Европа е кръчма

Европа е кръчма. Кръчма, в която двама българи, литовец, англичанка и французойка с алжирски корени седят на една маса и говорят за свободата, Исляма, корана и демокрацията. После се скарват, смеят се, пият заедно. Не е ясно какво ги е събрало, но по някакъв необясним начин всички се чувстват у дома си на един диван на хиляди километри от родните си места.

Европа е Вавилон. Вавилон на обърканите идеи, мисли и на лутащите се като свободни електрони млади хора, тръгнали да опознават своята нова държава, прескачайки
спокойно племенните граници, които са окончавали света на техните дядовци допреди двайсетина години.

Европа е дискотека, в която двама пияни българи учат същите тези французойка, англичанка, литовец, а с тях и няколко случайно намерени италианци и испанци да танцуват...ръченица... Това беше третият ден.

Всъщност, всички тези хора се намериха по някаква странна случайност, включваща декадентски бар, много бира и дъждовен ден в Йорк. Двамата българи пътуват на стоп около Великобритания, момичетата са студенти, а литовецът се е съгласил да приеме българите да спят у тях. След тричасов нелеп и просташки бирен разговор между българите за с т о я щ а т а срещу тях французойка, тя най-накрая осъзнава, че те са идиоти и решава да ги заговори първа. "От къде сте момчета?" "Познай"- отговарям аз с възможно най-чаровната усмивка, която мога да направя след 6 бири. "Испания?", "Не", "Италия?", "Не", "Португалия?", "Не", "Хм....Аржентина?", "Не". "Не мога, предавам се", "От България сме". "България!? Че там не живеят ли високи руси хора с големи бели шапки?"... След това сядаме на масата им и се случва описаното в горния абзац. Идва и литовецът, с когото се скъсваме да говорим мръсотии за французойката на руски, безкрайно доволни от славянската следа, която ни събира. "Ета очен прекрасная пльоха" (не се сърдете за руския ми, аз всъщност не знам и дума руски, но след един определен алкохолен градус някакъв специфичен и неизвестен на западните учени център в мозъка ми се отключва и започвам да го говоря с лекота и особена образност). След това момичетата питат дали ще ги заведем на дискотека. Ние няма как да не го направим. И тъкмо когато всичко се подрежда по най-добрия възможен начин за нашите италиано-испано-португалски задници, ние измисляме пращяща от гениалност идея, достойна за всеки
потомствен сваляч, отраснал в Люлин или Обеля. Ще черпим момичетата. Въпросът е,
как обаче. Отиваме на бара - какво, какво..."четири двойни, чисти водки". Барманът ги
налива, щраква на касата и отсича: "30 паунда".

"Неееее, как 30 паунда? Като е толкова скъпо, няма да купуваме коли или сокове. Майната му". Носим финия си и изискан подарък на момичетата, които гледат водките си известно
време с недоумение, опитват ги... "Какво, по дяволите е това", "Е, как какво, чиста водка", отговаряме ние с невинно-глуповати усмивки. "Момчета, това е адски обидно... отвратително!" Ние се опитваме неумело да им обясним, че така я пием в България, че не сме искали да ги обидим, но неизбежно си връщаме образа на високите руси хора с големи бели шапки в очите на французойката. Катастрофата ни потапя в балкански фатализъм, изпиваме водките си на екс и решаваме да учим всички на ръченица. Скоро в дискотеката в Йорк се извива ужасяващо по формата и ритъма си хоро, към което се присламчват пияни италианци и испанци... После ни гонят от там, а момичетата си тръгват, изживели шока от нашествието на "новата Европа" и нейното фино оръжие за сексуално поразяване - двойна чиста водка.

Събуждаме се у литовеца. Отварям очи и се заслушвам в музиката, която кънти в кухнята. Чалга. Затварям очи. Отварям ги отново. Пак чалга.

"Братле, пиян ли съм още?“

Изтичваме до кухнята, където нашият литовец и германската му приятелка танцуват нещо подобно на тиролски танци, а от лаптопа гърми гласът на Ивана. След това ни готвят закуска, докато литовецът обяснява, че иска да има топки, големи колкото кокоши яйца... После слушаме Тони Стораро и Горан Брегович. Щастието е пълно. Снимаме се с кофа за боклук, на която пише Йорк, германката ни изпраща до спирката, прегръща ни и... отново на път. Странно нещо е пътят, предвид последните ни срещи. Всъщност, предвид повечето ни срещи.

Ако искате да разберете какво се случва през останалата част от пътешествието, посетете http://napredinagore.blogspot.com/.

Петър Станчев


Още...

Плис - плис хороскоп

Овен: Той обича пътешествията и приключенията. Да се излежава на плажа по цял ден за него е истинско изтезание. По-лошо от това е само ако се налага да учи за поправителната сесия през септември. Овенът има нужда от простор, разнообразие и откривателски елементи в почивката си. Затова му препоръчваме да отиде в някоя затънтена балканска местност или на екзотично пътешествие в джунглите на Южна Америка. Пожелаваме му да изживее приключението и по възможност да се върне жив и здрав през октомври.

Телец: Идеалната почивка за него е вкъщи. Няма нищо по-хубаво от ставане в 13.00, хапване на корем без да се бърза за лекции и всякакви други дивотии, следобедна дрямка, последвана от следобедна закуска, а след това приятна вечерна разходка в парка. Ако не стигне до парка, телецът е удовлетворен и с разходка до близкия магазин за сладолед. Все пак истинската кулминация в неговите забавления е приятна вечер сред приятели, музика и приказки. Дълбоко в душата си той е романтик от битов тип и знае как да превръща
баналното ежедневие в незабравими мигове.

Близнаци: Папараци, папараци! Те вече са се запасили с батерии за фотоапарата, билет до някоя европейска столица, за чиито архитектурни забележителности са изчели всичко в ин-
тернет, брушурка „10 местта, на които задължително трябва да се снимате” и огромна доза ентусиазъм. За близнаците не е достатъчно да отидат и да видят. Не, те трябва да направят и купища снимки. Първо, защото са много разсеяни и имат нужда от припомняне къде са били миналата година. И второ, така задоволяват другата своя страст – обясняването с часове на всеки, готов да ги слуша, тая снимка откъде е, какво е това на нея, какво се правили преди и след като са се снимали, защо небето е в тоя странен цвят, а спомних сега, че тогава бях с жълтото яке... сещаш се, онова, което си купих...

Рак: Романтичнен круиз ще е вашата ваканция мечта. Фин морски бриз ще раздвижи нежните кътчета на душата ви. В него се улавя лек приключенски привкус, но не прекалено, за да не ви горчи и да разваля удовоствието. И от вас не се иска нищо друго освен да се наслаждавате на момента. Не е нужно да си цапате ръцете, да се морите
в обикаляне напред назад. Лежите по цял ден и чакате величествения залез, който да щракнете, за да си го качите на десктопа през октомври. Хакуна матата!

Лъв: За лъва - нищо по-лошо от хотел пет звезди на брега на морето с басейн, сауна, джакузи и собствен минибар. Той е цар, живее по царски и дори когато си почива не смее да се освободи от своята царственост. Препоръчваме му една седмица в Лас Вегас – градът на кралете, където може на воля да изхарчи последните пари от последната си стипендия, да се ожени царствено за една нощ за някоя нощна кралица с фалшив диамант на пръста.
Важното е да има какво да разказва после на колегите.

Дева: За нея е важно всичко да е добре планирано и организирано още от март месец. Планински, морски, чуждестранен курорт – за нея няма голяма разлика. Тя ще си прекара на всякъде по един и същи начин. Девите приемат всичко буквално и за тях почивка значи
да си лежат, да си четат някое списание и да си почиват. Нищо повече, нищо по-малко. Хората около тях трябва да се погрижат за спокойствието и комфорта им. Девита са си заслужили отдиха.

Везни: Те обичат романтичните пътешествия. Но за разлика от раците, те имат нужда да им се случват нещата, не просто да им се наслаждават. Ако им се отдаде възможност, те биха посетили някой екзотичен карнавал, където ще се слеят с тълпата и ще се забавляват до припадък. Друга добра възможност е пътуване до Венеция, където задължително ще преобърнат някоя гондола в желанието си да видят какво има долу в канала.

Скорпион: Не му личи, но той е върл купонджия. През цялата година скорпионите са изключително сериозни и отговорни в ученето, но дойде ли юли, нещо им става. Те пощуряват и в главите им са само дискотеки, нощни къпанета, партита до зори и какви ли не други щуротии. Когато на всички други вече им се спи, краката ги болят или просто са изчерпани от идеи какво да правят сега, скорпионът тепърва се е завихрил. Ако не можете да му смогнете на темпото, няма значие. Той и сам може да си направи купона.

Стрелец: Ето още един купонджия и приключенец. За него купонът никога не е спирал, но лятото му дава така желаната свобода да стегне куфара и да запраши по пътищата. Стрелците обичат да пътуват в колата си. Те са като сраснати за нея. Тя ще ги откара там,
където е купонът. За да се забавлява стрелеца най-важното е около него да има хора, много хора, на които той да разказва шантавите си истории. Ако това се случва и докато фучи със 100 км/ч по магистралата, със свалени прозорци, надул музиката до дупка, значи е
намерил истинското щастие.

Козирог: Ваканцията той ще прекара по един изключително забавен за него начин. Ще се забие в рибарския магазин, където ще прекара дни наред в подбирането на идеалните за
стръв кукички и каквото още там му е нужно. После ще прекара още няколко дни, обикаляйки в пустошта около реката на село, за да намери онова обетовано парче земя, където рибата ще кълве, а хората няма и да посмеят да стъпят. Останалата част от почивката си ще прекара там сред спокойствие и тишина, отдаден до край на изкуството
на риболова. Важното е да е съвсем сам, присъствието на друго човешко същество просто накърнява съвършенството и хармонията на природата. Наслука!

Водолей: Това, което иска водолеят, е безплатен пропуск за всички възможни концерти, кинопрожекции, фестивали и т.н. Дайте му култура, но нека е шумна, завладяваща и сред търпата. Водолеите обичат да бъдат сред хора, но не и да си пилеят времето в разглеждане на някаква мъртва история, обикаляне по чукари и гори, обръщане от кълка на кълка на плажа. Те са купонджии, които обаче подбират купоните си.

Риби: Традиционното море е идеално за тях. Романтични и изтънчени, рибите ще се насладят докрай на спокойната почивка на брега на морето. Да събират мидички, да се разхождат по плажа, да се повозят на виенско колело – това ги връща в детството и ги
зарежда с положително настроение за октомври.

Денка Колева

Още...

Кой изяде мармотите?

6 март.

2010-та христова пролет за света, 21-ва човешка за мен.

Първият ми аеротрип до Швейцария започва отчайващо.

Шофьорът на таксито за летището мирише отчайващо, багажът ми, който се лангърка отчайващо подозрително в багажника ми се струва отчайващо недостатъчен, слънцето ми се струва отчайващо липсващо и ако още не сте разбрали, като цяло съм отчаяна.

Гореспоменатият шофьор няма да развали 20 лева. Няма да развали и 10. За сметка на това пък ми разваля настроението, което от своя страна поражда у мен желанието да му разваля физиономията, ама няма как. Аз съм някаква си там пикла с два куфара багаж, пък той е застаряващ чичка с наднормерно тегло. Казано иначе – нямам шанс. Никакъв.

След като с миризливия шофьор си оправяме сметките, за съжаление не по начина, по който на мен би ми се искало, пред мен светва внушителната мансарда на летище София. Тътря сакове, чанти, преглеждам за деведесет и шести път ръчния багаж, изхвърлям
всички джобни ножове, пили, бормашини, снайпери, ръчни гранати и димки от джобовете си и се усмихвам на себе си. Готова съм за излитане. Приготвям лична карта, бордната карта, картатана Швейцария, една карта таро, карта на Каспичан и се нареждам на късата опашка на гейт не знам си кое.

Идва ред на скенерът. МОЛЯт ме да събуя обувките си, да сваля колана си, връхната си дреха, гривните... чорапите ми разрешават да не събувам. След това сканират ръчния багаж и мен. Не намират проблематичност в чантата ми. Пускат я да мине. За мен нищо не казват.

В самолета ми предлагат кофти сандвич. Вземам си един, не го изяждам. После ми дават втори и него приемам, но не изконсумирвам. Стоя гладна и летя. От летенето не ми се
гади. Съответно не повръщам. Отпуснала съм се тъпо и се възхищавам на смелостта си.

Кацаме в Цюрих и осъзнавам, че петте години, през които съм учила немски, са най-безвъзвратно пропиляното време в живота ми. Затова решавам, че няма да пропилея нито минута повече в опити да разбирам швабски.

Вали сняг толкова силно, че започвам да се съмнявам , че по-скоро всички модели от реклами на Head and Shoulders са се качили някъде нависоко и да ръсят пърхут от главите си. Няма начин да вали ТОЛКОВА много иначе.

Криво-ляво се движим и стигаме до Fiesch, някакво курортно селце, някъде из Швейцария. Намираме се много високо. Знам, защото усещам как нещо надува ушите ми до пръсване. Всичко в главата ми е заглъхнало и не чувам нищо. То пък не ми и трябва, защото и да чуя, и да не чуя, няма да разбера.

Стоварвам багажа в стаята и без да му мисля много много отивам да пробвам ски обувки. Не зная защо ги наричат обувки. Освен това, че си ги слагаш на краката, нямат нищо общо с обувките. Тежат, грозни са, неудобни са и ме карат да се чувствам като кръгъл идиот. Да се чувствам кръгъл идиот повече от обикновено. Носейки ски
обувките, не мога да не си представям какъв ад ще е, когато обуя и самите ски. И ми се наложи да се движа с тях.

И мигът на истината настъпва.

Не мога да кажа нищо друго освен
OMFG!
Няколко пъти.
OMFG! OMFG! !OMFG!

Карам ски толкова успешно, че дори Катя Дафофска, Уши Дизел и Магдалена Нойнер биха ми завидели. Лъжа. Те не ми завиждат. А малки 5-годишни швейцарчета ме гледат съжалително, докато се търкалям като магаре по ски пистата за начинаещи.

ЗАБЕЛЕЖКА: зимните спортове не само не за мен, но и ако искам да продължа да живея като неинвалид, трябва да стоя далеч от тях.

Колкото и да се оплаквам обаче, гледката е прекрасна. Затова една голяма част от зимната ми ваканция минава по този начин – зяпайки наоколо.

Не можете да си представите колко приятно и огромно е изумлението ми, когато виждам, че в Швейцария за разлика от България, пайетите, минижупите и токчетата-небостъргачи всъщност НЕ СА на почит. Явно е вярно – циганийката си стои само на Балканите.

Едно от най-големите ми разочарования обаче беше, че колкото и да се оглеждах, не видях никакви мармоти. Камо ли да завиват шоколади в станиоли. Това ме накара да започна да развивам шоколадите от станиолите, за да накарам някой мармотин да дойде и да си ги завие пак. Мармотин не идва обаче и съм принудена да изям шоколадите. Бедната аз...

Ванакцията ми минава трупайки килограми. За съжаление швейцарската кухня не ми допада особено. Някак не ми се струва естествена комбинацията между пъпеш и шунка. И не знам какво му е толкова изисканото на един от деликатесите им – разтопен кашкавал с картофи. Ядейки кашкавала с картофи си мисля, че за български деликатес в такъв случай спокойно може да мине разтопен кашкавал с хляб. Казано по нашенски – принцеси с кашкавал.

Въпреки мръкнането ми обаче Швейцария ми харесва. Изглежда някак цивилизована. Аз – човекът на хаоса и луканката – харесах страната на равните пътища и шоколадите. И все
пак, двучасовият полет Цюрих-София ми се стори като едно от най-хубавите неща в живота ми...

Фея каскадьор

Още...

В прегръдката на художествената галерия

Колкото повече се губиш, толкова по-интересни неща намираш

Огромната жълта сграда ме гледа отвисоко, все едно ми се присмива. Пристъпвам напред, повдигам се на пръсти и едвам успявам да отворя масивната врата. Набързо си вземам билет (със студентско намаление, разбира се) и оставям любопитството да ме завладее напълно.

Тръгвам смело нагоре по огромното масивно стълбище и автоматично поглеждам нагоре. Във висините на тавана са сгушени златист полилей с хиляди висулки, както и множество странни орнаменти, до които зее голяма черна дупка. Продължавам уверено и се изправям пред следваща масивна дървена врата, с която трябва да се преборя.

Попадам в стая с размерите на хола на Любо Ганев или Котоошу. Пристъпвам уплашено, а паркетът злобно скърца. В ъгъла пълничка лелка чете вестник, поглежда ме разсеяно и се връща към четивото си. Продължавам на пръсти, за да не я притеснявам в работно време. Скоро обаче забравям за околния свят, защото потъвам в света на картините.


Има всичко – от изтупани чичковци и натруфени лелки до плодове и зарзават в най- различни форми и количества. Изумява ме колко са огромни платната, които съм свикнала да виждам като миниатюрни картинки в учебниците. Масивните рамки са приковали магични моменти от селския бит – от усърдната работа до сладката почивка.
Четката и талантът са успели да уловят и всички възможни настроения на майката природа. Разбира се, няма нищо по- внушително от разгневено небе, от което след миг ще се изстрелят светкавици.

Хрисимите силуети на сдържано усмихнати госпожици са в компанията на предизвикателно и още по- предизвикателно разгонени дами. Удобни старовремски диванчета са на разположение за всеки, който би желал да поседне. По няколко огледала висят във всяка
зала и заедно с огромните полилеи засилват дъха на аристократична изтънченост наоколо. Имам чувството, че ме гледат хиляди очи, въпреки че наоколо няма никой. При всяко изскърцване на пода се оглеждам за призрачна фигура, която да ми се скара за причиненото безпокойство. Радвам се, че отвсякъде струи светлина, дори от табелките на експонатите. Без нея обстановката би се превърнало в перфектна снимачна площадка за създаване на филм на ужасите.

Случайно попадам на надпис в ъгъла, според която секция със склуптури се намира на горния етаж. Смело тръгвам нагоре по тясно стълбище с още по-олющен таван, а наоколо има по-вече прах, отколкото в неразпечатана пирамида. След няколко завоя стигам
до следващата масивна врата, зад която се крие цял куп триизмерни фигури.

Изпарява се всяка надежда тук да бъде малко по-малко призрачно. Камък, мрамор, гипс и желязо се превръщат в усмивки, ужасени лица и изящни тела. Най-впечатляващи са миниятюрните експонати, които колкото и да гледаш, не успяваш да забележиш всички детайли. На не по-ниско ниво са и склуптурите, които надвишават човешки ръст – дрипав старец със зло лице, братята Кирил и Методий, див звяр, който разкъсва човек. В най-отдалеченото кътче на последната зала пък е сгушена поразяващо романтична
гледка – две влюбени души точно преди първата си целувка.

Губя се само два пъти по пътя към изхода. Отчасти защото ми се иска да видя отново творенията на изкуството, а може би и защото се надявам, че ще намеря още някое малко съкровище. И се радвам, искренно се радвам, че преживях Националната художествена галерия...

Галя Младенова


Още...

Влюбените риби са половинката-мечта

Ловуващият Овен: В любовта като на война – това е овнешкото мото. Те се влюбват от пръв поглед и не приемат „не” за отговор. Март ще им донесе късмет. Искрата на доброто им настроение пламва и те стават неустоими чаровници. Само да внимават, като се хвърлят
през глава в любовни авантюри, за да не счупят някой рог в затръшнатата под носа им врата.

Ленивият Телец: Не са най-големите романтици, но пък са стабилни партньори. Те няма да ви свалят, защото не им се занимава – нещата или ще се случат по естествен начин (т. е. вие трябва да движите работата), или няма да се случат. Просто е. Телци, размърдайте
се малко! Вместо обичайните си разходки от хладилника до компютъра, заведете гаджето на кино. И там има пуканки. ;)

Флиртуващите Близнаци: Чаровници и свалячи от класа. Но нищо чудно да не сте единственият/ата. В сърцето им винаги има място за още един. А и в един близнак живеят най-малко две напълно противоположни личности, които честичко се карат. Представете си колко е трудно, като се набърка още някой! През март успехите в любовта ще са променливи като настроенията им. Е, поне на едната от двете половинки ще й върви в любовта.



Романтичният Рак: Ракът е най-големият романтик в целия зодияк. Лесно се влюбва, трудно разлюбва. В началото всеки ден може да очаквате изненади, подаръци и поезия. Внимавайте обаче да не се окажете недостойни за възвишената любов на рака. В мига, в който се схванете и решите да слезете за малко от пиедестала, започват проблемите. Пролетните ветрове ще размътят водите в рачешкото сърце и на повърхността ще изплуват стари проблеми.

Палавият Лъв: Не е лесно да си с царска особа. Той наистина е неуморим в измислянето на щуротии и забавления. Не щади средства и усилия, за да зарадва половинката си. Но може и да се почувствате като скъп аксесоар, с който лъвът се перчи. Безсъзнателният му стремеж да огрее навсякъде понякога дразни. Дали ще му върви в любовта през март? Че кога не му е вървяло?!

Непорочната Дева: Мечтата на всяка влюбена дева е да се издаде наръчник по любов с готови рецепти, примери и разиграване на ситуации. По възможност и с картинки. Този месец девите ще ги връхлети едно непознато чувство на свобода. Няма да има нужда да късат с половинките, защото изцяло ще забравят за съществуването им, докато се реят из собствената си нирвана.

Майсторите Везни: Те са истинските любовни гурута. Премерени във всичко, везните инстинктивно разбират, съчувстват и прощават на любимите си хора. Единственото, в което може да ги обвини един по-темпераментен партньор, е известна студенина и безразличие. Все пак любовта е крайност. Март им носи скрити изпитания. Ще бъдат с вързани ръце и най-доброто, което могат да направят, е да се примирят и да чакат по-хубави дни.Може да срещнат и нова любов.

Страстният Скорпион: Любовник е второто му име. Той обича да обича. Като всички водни знаци се чувства незавършен, ако любовните трепети липсват в живота му. Пък били те и несподелени. Но и в споделената любов скорпионите не могат да мирясат. Нещо не е както трябва, не е както са си го представяли. Какво да правите? Нищо. Стискайте зъби, и това ще мине. През този месец
скорпионите могат да се порадват на безоблачно щастие.

Пиратът Стрелец: Около този симптяга винаги кръжат цял рояк обожатели. Той е рицарят на бял кон или благородната девица от кулата. За съжаление и маниерите му са като от средновековието. Стрелците са свободолюбиви и със сигурност ще ги чуете да казват с патос: „Ако ме обичаш истински, трябва да ме пуснеш да си отида!” Не се тревожете –
скоро ще ги налегне пролетната умора и никъде няма да тръгнат.

Леденият Козирог: Козирогът ръководи връзките си разумно, без излишни емоциии и терзания. Но ако е истински влюбен, той се променя коренно. Става грижовен, обичлив, готов е да преглътне много в името на любовта и е безкрайно търпелив и толерантен. Март месец ще разчупи ледовете на ежедневието и
може да му донесе приятна изненада в любовната сфера.

Любопитният Водолей: Когато любовта се появи, те са на седмото небе от щастие. Първата им работа е да я разглобят, да я подложат на всевъзможни опити, да я забравят, а след това изведнъж да си спомнят за нея и да проверят какво е останало. Те са по-скоро любопитни, отколкото влюбчиви. Водолеите, които обикновено са непукисти и не задълбават много в любовните проблеми, ще се изненадат колко много ще им се отразят този път.

Отдадените Риби: Рибите не могат да дишат без любов. Човекът до тях трябва да е готов винаги да ги подкрепи, защити или да им помогне – той ще е първият, към когото те ще се обърнат в труден момент. От своя страна рибите са напълно отдадени на любимия. За тях не съществува никаква друга връзка освен сериозната. В своя месец ще
се почувстват уверени за ново любовно приключение и ще разкрият по-ведрата страна от своя характер.

Денка Колева

Още...

В НДК има повече желязо от Айфеловата кула

Изобилие за ловците на печати в София

Сесията е в разгара си. Изпитите ме въвличат в изтощителен маратон.

Нямам време. Ама за нищо. Това сигурно са мислите на всеки студент.

Жадувам мига, в който цялата одисея ще завърши и ще мога да правя каквото наистина ми харесва. Искам най-после ще попълня колекцията си печати от 100-те национални обекта със забележителностите в София. Изготвила съм си дори план.

Ще тръгна последователно, следвайки номерацията в книжката. Извадила съм си кратка и най-основна информация за адреси, работно време и такса за вход на обектите. Ще я споделя за ентусиасти като мен.



Номер 58 е Националният исторически музей. Намира се на ул. „Витошко лале“ №16, от ноември да март може да бъде посетен в часовете между 9 и 17.30, но имайте предвид, че касата работи само до 16,45. Входът за студенти е левче, ако искате да снимате с фотоапарат обаче, пригответе 10, а с камера – 80. За да стигнете до там, можете да разчитате на автобуси 63 и 111, тролейбус 2 и маршрутно такси, познато в студентските
среди като маршрутка , 21.

Ако искате да знаете още нещо, сайтът на музея е на ваше разположение – www. hystoriumuseum.org

Номер 59 е една от емблемите на София, особено добре позната на учащите във Фармацевтичния и Журналстическия факултети на Софийския университет, а именно храм-паметник „Александър Невски“ с криптата. Работното време на храма е от 7 до 17.30, а на криптата от 10 до 18. Почивният ден е вторник, не избирайте него за посещение. Входна такса няма.

Номер 60 – Национален църковно историко-археологически музей при „Светия синод“ – намира се в сградата на Богословския факултет на Софийския университет, на пл. „Св. Неделя“ откъм „Шератон“. Работи всеки делничен ден между 9 и 17 часа. Входът е свободен.

Под номер 61 е Национален дворец на културата. Едва ли има някой, който да не го знае, но все пак – пл. „България“ № 1. Според сайта в сградата има повече желязо, отколкото в Айфеловата кула. За въпроси НДК има информационен център, звънете на 916 6300 и 916 6400. Няма такса за вход. А ако желаете да посетите културно събитие, телефоните на билетния център са 916 6369 и 916 6368.

За ценителите на изкуството или просто за ловците на печати е обект номер 62 - Националната художествена галерия, пл. „Батенберг“ 1. Работно време от 10 до 18, почива в понеделник. За студенти билетът е 3 лв. Ако желаете, посетете сайта – nationalgallerybg.org

Етнографският институт с музей при БАН е 63 според броенето в книжката. Зимното работно време е от 10 до 17, изключва понеделник. Местоположение: „Раковска“ 6А. За информация - 988 41 91 или ethnography.cc.bas.bg.

На 64 място в списъка е Национален музей „Земята и хората“. Отворен е от вторник до събота от 10 до 18 часа. Адресът му е булевард „Черни връх“ № 4, студентската такса е 1лв.

Номер 65 е отреден за Национален природонаучен музей при БАН. Намира се на бул. „Цар Освободител“ 1, а в интернет на адрес: nmnhs.com. Експозицията е отворена за посещения между 10 и 18 всеки ден, а научният отдел – в делничните дни между 8.30 и 17. Хората, правили сайта на музея, са се смилили над незнаещите и са посочили транспорт:
-автобуси 9, 94, 280 и 306-спирка „СУ Свети Климент Охридски“;
-тролейбуси 1, 2, 4, за № 9 – спирка „Площад Свети Александър Невски“, № 11 - спирка „СУ Свети Климент Охридски“;
-трамваи: 1, 2, 7 - спирка „Площад Света Неделя“, 20 - спирка “Националната
опера“;
-метростанция „Сердика“.
Телефонът на билетната каса е 988 51 15.

Музей на историята на физическата култура и спорта в Националния стадион „Васил Левски“ е с цифра 66. Работното време е от 10 до 12 и от 14 до 17 без събота и неделя. Входът, които трябва да платите, е левче, а адресът е бул. „Евлоги Георгиев“ № 38.

Следва Археологическият институт с музей при БАН. Номерът е 68 (не, не е грешка, 67 е запазен за гр. Хисар по необясними за мен причини). Данните, с които разполагам за института са адресът – реалният - ул.“Съборна“ 2 и виртуалният - naim.bg, както и телефонът на централата – 988 24 06.

Най-забавният обект за мен е Зоологическата градина, номер 69. Той е вече в списъка с посетените места (Ура!) ; намира се на ул.“Сребърна“1, работи от 09 до 17 през зимата, таксата, както сама се убедих, е само 1лв., а ако ви трябва телефон за контакт – 868 2043. Сайтът е направен весело, струва си да се посети – zoosofia.eu.

70 е числото на Национален музей „Боянската черква“ в кв. „Бояна“, ул. „Боянско езеро“№1-3. Работи през зимните месеци от 9 до 17, без понеделник. Може да се стигне до там с автобуси 64 и 104 и маршрутно такси 21.

Ред е на номер 71 и храм “Света София“, намиращ се на ул. „Париж“ 2, близо до пл. „Свети Александър Невски“. Отворен е между 10 и 17 часа през зимата. Понеделник е почивен ден.

И последният, четиринайсти в столицата, е обект под номер 72 в книжката за печати. Това е Софийска синагога и исторически музей към нея. Намира се на „Екзарх Йосиф“, малко зад Халите . Работи в делничните дни от 9 до 13.30 и от 14 до 16.30.

И един бонус обект – той не се подвизава в моята книжка, но доколкото разбрах, го има в някои – Националният политехнически музей – ул. “Опълченска“ № 66, отворен е от 9 до 17, без събота и неделя.

А, ако броите Витоша към София, идете и на Черни връх за пълен набор печати.

Това са всичките ми бележки, ще се радвам да са ви бъдат полезни. Информацията е от официалните сайтове на обектите, които имат такива, за останалите – активно проучвах из „Гугъл“.

P.S. Дано резултатите от сесията да са толкова приятно вълнуващи, колкото и мисълта за пътешествие из София с туристическа книжка в ръка.

Анета Стефанова

Още...

"Александър Невски" е пълен със загадки

Златните кубета са първото, което привлича погледа на туристите, още докато летят над София

Цяла Европа запретва ръкави през 1904 г., когато започва строежът по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев. Облицоването на храма започват италиански каменоделци, но го довършват българи. Стенописите и приготвянето на темперните бои, с които са направени, са под строгия контрол на проф. Кисельов, а в създаването им участват руски художници. В оформлението на интериора участват българските декоратори проф. Харалампи Тачев и Б. Михайлов, дървените орнаменти са изработени под ръководството на проф. Перминов, а бояджийската работа е поверена на австрийския майстор Лестер.

Разноцветни италиански мрамори, бразилски оникс, алабастър и други скъпи и екзотични материали потеглят от всички посоки на света към столицата на младото кнжество, за да бъдат вградени в огромния кораб на кръстокуполната базилика. 12-те камбани на храма са излети и доставени от Москва, мраморната пластика от Берлин, дървени врати са поръчани при австриеца Карл Бемберг, мозайките са доставени от Венеция, а полилеите от Мюнхен.

Главният купол е висок 45 метра. Около кръга му с тънки златни букви е изписана молитвата „Отче наш“. Заемащ площ от 3170 м2, храмът може да побере 5000 души, колкото и най-голямата зала в НДК. Камбанарията му е висока близо 53 м и има 12 камбани - най-голямата тежи 12 тона, а най-малката - 10 кг. Само ръката на фигурата, изобразена на най-големия купол, е с дължина 40 метра. Храмът е обявен за паметник на културата през 1924 г. По време на Първата световна война за кратко името му е сменено на „Св. Св. Кирил и Методий”, защото Русия и България са враждуващи страни в световния конфликт.

Вероятно това ще чуят и японските туристи, които се суетят с фотоапарати, окачени на врата, от своята екскурзоводка и ще бъдат впечатлени, а после ще го забравят. Съвсем естествено е - всичко това са просто цифри, камъни, желязо и дърво.

Събрани заедно обаче, те се превръщат в шедьовър на следосвобожденското строителство. Храмът е една съвременна вавилонска кула, съградена с късчета от цял свят. В пъстротата и многообразието, във вниманието към отделните детайли, в хармонията между канона и необузданото въображение на художника, в размаха, с който е осъществен проектът, се изразява неговата истинска стойност. И това личи от ефекта, който предизвиква у разбиращия посетител.

Отвън „Александър Невски” е безспорно красив и внушителен със своите размери и проблясващите отдалече като слънца златни кубета. Но неговата истинска сила се крие зад масивните дървени врати в полумрака на свещите. Колкото и голяма да изглежда сградата, щом влезете за първи път вътре, вие ще се почувствате като Алиса, току-що изпила шишенцето със сироп за смаляване. Освен това наистина ще ви се струва, че сте попаднали в Страната на чудесата.

Още в предверието не може да не ви се сторят любопитни гишетата, където се продават свещи. Дребни усмихнати лелки седят удобно в дървени скринове! Да, колкото и невероятно да е, ако се загледате ще видите, че те наистина приличат на древните витрини, където баба ви си държи кристалните чаши, и на всичкото отгоре са на колелца!

Но чудесата тепърва предстоят. Залата, в която пристъпвате смаяно, прилича по-скоро на тронната на дворец от приказките. Само че е доста по-мрачно и мирише на тамян и свещи. И вече можете да загубите цял час в разглеждане на една или друга библейска сцена, нарисувана така, сякаш събитията се случват в момента, а вие надничате в тях през прозорец.

Вероятно ще се спрете заинтригувани от пищните мраморни тронове пред централния олтар. За тези, които не знаят единият е бил предназначен за цар Фердинанд, царицата и престолонаследника.

Внимавайте да не ви се завие свят, докато разглеждате рисунките по куполите. Храм-паметникът може да не е Сикстинската капела, но пак ще ви спре дъха. Колкото е мрачно долу, толкова е светло и просторно изрисуваното на тавана небе.

От цялото усещане за необятност вероятно ще се почувствате твърде изтощени и замаяни. Ако все пак ви останат сили и желание, можете да посетите Криптата. Тя е точно обратното на централната част – прилича на катакомба с току-що варосани стени. Там вероятно можете да попаднете на интересна (ако разбирате нещо от религиозно изкуство) изложба. Трябва да знаете обаче, че въпросът с печата от „100-те национални туристически обекта” тук се оказва твърде сложен. Лелките в скриновете категорично заявяват, че при тях не се дават, а отегченият чичко от криптата се чуди и мае, като накрая ви съобщава, че ще ви сложи печат, ама не е сигурен, че е тоя същият. Не унивайте! Не забравяйте, че печатите са само повод да се посетите местата, с които се гордее България!

Денка Колева

Още...

Баба Вида доживя 1000 години

Една вековна история, запазена до ден днешен

Живял някога могъщ б ъ л г а р с к и болярин. Той имал три дъщери - Вида, Кула и Гъмза. След смъртта му те разделили по между си владенията му. Кула и Гъмза се омъжили прибързано. П о п а д н а л и на неразумни мъже, които пропилели бащиното им наследство. Най-възрастната сестра, Вида, не се омъжила. Под нейно ръководство бил изграден замък, в който доживяла до дълбока старост. Болярската щерка успешно отбранявала своите поданици от нападения. В знак на благодарност след смъртта й хората нарекли замъка „Баба Вида” или „Бабини Видини кули”.

Това е една от многото легенди, носещи се за знаменития замък във Видин. Колосалната сграда внушава истински респект. Малко хора са наясно с факта, че у нас има такива забележителни вековни замъци. Поради тази причина си заслужава те да бъдат посетени. И без това не са кой знае колко... Ще ви отнеме малко време и ще ви остави много спомени.

Тринадесет са владетелите, обитавали замъка. Строежът му започва през Х в. Изграден е на мястото на римската крепост Бонония, строена през III в. Новото укрепление служи за защита на град Видин през Средновековието.

Замъкът е достъпен единствено от север, където се намира и входната кула. В миналото към нея над рова, запълван с вода от р. Дунав, се е минавало по подвижен дървен мост. Днес този ров е празен, а стените на замъка, издигащи се от дъното на рова, изглеждат наистина величествено. Когато попаднете в крепостта, вероятно ще се почувствате като в сложен, неразгадаем лабиринт. Веднага след входната кула се влиза в първия вътрешен двор. Кръгла каменна стълба води към следващия. В Средновековието той е бил по-обширен и в него се е издигала църква. Тези градежи са били разрушени в края на XVII в. Вътрешните дворове са свързани по различни начини, сякаш са градени на етажи. Ту слизаш по някоя стара мрачна каменна стълба, ту изкачваш дървени скърцащи стъпала и винаги излизаш в някой двор с невероятен изглед и интересни останки.

Погледната отвън, крепостта има почти квадратна форма с ъгли, насочени към четирите посоки на света. Във византийските хроники е вписано, че замъкът издържал на обсада, продължила близо 8 месеца. От постройките от този период днес са останали сравнително малко. Най-запазени са стената и кулите, които са разположени към
река Дунав. Хората, посещаващи подобни места, често си задават въпроса защо тези постройки издържат хилядолетия след стотици битки, а от днешните архитектурни достижения надали и след столетие ще е останал спомен... Архитектурата като че ли е едно от малкото неща, ощетени от развитието на света.

Крепостта „Баба Вида” изиграва изключително важна роля по време на османското робство. Вече в края на XVIII в. замъкът не се използва за отбранителни цели. През този период той служи предимно за оръжеен склад и за затвор. Строежът на осмоъгълната кула към Дунава се приписва на австрийците, които през 1689 г. завладяват Видин за известно време. За последен път замъкът е използван като военноотбранително съоръжение през 1885 г. през Сръбско-българската война.

Замъкът „Баба Вида” е обявен за национален паметник на културата през 1964 г. и е един от стоте национални туристически обекти, предизвикващ огромен интерес. През 1964 г. в един от дворовете е открит летен театър. И не само това - десетки филми са заснети в тази средновековна крепост.

Преживял бурите на столетията, днес замъкът е най-внушителният паметник на българското крепостно строителство от Средновековието. Щом можем реално, а не само пред екрана, да се пренесем векове назад, защо да не го направим? Приятно пътуване във времето!

Невена Бачева
Фото – Красимир Димитров,
интернет


Още...

Търси се домът на Яворов

Всички изпадаме в заблуди, някои от тях обаче са приятни

Няма нищо по-хубаво от това да се загубиш. Така попадаш на места, към които никой не би те упътил, а се оказва,че си струва да се видят. Още по-забавно е, когато от самото начало си изпаднал в дълбока заблуда и си мислиш, че отиваш в Индия, а накрая откриваш Америка. И ако мислите, че подобни истории не могат да ви се случат, то дълбоко се лъжете.

Да си представим, че сте запален турист, пътешественик и търсач на печати за книжката ви „100-те национални туристически обекта”. Уви, времето тези дни не ви дава никакъв шанс да поскитате. Вие обаче сте непримирими и решени на всичко. Вадите книжката си и започвате да търсите възможно най-близкото и същевременно екзотично място, което още не сте посетили. Нещо в София, разбира се. Защото трябва да признаем, че столицата гъмжи от забележителности, покрай които софиянци минават забързано всеки ден, без да забележат. В зоологическата градина животните са се прибрали, Университетът не е никаква забележителност за вас, на хрампаметника “Александър Невски” сто пъти сте му обрали печатите, музеите са твърде предвидими за вашата авантюристична натура…

И тогава погледът ви се спира на „Къща-музей на Пейо К. Яворов”. И веднага в главата ви изплува образът на триетажната сграда на ул. „Раковска” и разигралата се там трагедия. Поетично и вълнуващо!

Яворов живее на този адрес с любимата си Лора след завръщането си от фронта. Историята на тяхната бурна любов е като сюжет на древногръцка пиеса или турски сериал. Цяла София е разтърсена от нелепата смърт на Лора и двата опита за самоубийство на Яворов. Всички те са се случили в малкия им апартамент на ул. „Раковски”. Обзавеждането е изцяло дело на Лора. Тя специално подрежда кабинета на любимия си, за да му осигури уютно място за работа. Той обаче успява да напише само едно нещо там - предсмъртните си думи. Лора умира при нелеп инцидент - в пристъп на ревност заплашва Яворов, че ще се самоубие и натиска спусъка на револвера му. Той обаче се оказва зареден. Поетът се опитва да я догони в смъртта, но куршумът не го убива, а само го осакатява.

Роклята, която е носила фаталната красавица онази вечер, също можете да видите сред експонатите в къщата, както и сватбените дрехи на Яворов, а портретите им са окачени в хола. Целият етаж, обитаван от двойката, е подреден по безупречния вкус на Лора - една от най-забележителните жени в следосвобожденското ни общество.

И докато очите ви се насълзяват, гледайки този дом, излязъл като от филм, се оказва, че вие всъщност сте направили грешка. Една прекрасна грешка. Не сте посетили къщата на Яворов, където ще получите печат. Когато отворите книжката си, ще разберете, че в залисията си не сте прочели „гр. Чирпан”.

Не съжалявайте. Вие сте открили една мъничка, лично ваша си Америка. А какво става в Индия тогава?

Къщата в Чирпан е родният дом на поета. Намира се в централната част на града и съхранява предмети, свързани със семейството и живота на Яворов. Състои се от битова и експозиционна част. Първата включва три стаи - кухня, гостна и “Пейова стая”. По-късно - през 1973 г., до къщата е изградена експозиционната зала, където (в добрия стар социалистически стил) е проследен животът на Яворов от детските му години в стария Чирпан доранната му смърт. Вероятно ще ви бъде интересно да видите оригинални документи, снимки и вещи, свързани с живота на поета.

Препоръчвам ви да посетите това място през пролетта, когато яворът в тихия двор на къщата се разлиства. Тогава ще успеете да оцените истински достойнствата не само на музея, но и на самия Чирпан.

А дотогава - порадвайте се на грешките си и непременно опитайте да се загубите.

Денка Колева

Още...

Патра – между България и Италия

Патра е малко градче, което се намира на полуостров Пелопонес на брега на Йонийско море. Населението му е около 200 хиляди души. Привидно прилича на някое от нашите куротни градчета. Атмосферата наподобява италианския юг с малките хълмисти улички и многото скутери, които повечето хора използват за придвижване из града.
Централната улица на Патра е едно страшно колоритно и уникално място. От двете страни са подредени магазини, а пред тях едно до друго се сгушват кафенета, които в почивните дни просто преливат от хора. Глъчката в събота е по-силна от тази на рок концерт, но така ще можете да се запознаете с много млади хора, които по нищо не се отличават от тези в западна Европа.

Съветваме Ви да посетите Патра през месец март, когато там се провежда един от най-големите фестивали в света, ще се забавлявате истински, защото градът се изпълва с разноцветни костюми, младите от сутрин до вечер пият и се веселят в центъра на града, а вечерта се местят в клубовете.

Тъй като Италия е изключително близка дестинация (местните използват големите фериботи, с които пътят е около 13 часа; качват се с автомобилите си, вечерят и преспиват на там, а на сутринта са вече в Сицилия), това личи в стила на живот и кухнята, типична за крайбрежието на Йонийско море. Ще забележите и доста прилики с българските гозби. Непременно трябва да опитате т.нар. суфле(нещо като лазаня с различни видове сирена и гъби), пита(пита с плънка от сирена, гъби и шунка), както и от начина, по който приготвят там пастата.

Ваня Богданова

Още...

Вавилон?

Истанбул е град със собствен ритъм – колите са западни марки, сградите не са много по-различни от тези в Европа, има много паркове, само вместо църкви стърчат джамии. Но не гледката може да впечатли претенциозните туристи и в частност мен. Впечатляващи са динамиката и логиката на този различен свят.

Ако трябва да опиша Истанбул с две думи, бих го нарекъл „функциониращ хаос”. Може би сте останали с впечатлението, че българските шофьори са груби, безцеремонни и безразлични към правилата на пътя. Прави сте, но родния манталитет няма правото да се нарича „ориенталски”. Просто защото в Турция колата не спира дори когато се очертава сблъсък с пешеходеца. Светофарът има символична функция. Странното е, че сблъсък между мен и турци в коли нямаше, не се стигна и до критични ситуации. Просто защото действията на водача подсказват: „няма да те блъсна, но не искам да спирам заради теб”. По-наглият минава пръв. Но с това се свиква бързо и безболезнено (в повечето случаи). Нещото, което превърна престоя ми по истанбулските улици в ад е един уникален и самобитен навик на хората, въртящи геврека (не продавачите на гевреци, те също са много, но изглеждат безопасни), а именно – та геврекаджиите не ползват клаксоните си в критични ситуации. Използват ги НЕПРЕКЪСНАТО и без конкретна причина. Както каза един от гидовете ни – те иначе не могат да карат. А когато колона от около 10 таксита колегиално нададе вой до небето, изреченията с участие на „бакшиш” се превръщат в клетви, израз на справедливо сексуално възмездие над родата на усмихнатите шофьори, които ни махат (туристи сме, могат да ни излъжат в цената).

И като казах „цена”, има една дума, която би улеснила престоя ви в Турция – „таман”. Използва се, когато дадена цена те устройва. Навсякъде в южната ни съседка клиенти и търговци се пазарят, обикновено етикети с цена няма. Пазарлъкът не е обиден за продавача – осмисля се като изкуство. Странно е как човек, поставил си за цел да ти вземе максимално много пари е склонен да ти направи и неразумна отстъпка без съществена причина. Когато нямах точни пари просто ми предложиха да взема... мисля, че беше някакво сокче... безплатно. Вероятно ще помня тази дреболия дълго. Такова нещо не ми се беше случвало. Странно, нали? Не, че не ни мамеха... просто лавирането около нормата е нещо естествено за тези хора. Не са тесногръди и това е прекрасно. Не са напълно почтени и това е ужасно. И все пак, хора всякакви – Истанбул има около 15 милиона жители.

Наргилето придоби популярност и в България, но друго си е да отидеш в ориенталско заведение в град, създаден за гуляй. Отношението е различно. Когато компанията е от 30 души, персоналът ще оформи диваните така, че да сте „на една маса”. Ще обслужват, та пушек ще се вдига (не само от наргилетата). В това се крие тайната на рахата. Да не вършиш нищо. Когато човек си почива, почива истински. Усещането е приятно. Не знам доколко се спазват човешките права в Турция. Но се почувствах като човек.
Не бих се нагърбил да отсъждам дали хаосът на ориенталския свят е добра система. Но е нещо различно. Моите уважения.

Николай Гергов

Още...

Кремиковски манастир „Св. Георги Победоносец”

Едно тихо кътче недалеч от София

Топла и слънчева неделя. В мен се загнездва желанието да ида някъде, на място тихо и спокойно, и все пак да не е твърде далеч. Опциите ми се свеждат до три и аз избирам дестинацията „Кремиковски манастир”.

Не съм чувала нищо за него, освен че е в Кремиковци. Имам бегла представа как да стигна, но не ми се търси карта, затова решавам да се осланям на своя усет. Качвам се в колата и потеглям по Околовръстното. Съвсем скоро виждам табела, упътваща ме да завия надясно. Следвам я и започвам да карам по двулентов път, чиято настилка е в добро състояние. Имаше няколко табели по пътя, които указват грешно посоката, но поне бързо се стига до място, което еднозначно ти показва, че не си натам. Минах през квартал „Кремиковци” и попитах едно момиче накъде е манастира. То каза „Право напред и сте там!”, а аз реших доверчиво да го послушам.

Пътят се промени и се превърна в пътче, виещо своите завои по стръмен баир. Изключително приятно пътуване – слънцето беше високо в небето, а гледката там е толкова живописна, че ме грабна още докато шофирах. Нямаше много коли по пътя и без проблем се изкачих до паркинга на манастира. Оставих колата и влязох да разгледам.

Панорамата, разкриваща се от двора на манастира, е великолепна. В далечината се виждат къщурки, а цялата околия е затрупана с иглолистни гори. В двора има две сгради. Едната е стара – строена преди повече от 5 века, но скоро е завършила реставрацията й и всички иконописи са възстановени. Интересно е да се видят стени, изрисувани майсторски преди толкова много години. Новата сграда също има своя чар – дърветата около нея сякаш я пазят ревностно от нечестиви горски духове. В двора има и десетина пейки с масички. Удобно място да хапнеш нещо, или просто да отдъхнеш, обърнал поглед към чудната гледка в далечината.

Манастирът е разположен на хълмисто възвишение, затова е толкова красиво и същевременно спокойно в неговия двор. Препоръчвам го на всички, които имат нужда от малко разнообразие и нямат възможност да пътуват надалеч. Времето, за което стигнах от София до Кремиковския манастир, беше 25 минути – напълно подходящо за една неделна разходка, която да не отнеме повече от 2-3 часа.

В горите наоколо има проправени пътища, които са перфектни за ходене пеша под гъста сянка. Пред манастира пък има зелена поляна, осветена от слънцето почти през целия ден.Не ми се тръгваше, но няма как. Ще ида пак, това поне е сигурно!

Марина Янева

Още...

Кукерите и Перник

Сядам, искам да започна, но ми е малко трудно, признавам. Още чановете на кукерите дрънчат в главата ми и отмерват непокорен и първичен такт, който някак не се връзва с клавиатурата и монитора на лаптопа...
Поех към фестивала "Сурва" в Перник. Поех натам, за да се докосна до онова истинско, първично и неподправено чувство, което носи данданията от хиляди чанове, звънящи в ритъма на древен танц. Поех натам, за да се потопя в багрите на кукерските костюми, дори за да ми поизтръпне малко носа от вонята на кози, която се носи от костюмите на банските бабугери...

Стоях на площада и в захлас гледах минаващите групи. Имам чувство, че колкото и да ги гледам, винаги ще има нещо, с което да ме изненадат и впечатлят. Дрън, дрън, дрън, дрън, докато по едно време не започне цялата ми глава да кънти, а аз самият целият леко да подскачам в такт с хлопките. Този път отделихме повече време на разходката из града, за което не съжалявам. След като погледахме около три часа шествието на централния площад, решихме да се отправим към обяда си. Оказа се, че приятел от Перник си е отворил шатра за кебапчета и бира и тръгнахме натам с тайната надежда, че поне неговите кебапчета и кюфтета няма да имат нещо общо с бездомните кучета на София. Честно да ви кажа, изобщо не бяха лоши, особено придружени с червено вино. И после... После срещнахме кукерите. Нямаше как всеобщото чувство на еуфория да не зарази и нас. Кукерите буквално лудееха из града, правеха бели, задиряха момичета... Пияни лекар и булка се опитваха да "преслушат" на няколко пъти Мария, приятелката ми, а след моята съпротива се опитваха да разберат "ако да, дай да видим в тоз крачол ли е!?" :) Една сериозна булка, около глава по-висока от мен, се опита да ме целуне на два пъти, хващайки ме здраво с две ръце и пъчейки надуваемите си три гърди. Усмихнат дядо ни подаде пластмасовата си бутилка с домашно червено вино и с блясък в очите ни гледаше как отпиваме. Момичета, предрешени като дяволи, целите в сажди и черна боя, с раздъпрани дрехи и коси, смеейки се буйно, се снимаха с нас. Гайди, тъпани, зурни, чанове и тук таме веселяшки крясъци. Всички щастливо пияни, но като че ли повече пияни от щастие. Мария възкликна, че иска всичките да прегърне, сякаш и аз имах нещо такова в себе си. На такова място чувстваш всичките тези хора толкова близки и свои, колкото дори и някои от приятелите си не чувстваш в големия град. Всички, сякаш заради прикритието на маските, са напълно освободени, скоро се освобождаваш и ти, за да се слееш с общото веселие. И...да, очите. Мисля си, че днес видях толкова "чудовища" с очи на човеци, със смеещи се искрено светли очи, а в мястото, където живея, виждам предимо човеци с очи на чудовища, сякаш отразяващи студенината на заобикалящия ги бетон. Гледахме, гледахме, докато вече не бяхме толкова наситени с емоции, че нямахме друг избор, освен да се отправим към нашия си свят. Заваля дъжд, хората започнаха да бягат, за да се скрият от падащите капки, а ние бавно тръгнахме към гарата. Зад гърба ни кукерите продължаваха да танцуват...

Петър Станчев

Още...