Сенките - две в едно

Смъртта не е край. Само по-различно начало. Емоция. „Тютюнопушенето води до бавна и мъчителна смърт”. Не. Животът в повечето случаи води до бавна и мъчителна смърт. Самият живот е една бавна мъчителна смърт. Животът, който не живееш, а само стоиш и наблюдаваш.

Да гледаш е лесно. Да виждаш е трудно. Да наблюдаваш е две в едно. Казвам го от позицията на човек с многолетен опит на наблюдател. Когато бях малка исках да умра, за да живея, да живея, за да умра. Две в едно. Затова останах просто наблюдател. Когато бях вече не толкова малка нямаше как да се обърна и да се върна. Наблюдавах живота на заобикалящите ме съученици, приятели, познати, роднини. Мълчаливо. Сякаш една безплътна сянка стоеше до тях. Гледаше и виждаше. Две в едно. Да си сянка не е трудно, по-трудното е да си сянка която й се иска да има плът, за да живее, но знае, че е просто сянка. А сенките нямат право на Живот, само на съществуване. Годините минаваха и заминаваха, хората заедно с тях. Две в едно е да минават през теб без да имат спомен за теб. Минусът е, че оставят спомен в теб. С градежа на спомени в
съзнанието на сянката наблюдател се изгражда и още по-лесното съществуване на сянката. Помниш действия, движения, думи, поведение, жестове, реакции. Създаваш база данни, стабилна база данни. И почваш вече не просто да гледаш и виждаш хора. Почваш да гледаш и виждаш души. Виждаш всякакви души, наранени, кървящи, щастливи, усмихнати, спокойни, нервни, скрити, открити, похотливи, консервативни. Но не можеш да видиш своето страдащо сърце. Можеш само да го усещаш как се свива. „Как иначе ще разбереш, че имаш такова, ако не те боли?” Може би можеш да разбереш и ако го усетиш да тупти с трепет на щастие. Не знам.

Минаха още години. Още хора. Често когато се срещат с мен, те сякаш ми обещават, че ще ми дадат така бленувания живот. Но тук може би трябва да уточня моята представа за т.нар. Живот. От наблюденията си над света и хората, стигнах до извода, че този Живот започва, когато срещнеш човека, на който имаш пълно доверие, за когото можеш да скочиш от 200 метра, който е винаги до теб, който споделя всичко с теб. Човекът, който допълва душата ти със своята и кара сърцето ти да трепти с щастие. Тогава
Живееш. Истински. Много са ми казвали и че това е мит, фикционална измислица. Но аз като наблюдател мога да кажа, че не е измислица. И хората живеят за това. Душите им живеят затова. Сенките не живеят. Последният, предложил ми живот... Уханието му беше останало върху чаршафите и завивките ми. Чудих се известно време дали да не ги изгоря... Сенките не живеят. Това ме накара да проумея най-после последният. Сенките
може би нямаме душа.

И още време... Намерих си ново място за наблюдение. Страхотно място, страхотни души. Но опитни. Те усещаха, че ги гледам, без да се приближа. А сякаш искаха... Сякаш искаха да видят усмивката на една сянка, да чуят гласа и мнението й...

Тръгнеш ли веднъж по пътя на наблюдателя няма връщане назад. Обречен си да си две в едно. Да гледаш и да виждаш. И си лишен от това да изпитваш. Не, не си лишен. Лишен си от това да можеш да спреш да изпитваш емоции и да забравяш. Животът ти е бавна и
мъчителна смърт. Животът води до едно
по-различно начало.

Не знам дали сенките усещат другите сенки винаги. Аз съм ги усещала. Понякога сме се състезавали кой е по- добра сянка. Но накрая аз виждам как те умират... Когато една сянка умира, никой не е там, за да я види. Никой не я помни, защото две в едно, наблюдаващите сенки, рядко ги забелязват, рядко говорят, рядко действат просто така. Те само наблюдават.

Вече не се надявам да получа живот. Но се надявам, че някой някога ще ме види, запомни и ще е там когато правя крачката си към едно по-различно начало. Смърт.

Моля те, обещай ми, че ще ме видиш и помниш... А няма просто да гледаш и да забравиш...

Дженалдин