Липсват ли ни първите 20 години?

Нещо много странно им става на хората като наближи поредната годишнина от 10 ноември 1989 г. Започват се едни речи, едни дълбокомислени коментари, едни сравнения – направо да ти се завие свят. Аз нямам какво да анализирам или да сравнявам, прекалено малък съм
бил, за да помня.

Чел съм книжки и са ми разправяли какво е било „преди”, с всичките там опашки за плодове, москвичи и цветни телевизори. Явно ми е слабо въображението, защото ми е трудно да си представя как обществото е живяло близо половин век по този начин и то изнасилвайки лозунга „Свобода, равенство и братство”. Направо да се чуди човек какво му харесват по-старите хора на това време.

Сега, уж, е различно. Откакто се помня има свобода, има от всичко. Всеки може да прави каквото иска с живота си. Въпреки това, хората се оплакват или просто бягат нанякъде. Не от национален рефлекс, просто има защо. Прекалено висока цена на
живота, крадливи управници и нагла престъпност – всеки може да си намери причина да бъде много недоволен.

Скучните хора от телевизора от десетилетия ни съветват да мълчим и да потърпим. Обясняват проблемите с думичката „преход”. Тя буквално цял живот виси над главите на
нашето поколение като надпис „Ремонт” на вратата на фалирал бутик. Преход – от контролирана мизерия до конституционно гарантирана такава? Явно. Демокрацията е набор
на нашето поколение, но 20 години по-късно ние учим, работим и създаваме семейства. Тя си е все така... преходна. Като славата на политици, реалити герои и... убийци от училищния двор.

Много съм далеч от тезата, че този прословут 10. 11. не е трябвало да се случва. Проблемът е в това, че за 20 години са станали прекалено малко неща, които да отдалечат поколението ни от тези преди нас. Тази дистанция ни е нужна, за да оценяваме случващото се в България както биха го правили хората в истински демократична държава.

Все пак ако човекът, донесъл промяната, е осъден цял живот да сравнява, роденият с нея трябва да я изживее. Всичко останало са недомислици и прояви на лошо гражданско възпитание.

Явор Николов