Ангели и демони

Режисьор: Рон Хауърд
Сценарист: Дейвид Кеп, Акива Голдсман (по романа на Дан Браун)
В главните роли: Том Ханкс, Юън Макгрегър, Стелан Скарсгард, Айлит Зурер, Армин Мюлер Щал, Урсула Брукс, Кармен Ардженциано
Жанр: Драма, Криминален, Трилър

Въпреки противоречията си с Църквата, символистът Робърт Лангдън е потърсен от Ватикана за да помогне в разплитането на мистериозна заплаха. Папата е починал, ще се състои Конклав, а четиримата кандидати са отвлечени. Същевременно Виториа Ветра открива, че от ЦЕРН е изчезнал опасен контейнер с антиматерия. Връзката между двете случки е отдавна забравена организация, наречена „Илюминати”, които се завръщат за отмъщение. Притиснати от малкото време с което разполагат, Лангдън и Ветра обикалят Рим в разшифроване на кодове и търсене на значи, за да спрат Илюминатите, да намерят контейнера с антиматерия и да спасят Ватикана.


ЗА:
През последния месец родните киносалони са изпълнени с плоски продукции за кучета, блондинки и супергерои. Изглежда, че или Холивуд подценява умствения капацитет на киноманите, или въпросната ситуация е затишие пред буря. Във възможно най-положителния смисъл, който можем да вложим в ,,буря“. Едва ли има някой, който да не помни лудницата, настъпила по книжарници и кина покрай ,,Шифъра на Леонардо``. Е, три години по-късно Рон Хоуард ни поднася поредната екранизация на роман на Дан Браун. Почитателите на мистериите, на опасностите и на заплетените ситуации със сигурност ще бъдат очаровани. Въпреки че докато гледаме,,Ангели и демони“ е много възможно да започнем да го сравняваме с романа-майка ,,Шестото клеймо“, трябва да сме наясно, че все пак това е филм, базиран на книгата. А не прожекция на всяка отделна нейна страница.
Присъствието на Том Ханкс, придружено от впечатляващи декори, необходимата доза неизбежен съспенс и впечатляващ саундтрак са достатъчна причина за да гледате филма. Освен всичко останало има много голям шанс да не усетите как ще минат два часа и как мистериите и загадките на ,,Ангели и демони“ ви въвличат дълбоко в същността си. От началото до края на историята напрежението расте. Умението на режисьора да изпипва до полусъвършенство отделните елементи на филма е похвално, още повече когато става дума за пресъздаване на известен роман. При всички положения е неизбежно сравнението с книгата, но и ,,Шестото клеймо“ и ,,Ангели и демони“ заслужават отделни впечатления. В крайна сметка поредната екранизация на произведение на Дан Браун ще бъде много успешна. Историята е увлекателна и плавна, действието не е тромаво, а ефектите впечатляващи – все причини да отделите от времето си за това събитие в киносалоните този месец.

Десислава Желева


ПРОТИВ:
С добри впечатления от „Шифърът на Леонардо” и изумяващ трейлър, „Ангели и демони” по романа на Дан Браун „Шестото клеймо”, бе очакван с нетърпение. След шума и бурните реакции, предизвикани от „Шифърът” съществуваше мнението, че новият филм ще бъде на ниво. Разочарованието на 15 май беше голямо. Ако сте чели книгата, наистина не си правете труда да гледате филма. Основната линия се запазва – има го Робърт Лангдън, има ги Илюминатите, има ги кодовете и убийствата. Но приликите свършват до тук. Адаптиран като продължение, въпреки че действието на „Шестото клеймо” хронологически се развива преди „Шифърът на Леонардо”, филмът подменя ключови моменти от историята. Един от примерите е спасяването на кардинал Баджа, който в книгата умира. Тази промяна в сюжета на случващото се прави филма доста неадекватен, накъсан и трудно поносим. Сякаш са дали на малко дете да нареже сцените и после да сглоби случките. Опитът да се постигне динамика, която да спре дъха на зрителя, само го кара да се навъси леко докато осмисля случилото се преди две сцени. Същия ефект може да постигнете със всеки филм, който си пуснете и на всеки десет минути прескачате по десет.

Друга слабост е липсата на интрига. Ако в „Шифърът на Леонардо” развръзката бе изненада за тези, които не са чели книгата, то тук от самото начало прозира кой е антагониста. Значимо по-малко са заплетените кодове тук, мистериите са сякаш по-малко мистериозни и ако не беше нишката за краткото време с което разполагат главните герой, явно основен ключ в изграждането на сюжета, всичко би изглеждало съвсем просто и лесно. Да не говорим пък за факта, че на места човек остава с чувството за реклама на забележителностите на Рим и Ватикана, от колкото за филм.

За нивото на актьорите не може да се даде твърда оценка, тъй като не можем да предполагаме как биха се представили, ако сценарият бе по-добър. Още в „Шифърът” Том Ханкс влезе в кожата на протагониста, а тук можем само да проследим развитието му. Изборът на Юън Макгрегър за ролята на шамбелана е също добро попадение от гледна точка на доброто пасване на образите.

Единственото, може би, приятно нещо в „Ангели и демони” е музиката. Ханс Цимер се е постарал да създаде един забележителен фон на действията, с който прави престоят в киносалона по-приятен. Тематичната песен на „Шифърът на Леонардо” тук се явява като основна тема на сцените в които Лангдън върви по „Пътя към Илюминацията”.
Силни актьори. Силен роман. Слаба екранизация.

Жени Гутева

Още...

Watchmen

Сценарист: Дейвид Хейтър, по графичния роман на Дейв Гибънс и Алан Муур
Режисьор: Зак Шнайдер
Участват: Матю Гууд, Джаки Ърл Хейли, Патрик Уилсън, Били Крудъп, Карла Гудино, Малин Акърман, Джефри Дийн Морган

"Watchmen" се базира на образа на Америка през 1985 година, когато костюмираните супергерои са част от обществото и обществения живот, а часовникът на страшния съд, който измерва напрежението между САЩ и Съветския съюз, е настроен само на 5 минути преди полунощ. Когато един от предишните му колеги е убит, член на организацията за опазване на обществения ред Роршах решава да разкрие загадките около мистериозните убийства на предишни и настоящи супергерои. Той се свързва отново с предишния си отряд за борба с престъпността - група от пенсионирани супергерои, от които само един има истински сили. Роршах разкрива широко разпространила се и силно притеснителна конспирация във връзките на тяхното общо минало и катастрофалните последствия за бъдещето. Тяхната мисия е да наблюдават и да се грижат за човечеството... но кой наблюдава тях?


Филмите по комикси еволюират. Ако през 90-те се радвахме на звездния каст, разиграващ сюжетите от първите екранизации по Батман, а преди седем години Спайдърмен ни оплете в полу-тийнейджърската си, полу-зряла паяжина, то днес трябва да признаем, че вече очакваме много повече от един такъв филм. Жанрът сякаш поотрасна, помъдря, стана по-циничен и зарисува във все по-мрачни краски супергеройското ежедневие.
Watchmen със сигурност не прави гигантски скок в сферата на комиксовите екранизации, както може би някои са очаквали от него. Но филмът все пак намира своето място в общата жанрова еволюция. А и би могъл да задоволи зрители, незапознати с графичния роман-първоизточник, заради цялостния си смел подход към реалността. Поставянето на супергерои в определен исторически момент и свободното направляване на световната история от този момент нататък е предизвикателно и интересно. Watchmen успява да изненадва. Сюжетът не претендира да е разумен, но носи удовлетворение, защото някак отбягва повечето клишета и лесни ходове, постига дързост и динамика до края. Мрачното настроение, съпътствано от екстремно насилие и онагледено в характерния стил на режисьора Зак Шнайдер („300”) е в любопитен контраст с музиката, която олекотява и балансира внушението с песни на Боб Дилън, Саймън и Гарфънкъл, Ленард Коен. Удивителни визуални ефекти и адреналинов екшън се редуват с по-спокойни минути и вследствие на това филмът не доскучава, при все че трае два часа и половина.
Дори да не е гениален, Watchmen си заслужава да бъде видян. Разнообразието и честите изненади го правят внушителен и емоционален, което се явява решително за една комикс екранизация.

Тодор Ковачев

Спорно е дали липсата на идея или наличието на прекалено много идеи, но реализирани вяло и незадълбочено, се явява по-голям проблем за един нов и още неналожил се филм. Когато човек се сблъска с поредната кино реализация на комикс роман, той едва ли очаква нещо различно от летящи мъже със силно развита мускулатура и един загиващ и тънещ в анархия свят, който разчита на милостта на свръхнадарените. Watchmen не прави изключение по нито един от параграфите, характеризиращи филмите за супергерои. Само че за разлика от истории като Spiderman например, където плоския сюжет и идеен спектър са с дълбочината на чаена лъжичка, Watchmen е опит за политическо-социален ъпгрейд на филмите по комикси. За съжаление, твърде неуспешен опит. Лутането на действието около трета световна война, разследване на различни убийства, третокласна любовна история, на която биха завидели дори Рич и Брук от „Дързост и красота”, паралелни реалности, генетични експерименти и каквото още ви дойде на ум, не е в услуга на филма. Зрителят става жертва на неясните сцени, философско-хуманистичните вътрешни диалози на половината персонажи и на неадекватен музикален фон на осемдесет процента на сцените.
Освен със сценарий, музикално оформление и режисура, филмът не блести и с актьорска игра. Никой от супергероите не се представя супердобре. Изгубени между САЩ, Русия и Марс, оплетени в несполучливи звукови и визуални ефекти, човек изпуска нишките на филма и осъзнава, че най-бавният и безсмислен начин да изгуби близо два часа и половина, е да изгледа Watchmen докрай.

Десислава Желева

Още...

София филм фест - издание 13-то

Чаках заветната дата 5 март 2009 г., предвещаваща над десет изключително вълнуващи дни, още от финалните надписи на филма, с който приключи предишното издание на фестивала.

Не мога да опиша какво задоволство изпитах, когато взех в ръцете си специалното оранжево издание на „Програмата” със списък на всички ленти от тазгодишния София Филм Фест. Все пак у нас се провежда едно от 50-те най-големи културни събития на Европа!

Променям графика си така, че да успея да посетя възможно най-много прожекции. Спестявам от най-различни неща (защото цената на всичко скача), за да си позволя билетите. СФФ означава наистина много за мен.
За мен най-забележителните филми от тринайстото (но не фатално) издание бяха следните:

„Музика” – това е една история, преплитаща в същността си любовта, музиката и любовта към музиката с учудващо приятен соц-полъх. Режисьорът Юрай Нвота ни запознава с главния си герой Мартин, който е влюбен в своя саксофон, но не и в жена си. Когато се среща с разкрепостената Анча, той променя живота си из основи, поставяйки новите си приоритети на първо място. Изключително забавен, но и леко меланхоличен филм.

Всичко по-интересно в „Кумбия Кайера” започва с чифт блестящи гуменки Converse, покрай който леко вманиаченият влюбен преследвач за пръв път зърва фаталната главна героиня. Тя е толкова фатална, че на моменти чак преиграва, но въпреки това остава наистина пленяваща. Един необикновен, сложен, но и някак забавен любовен триъгълник. Лентата е заснета в Мексико с неподправената му атмосфера. Красив и различен мюзикъл, в който песните говорят вместо актьорите с такъв силен магнетизъм, че на излизане от киното се почувствах по-влюбена.

Нещо ме грабна във „В Брюж” още от постера и не съжалих, че му посветих два часа. Той изпъква с нещо сред другите включени британски филми. Дали заради невероятно талантливия сценарист и режисьор Мартин Макдона, или заради Колин Фарел, който играе непривична комедийна роля. Престрелки, смях и болка... се обединяват в самия край на филма.

Задължително заглавие е „Милк” с Шон Пен, който спечели втория си „Оскар” за ролята на Харви Милк – първия хомосексуалист, избран на обществена длъжност в Америка.

Приятна изненада ми поднесе и българският „Дзифт” на Явор Гърдев, към който признавам, че бях скептично настроена. Не толкова нетипична история, поднесена с остър език и очаквано добра режисура. Нищо чудно, че получи награда на международното жури (Special Mention) за първия филм “noir” в родната кинематография, както и наградата Кодак за най-добър български игрален филм.

Достоен за нея беше и филмът „Козелът”, който бе излъчен на официалното откриване на феста. Той е продукция на едно от големите имена в българското кино – режисьора Георги Дюлгеров. След прожекцията цялата Зала 1 на НДК стана на крака и ръкопляска от възторг и положителни емоции, каквито лентата бе предизвикала у всички зрители. „Козелът” е по-различен от останалите български филми на феста, отличава се с нестандартна и естествена актьорска игра. За главната роля е избрана непрофесионална актриса – доста нестандартно в наши дни решение. Иван Бърнев от своя страна демонстрира по-различен модел на поведение от този, познат ни от театралната сцена. Филмът е динамичен, с акцент върху българския бит и фолклор, успешно съчетани със западния тип виждания, въплътени в главната американска актриса. Идете да го гледате!

Моника Димитрова

Още...

Филм във филма

Един миг стига, за да се промени животът на човек. Аз лично мисля, че трябва малко повече. Някъде към 5 минути. Толкова обикновено трае един нормален късометражен филм.

На 26 февруари в Червената къща бяха представени някои от най-добрите филми на Future Shorts за 2008 г. 15 парченца свят, сглобени като във витраж, показващи нечия друга реалност, през които обаче можеш да видиш себе си...

Особеното при късометражните филми е, че... са кратки. И свършват точно тогава, когато не очакваш. Краят остава да виси, недонаписан, отворен финал, който по-скоро е начало. Няма ги добре познатите ни от широкия екран драматични и любовни сцени, няма го красивия финал, в който всички са щастливи и цари хармония, нито пък другия, разрушителен финал, където всички умират и ти става тъжно. Не. Късометражните филми представят живот, твоя живот. Така, както само киното може.

Първи филм. Решаваш, че ще е нещо страшно, защото в началото много хора крещят, но – не. През цялото време върви музичка, на която си танцуваш. После, докато се усетиш, и – край!, филмът свършил. Дори не ти оставят време да помислиш, и идва следващият. Документален. Трогателна история. Усмихваш се тихичко и ти се иска да можеш да се разплачеш. Свършва красиво, а ти се усмихваш още по-широко. Следващ филм. Някакъв объркан човек говори. Озърташ се наоколо, а после се оказва, че филмът е свършил.

Четвърти филм. Анимационен, изглежда като правен на Пейнт, но с невероятно сладка музика и трогателна история. Следващ филм. После ще ти стане ясно, че това е филм за любов, но сега виждаш само несвързани картини и думи, които са толкова истински и поразително ти напомнят нещо, което си гледал наскоро. След него идва ред на една проста история, която в началото изглежда крайно нелогична, но след финала й цялата зала избухва в смях. Следващият филм е документален. Започва глупаво, с някакъв човек, който се обяснява и говори несвързано. Изглежда безинтересно. Краят – краят е толкова трогателен и изненадващ, че дори не знаеш как да реагираш. От теб успява да се отрони единствено „Оооооо...” и мисълта, че е възможно да има и красиви неща в този живот.

Следващото филмче напомня графиката на компютърна игра от 80-те години и е нужно да се вгледаш много сериозно, за да забележиш сюжет. Но някак успява да те усмихне, защото е цветно и весело. Следващият проект внася приятна ретро нотка в цялата история и разказва свежа случка, която обаче някой друг я е разказал преди това. Следва документален филм с убийствено добър графичен стил, който завладява и въздейства. После – кратка история без думи, сглобена от фотографии. В един свят, който познаваш.

Следва вече известната нам любовна история, гарнирана с разтърсваща музика, която... някакси не е блудкава, нито прекалено тъжна, а просто някак като на кино. Ред е на последния филм, който е документален. Група хора разказват живота си. Но имаш чувството, че разказват твоя. И цялата история свършва точно преди да започне да става досадна.

Показват ти режисирани, документални, чернобели, анимационни, български, стари и нови филми. В тях се говори за зъби, овце, войни, изтръгнати сърца, салати, зомбита, музика, футбол и какво ли още не. А ти седиш срещу тях, гледаш и слушаш.

Късометражните филми са истински. В тях не можеш да разчиташ на специални ефекти. Разполагаш с двама-трима актьори и ограничен откъм място и ресурси декор. Трябва да избереш въздействаща музика. Нямаш час и половина, в които да разказваш и обясняваш. Трябва да покажеш смисъла в няколкото минутки, които имаш. Винаги съм се чудила как го правят.

След всяко клипче, естествено, се изнизват десетина реда с надписи, но ти никога не се замисляш, че това са хората, от които зависи всичко, което гледа преди малко. После щрак! лампите светват и ти излизаш и позволяваш на студения град да те погълне. Само че не си същият. По-различен си.

Десислава Гичева

Още...

„Странният случай с Бенджамин Бътън”

Сценарист: Ерик Рот, Робин Суикорд Режисьор: Дейвид Финчър
В ролите: Брад Пит, Кейт Бланшет, Джейсън Флеминг, Джош Стюарт, Ел Фанинг, Тараджи П. Хенсън, Джулия Ормънд, Джаред Харис, Тилда Суинтън, Елиас Котиъс
Продуцент: Катлийн Кенеди, Франк Маршъл, Сийн Чафин

Филмът е по едноименната новела на Франсис Скот Фитцжералд и разказва живота на Бенджамин Бътън (Брад Пит), който се ражда в тяло на старец и с времето става все по-млад. Той е изоставен от баща си и заживява в старчески дом, където среща Дейзи (Кейт Бланшет) и се влюбва в нея. Двамата преминават през редица перипетии, преди да се съберат и да преодолеят трагичното разминаване във възрастите си, причинено от състоянието на Бенджамин. За тазгодишните Оскари „Странният случай с Бенджамин Бътън” има най-много номинации, включително за най-добър филм, най-добра главна роля (Брад Пит), най-добър режисьор (Дейвид Финчър) и най-добър сценарий (Ерик Рот). Въпреки многобройните номинации, мненията за филма са разнопосочни. Именно затова представяме две различни гледни точки.


Безспорно един от фаворитите на тазгодишната церемония по връчването на Оскарите е филма на Дейвид Финчър ,,Странният случай с Бенждамин Бътън”. Обикновено сме свикнали да гледаме филми, които на фона на обикновен сюжет представят необикновени ситуации и проблеми, велики характери и монументи на човешкия дух . В този случай обаче е съвсем обратното. Една необикновена история с още по-необикновен главен персонаж всъщност не представя нито неразрешими житейски драми и заплетени ситуации, нито предвестници на Армагедон, а просто разказва живота на Бенджамин Бътън. Живот, който не се различава почти по нищо от живота на обикновения човек. Бенджамин се ражда, преборва се със старческия ревматизъм, пие, ходи по проститутки, влюбва се, намира си работа, после нова, влюбва се пак....И животът му не би бил нищо необикновено, ако Бенджамин не бе орисан да се роди старец, който с времето става все по-млад. И необикновеността свършва до тук. В хода на историята този факт става все по-малко странен. Бенджамин живее нормален живот, само че на обърнат ход. Като раците. И именно в простичките изживявания на главния герой се крие величието на филма. Крайно време беше да се направи филм не за могъщо природно бедствие, което може да затрие цялата Земя, ако Уил Смит или Киану Рийвс не го предодвратят, а за малките неща от човешкия живот, които го правят значим. И именно в това се таи величието на филма. Той не ни кара да преоткрием стари философии или тепърва да се докоснем до тях. Бенджамин Бътън не притежава нито Сократовия велик ум, нито бурния живот на Труман Капоти. Той е просто човешко същество, което вълнува по човешки.
А щом зрителите се смеят с Бенджамин, щом се вълнуват, когато първата жена в живота му успява да осъществи мечтата си да преплува Ламанша, щом се трогват, когато накрая любовта на живота му го държи в старческите си ръце, повит в бебешки пелени, щом дъхът им , точно в секундата, когато Бенждамин поема последната си глътка живот, спира...то филмът е успешен. И независимо колко и какви награди ще получи тази година, основната му задача е изпълнена – той стигна до максимално много сърца.

Десислава Желева

Уви, този път уж изпитаната колаборация между Брад Пит и Дейвид Финчър не само не успя да порази целта, но направо удари греда на празна врата. Сякаш актьорът и режисьорът са родили последното си творение, плъзгайки се по острието на провала и танцувайки с него долнопробен еротичен танц, подхождайки безотговорно към идеята за контрацептиви. Отгоре на това, изглежда, че Академията ще ги награди с редица Оскари за това им киноблудство.
Не е въобще лоша идеята да разкажеш топла, искрена история за човек с обърнат процес на стареене, който се опитва да изживее нормално живота си, въпреки своята аномалия. Още по-обещаващо е да вземеш доказан сценарист като Ерик Рот да разкаже тази история, да осигуриш перфектна технически визия и безупречни визуални ефекти, които да са ненатрапващи се и само да подсилват човешкия елемент в сюжета. Като се прибавят и стабилните актьори, които са изнасяли на плещите си и далеч по-скромни като потенциал проекти, се получава неоспорима гаранция за качество и успех.
Само че нещо зловещо се е объркало и клетият зрител получава странно студен, дистанциран и лишен от истинска емоция филм. Като начало, огромна грешка е да се очаква някаква нетрадиционност и оригиналност в сюжета. По презумпция главният герой би трябвало да е интересен и изненадващ, при положение, че и без това неговата аномалия е основният сценарен коз. Вместо на всяка крачка да дебнат интересни ситуации, породени от особеното състояние на Бенджамин, всъщност получаваме отчайващо тривиален герой, на когото се случват най-нормалните неща по най-очаквания начин. Зарязан от баща си, отгледан в старчески дом, той се сблъсква с трудности, битовизми и любовни трепети, които са показани схематично и плиткоумно. Бенджамин наблюдава случващото се с него по безчувствен, безхарактерен начин, твърде често липсва всякакво взаимодействие между него и останалите герои. Скучноватият монолог, който той води през целия филм, редува дословно повтаряне на случващото се на екрана с неуместни поучителни сентенции и в крайна сметка не буди никакви емоции у зрителя. Толкова лишен от индивидуалност протагонист няма как да не спъне цялостното действие.
Останалите герои също ги е заразила безличността и не будят особени симпатии, както би им се искало на авторите. Начело на тази отрицателна „класация” стои голямата любов на Бенджамин, натраплива девойка, която с досадното си бръщолевене предизвиква по-скоро желание за физическа саморазправа. Като цяло, сюжетните линии, задвижващи персонажите са недоразработени и сякаш са скалъпени набързо, без последователност и вътрешна логика. Така героите се появяват и изчезват без да оставят следа в съзнанието на зрителя.
Направо е шокираща хлабавостта на сценария, знаейки възможностите на Ерик Рот. Мнозина сравниха „Бенджамин Бътън” с друг негов филм, „Форест Гъмп”. Въпреки някои общи мотиви между тях, класиката на режисьора Робърт Земекис е на съвсем друго ниво не само като сценарий, а и като ритъм, диалог, хумор, послания.
Никой от иначе адекватните актьори в „Бенджамин Бътън” не успява да придаде живот на мъртвородените персонажи и да повиши сериозно оборотите на филма. Дейвид Финчър режисира уверено и със самочувствие, ала е твърде разточителен и убива всякаква външна и вътрешна динамика на действието. Красивите кадри не са малко, но са за сметка на накуцващ ритъм и многословност, основна причина филмът да трае смущаващите 166 мин.
Затова остава усещането, че „Бенджамин Бътън” е киноеквивалентът на събеседник, който говори много, а казва малко. Влачейки се през съдби и събития, мераклията да обере тазгодишните Оскари предлага не запомнящи се моменти и персонажи, а скука и дистанцираност, сякаш в направата му не е била вложена никаква друга емоция, освен споменатия в началото танц с провал.

Тодор Ковачев

Още...