Есенна усмивка

„Няма нищо по-измамно,
каза ми,
...от усмивката...”
Остана безизразен
като непозната сянка нощем,
като закъсняла сова сутрин,
като бял облак денем.
Дърветата се усмихваха кафяво
в разкривени гримаси.
Не им се умираше,
но горди до последно се усмихваха.
Може би искаха да скрият
в своята величествена гордост
можеството златни, тъжни сълзи.
Може би искаха да изживеят
изпълнени с красива радост
последните слънчеви дни.
Но
тази годинa кестените
пожълтяха
първи.
И първи престанаха
да се усмихват
измамно.

Петя Каравасилева