ги изпуска и няма сили да ги върне, усещайки това безсилие, те остават в малката си България някъде там. Празните патриотарски обещания не стигат до тях, оптимистичните викове „Всичко ще се оправи! Надежда има!” остават глухи... Думата „българин” се е превърнала в нарицателно за нещо лошо, едва ли не символ на дребност. Липсва родовата принадлежност, единствено на национални празници се пускат по няколко салюта... и после имената отново потъват в прах до следващия празник. После да се чуди човек защо има малки „Българийки”...

Но нашенецът, волният ездач, продължава да пришпорва глобуса и да владее света...с надеждата да дойдат последователи.

„Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!”

Виктор Иванов
Още...

Когато става дума за казването на разни неща, всеки има свое собствено мнение, което е склонен да защитава и брани било с цената на много нерви и изпръскани пенливи слюнки от викане, било с нещо друго – каквото му е под ръка.

Стане ли дума за българското образование, политиката, културата и икономиката ни обаче, всички явно са единодушни – те издишат и не дават никакви признаци, че скоро ще спрат да го правят. На народа са му виновни политиците, на политиците пък народът. И от този затворено порочен кръг изход няма, защото дори и издишащ, кръгът си остава кръгъл. И се повтаря.

Е, да, да, ама не. Пиша тези редове, набутана в хотел, разполагащ се в края на дебелото черво на Швейцария и абсолютно не съм съгласна, че като българска единица издишам. Даже напротив. Трябваше ми по-малко от ден в този швейцарско-сухарски
строй, за да пренебрегна и дупките по българските пътища, и липсата на що годе приемливо културно ниво в някои представители на обкръжението ми. Изведнъж, ей така от нищото, по главата ме хлопна идеята, че покрай негативните неща много, ама много често пренебрегваме най-хубавите. Като българи може да нямаме култура по пътищата или маниер на хранене. Да, доста често дори се ругаем грубо и безпричинно, но това е поради една единствена причина – живеем със страст. Такава, каквато позиционираните животи на сухарите не само не притежават, но и не разбират. Когато нещо не ни харесва, крещим срещу него. Не му казваме „гутен таг”.

Пролетта почти дойде. А с нейното настъпване започва личната ми нова година, така че ако и вие се прераждате през зеления сезон, моля, направете го с идеята, че не сте се прецакали, като сте останали да учите в България. Или като сте решили да драскате по живота си с такива цветове, каквито на вас ви харесват.

Е,това е мнението ми в 2000 знака. А има още толкова за казване...

Десислава Желева
Още...

Идва време за бунт

Преди 103 години, на 3 януари 1907 г. студенти от СУ освиркват княз Фердинанд пред Народния театър Иван Вазов. Последствията от техните действия са безпрецедентни – университетът е затворен. Една от причините да се стигне до тази безумна репресия обаче е реакцията на професорите към действията на техните възпитаници. Преподавателите са солидарни с протеста и именно това го прави значим, официален. Единството на студенти и професори ражда една от славните страници в историята на СУ. Да, имало е арести, за една година университетът е затворил врати. Тези хора са платили цена за политическата си позиция и именно това я прави достойна.

„Обединението прави силата” гласи надписът над Народното събрание. Вероятно в началото на миналия век българите са отдавали по-голямо значение на тези думи, отколкото днес. Защото не са приемали свободата за даденост.

Бенджамин Франклин е казал: „Който жертва свободата, за да придобие временна сигурност, не заслужава и двете!”. Настъпват смутни времена. Ще трябва да направим
избор. Намаляват стипендиите ни. Спортната база на СУ е в окаяно състояние. Дано сме готови да платим цената и да се държим достойно, когато чашата прелее. И дано сме единни.

Николай Гергов


Още...

Малка студентска пица

Кризата, както непрекъснато ни се напомня, е навсякъде и няма да пропусне да бръкне в и без това скъсания джоб на университета. Понеже всички други нужди са крайно належащи, най-лесно е да се реже от стипендиите. Все пак ни обещават, че това рязане няма да е с най-голямата възможна ножица. А и нека не забравяме, че студентите по презумпция винаги са били две неща – свободни и бедни. Така че броят на тези, които имат право на стипендия, намалява, а този на хората, които ще имат право свободно да изразят недоволството си, се увеличава.

Но проблемът не е толкова в парите, а в мотивацията. Стипендия се дава на най-способните. Освен, че вече си натаманил нещата така, че без нея не можеш да платиш тока и интернета, тя е стимул да продължиш да даваш всичко от себе си. Защото противно на общото схващане студентите (а и всички останали) не могат да живеят само от честта и славата, че са номер едно.

Количествените натрупвания водят до качествени изменения. И когато има количествен дефицит, за качество също не може да става дума. Докато не се намерят средства за ефективна мотивация на студентите, на отличниците ще продължава да се гледа като на балами, които си губят времето, като ходят на лекции.

Денка Колева


Още...

Светът не се побира между две корици

На 1 ноември си спомняме, че книгите, вестниците и словото изобщо са били ключът към нашето духовно израстване. Но днес глупостта, невежеството и апатията няма да изчезнат,
дори ако 4-5 милиона българи станат книжни плъхове. Няма да има работа за всеки, дори ако всички завършваме като пълни отличници.

„История славянобългарска” е книга, състояща се от не повече от 100 страници. Те обаче са били напълно достатъчни силата, вярата и свободата да се събудят в сърцата на милиони българи.

Днес вече имаме стотици хиляди романи, учебници по история, библиотеки и книжарници. Но Земята се върти дори когато спим и светът вече не се побира между две корици.

Американският писател-есеист Робърт Фългъм е написал: „Вярвам, че въображението е по-могъщо от знанието, че митът е по-могъщ от историята, че мечтите са по-силни от фактите.” Нашата история е доказала могъществото на мита, а световният прогрес – силата на въображението. Но пробуждането ни в утрешния ден зависи от свободата на нашите мечти. Както писател не се става само с четене, така и книгите ни казват само това, което някой вече е измислил.

Нека Денят на народните будители не бъде просто повод да си припомним, че трябва да четем, а да отпразнуваме силата на промяната, на новото, на това, което може да запали искрицата ни за живот. А то не се крие по прашните рафтове с книги, а вътре в нас.

Ваня Богданова

Още...

Казах: Изборите - като пакет цигари

„Купуването и продаването на гласове е престъпление” – ни казва строг глас в края на предизборен клип. Тези иначе съдържащи правна истина думи, явно ще намерят мястото си и в долната част на всеки от милионите плакати, които ще залеят страната в близките дни. Аз все пак смятам, че може да се търси и по-добра формулировка на това послание. Например: „Покупко-продажбата на гласове вреди на Вас и на другите около Вас!” или „Купуването на депутатско място повишава риска от развиване на корупция!”... Възможностите са неограничени, важно в случая е краткият текст да бъде обособен в черен правоъгълник.

Колкото поставянето на т.нар „некролози” е отказало пушачите от вредния навик, толкова и строгите послания по повод спазването на закона ще отучат политиците от познатите изборни игрички. В момента има почти пълна яснота кой колко ще вземе от твърдия си електорат и купените малцинствени (и далеч не само) гласове след няколко дни. Това не е особено постижение, тъй като у нас повечето хора в трудоспособна възраст не гласуват. Съответно, щабовете на партиите даже не си правят труда да мислят как да ги излъжат качествено. Звучи нелогично, но точно тази „недомислена” кампания ни дава най-ясна представа за целите на управляващите и опозицията.

Властимащите от вече месец ни обясняват как всичко в държавата процъфтява и как оставането на един или друг партиен вожд е ключ към (съвсем примерно) етническата стабилност на страната. Подобни изказвания не само че не могат да стоплят сърцето на несигурния в професионалното си бъдеще работещ човек, но и генерират негативно отношение към собствените си автори. Човек би се замислил дали привидното самодоволство на управляващите не е някакъв нарочен трик, за да се прелее народната любов към зъбещатата се и все по-примитивна опозиция. Появилите се на преден план лица включват във всяко свое изречение думичката „НЕ”, а твърде рядко у тях се забелязва някакъв даже бегъл поглед напред. След четири години просто ще последва нова смяна на караула.

Споделям всичко това поради една проста причина – предизборната кампания през тази година сякаш е насочена по-скоро към тези, които за израснали с прехода. Ясно е за кого ще гласуват хората от третата възраст, по региони е ясно как ще гласуват малцинствата. Вижда се, че по-възрастните пак няма да се включат. Затова и е някак странно, че политиците ни смятат за поредния „материал”, който се лови с лъжи и изкривен „национализъм”.

Честите сцени на насилие напоследък и последвалите реакции показаха, че младите тук имат нужда да повярват, че са част от държавата си. Същите тези хора преди дни постигнаха страхотни резултати на международен спортен турнир в Турция. От години български студенти се представят достойно на научната сцена, а после стават качествени специалисти.

Обидно е да искаш гласа на такива хора, когато в замяна даваш само евтини лъжи.

Явор Николов

Още...

Казах!

Честит празник, скъпи мои жертви

Христос воскресе и честит ден на труда! Честит имен ден на всички цветя и честита ни победа над хитлерофашизма! Сигурно има и други светли дати на календара, извинявам се за евентуалните пропуски. Важното е едно – да ни бъде празнично. Сещате се – цял ден да не се разправяш с никаква работа, вечерта да седнеш с роднини и приятели на тежката софра и по някое време да се сбиете (или избиете). Да, в кръвта ни е да „празнуваме” – без значение какво, без значение защо. Важното е да се скатаем от задълженията на делника и да не ни пука въобще какво се случва около нас.

Ходим на църква в нощта на Възкресението пияни и заляни, боядисваме генетично модифицирани яйца с китайски токсични бои и набиваме изпълнени с Е-та козунаци. Залитайки към дома, казваме на всеки срещнат „’ристос воскресе!”, а даже на трезва глава не ни идва мисълта, че двете момчета от „Соло” няма да възкръснат. И как ще е различно, когато на никого в импровизираната ни държава не му пука истински за човешкия живот?

Полицията може и да хване смелчагата, който уби Кирил и Васил с нож в гърба, но ще се окаже, че бедното момче всъщност е инвалид с умствени затруднения. Даже вече се сещам за един възпълничък адвокат, който ще я свърши тази работа. Медиите ще си мълчат, понеже още им е гузно, че без да искат щяха да събудят гражданското общество покрай убийството на Стоян Балтов. Добре че си имаме МВР да „респектира” в подобни вредни за държавността мигове. Хората са си добре и така, като са трезвени по-трудно им се обясняват някои неща.

Честит Гергьовден и на теб, скъпа Доли! Това в ръката ми въобще не е нож...

Явор Николов

Още...

С-с-сесияяя!!!

(или „Защо обичаме да ни е трудно?”)

Два часа и петнадесет минути от началото на новия ден. Не онова слънчевото начало с радио часовника – в стаята е тъмно и, поради отворения прозорец, студено. Напипвам лампа, светвам. Явно съм заспал върху някакъв бивш миризлив учебник или настояща баница, ако предпочитате.
„Сесия”... Звучи като гадна медицинска манипулация; от тези, които се правят с голяма стъклена спринцовка и игла с размер като за слон. Само го кажете бавно – „сесия”. Колко нежно съска, нали? Няма студент, който казва вълшебната думичка с непринудена усмивка. Или, и да има, надали е заради нощите като тази.

Вглеждам се в блуждаещия монитор. Явно съм се предал 7000 знака преди заветната цел – средно безсмислена курсова работа. Да, чудеса правят абстрактните часове от денонощието, когато са комбинирани с около половин литър кафе. Нищо, утре тъкмо ще ми е интересно да се запозная с написаното. Мечтата на мързеливия графоман – да чете всеки ден едно и също свое творение, но винаги да го вижда ново. И графоманите са хора, все пак, нашето висше образование е толкова нетолерантно към тях... По време на семестъра никой не се интересува от писателския им порив. Всъщност, повечето преподаватели с удоволствие биха си чели лекциите и пред празна аудитория; вероятно защото са притеснителни натури, не за друго. Пък и то на студентите им харесва така – можеш да си работиш спокойно на пълен работен, да си пиеш като пълен безработен или просто да си гледаш в една точка по цял ден. И аз съм безпаричен български студент, и на мен ми харесва. Повече би ми харесвало тия дни да спя като бял човек, но няма как. Вярно си е, че ученическите навици са ми доста близки все още, та по навик се мъкна по лекции. Един вид да научиш това, което иначе ще разшифроваш от нечии записки за норматив три месеца по-късно. Идеята е почти добра, но не и когато видимо само си пилееш времето и на никой не му пука какво си схванал и какво – не. Текуща проверка на знанията? По-скоро рядкост е това, съвсем друго си е непрестанно да ти пада небето върху главата в продължение на месец. Все пак има толкова приятни работни места с осигуряване върху 150 лева... Не е толкова страшно – сядаш си на четирите букви и четеш след работа, но аз все не успявам да си отговоря на един въпрос – защо българският студент по презумпция трябва да е хиперинициативен и като цяло буден тип? Кой втълпи на големите университетски началства, че хора, влезли във ВУЗ с назубрени теми, могат сами да си разпределят мъдро времето?
Боли ме глава, спи ми се и като цяло ми е тъпо. „Системата е гадна” звучи като лозунг от провален студентски митинг, а тук по изключение си е на мястото. Не, не се приемам за по-различен от множеството; ако бях, то вероятно сега щях да си спя спокойно, а онова на монитора щеше отдавна да е в историята. Сигурно е резултат от нашата народопсихология, но най-лесният начин да видиш драма е да дадеш на някой роден студент много работа с точно фиксиран краен срок някъде далеч във времето. През последните 5 дни шоуто е гарантирано... Струва ми се, че би било по-добре цялата тази купчина изпити, проекти и курсови работи да ни се изсипе на главите по някакъв по-нормален и разтеглен във времето начин, вместо за няколко дни да стават актуални хитове като „Камъните падат”... Да, ще е кофти – няма да е на пълен работен ден, ще трябва да се изучи употребата на 94 като превозно средство и тежките запои ще са само по 2-3 седмично... Ама пък поне ти става ясно за какво се бориш – с алкохолен туризъм през 80% от времето и изтрещяване 48 часа преди изпита надали ще запомниш нещо в дълготраен план, а тогава е спорно какъв специалист ще станеш. Не и лекар, надявам се. Дано става ясно, не съм почитател на казармените порядки и непрестанното кълване, но и ми се вижда крайно безсмислено да се наказваш заради необходимостта да блъскаш като вол или да пиеш като прасе през годините, когато уж трябва и да научиш нещо.
А от прозореца ме посрещат познати тонове – в отсрещния блок избиват стени с Lucky You. Полят изпит – взет изпит, явно. Дано само да не се скарат, че напоследък масово се избиваме на пияна глава...

Явор Николов

Още...

Rage against the reality

Имам един познат, с когото рядко се засичаме, но чието мнение ценя. След последното ни виждане той сигурно си е казал: „Сега е тотално очукана от живота...” И действително, на повърхността нещата имат такъв вид. Така ли изглежда един млад човек в България, който вече се е сблъскал с действителността? С тази част от живота, за която никой не ни предупреждава и подготвя. Тя нелеко се понася.

Возя се с градски транспорт, защото не може да се ходи пеша. Книжка нямам. Нормално ли е един билет да струва колкото един хляб, в държавата с най-нисък стандарт на живот в ЕС (а сякаш и извън него)? Редно ли е след цял ден разнородни дейности да чакаш автобус по 25-30 минути? Ако пък същият този рейс минава през един от „онези” квартали, как е да примираш от страх да не би някой да се качи? Защото не е готино да се чудиш дали онези пред теб не планират как да те изнасилят или пребият и ограбят.

Дават ли си сметка за този акспект от живота на учащия/работещия българин уж загрижените ни управници? Защо когато любезно ни се предложи помощ от Европа, те злоупотребиха с нея като се отметнаха от обещанията си за честност и съвместна работа? Защо плюха върху собствената си идея за развитие на Родината? Едва ли им е отнело толкова време да осъзнаят, че почтеността се оценява, а корупцията – наказва.

Въпросите остават без адекватен отговор, защото никой не иска да го даде. Сякаш всеки си хвърля пясък в очите от страх да приеме факта, че по нашите земи цари не демокрация, а политическа анархия.
И така вместо да се случва нещо за движението на нацията ни напред и нагоре, за да спрем да бъдем възприемани като „турски кенеф”, всъщност се въртим в омагьосан кръг. Няма да излезем от него докато българите продължават да получават подигравката, вместо заплата; да се прибират всеки ден в мизерията, наречена дом; да са потършевши от корупцията, наречена демокрация. И, въпреки всичко това, да сме привидно „доволни” от съществуването си.

Примери за недоволството, което масово таят в душите си хората, има под път и над път. Те просто искат да изкрещят и да бъдат не само чути, но и взети насериозно. По пътя към това обаче повечето се отказват, обезверени след поредната доза празни чужди обещания. Нашето съвремие тества в пълна степен както някогашния могъщ национален дух, така и примирението на народа. Българинът днес мечтае за емиграция. Нима само в странство можем да открием справедливост и изход от безумието?

Моника Димитрова

Още...