Един студент в Шанхай

Димитър Янчев (21 г.) е роден в града на липите - Стара Загора. Средното си образование завършва в Руска езикова гимназия СОУ „Максим Горки”. В момента следва за първа година „Международни икономически отношения” в Шанхай, Китай.

Защо реши да следваш в Китай, а не в България или в друга европейска държава, както правят много от твоите връстници?
Защото икономическото развитие на Китай върви с много бързи темпове. Страната предлага добри условия за обучение на студенти, а и лично за мен това е най-доброто място за изучаване на специалността, която бих искал да следвам – „Международни икономически отношения" на китайски и английски език. Китайският език ще ми бъде от полза за създаване на бъдещи контакти и бизнес цели. Все още ми е малко трудно, но с времето езиковата бариера сама ще изчезне. Освен това, смятам, че има достатъчно български студенти в по-развитите европейски държави. Голяма част от тях дори не подозират, че азиатски страни като Китай предлагат много по-добри условия за чуждестранни студенти, въпреки различията в културите. Относно България – на нея все още й липсва най-важното – уважение и доверие в отделните институции – и тук не става въпрос само за образование.

Какви бяха първите ти впечатления от китайците? Какви хора са те? Успя ли вече да създадеш стабилни контакти с някои от тях?
Китайците са същите като нас – изключително любезни и гостоприемни. Отнасят се с голямо уважение към всеки чужденец. Помагат ни при решаването на проблеми от всякакво естество, за което само можем да благодарим. Относно стабилните контакти – времето ще покаже дали съм успял да създам такива.

Разкажи ни малко повече за града, в който живееш. Какво е характерно за Шанхай?
Аз съм щастливец, че живея в град като Шанхай. Намира се в източната част на Китай – една от най-бързоразвиващите се области в целия свят. По неофициални данни - в момента в града се помества 20-милионно население. Също така, има около четири хиляди небостъргача, сред които Телевизионната шанхайска кула, както и много красиви забележителности, фабрики, заводи – нали ти казвам – тук животът върви със 100 км./ч. Нямаш и една секунда, лишена от каквито и да е изживявания.
От какво естество са най-често срещаните проблеми, с които се сблъсква чуждестранният студент в Китай?
В самото начало наистина трябва да има човек, който да ти помогне с адаптацията – хората, транспорта, университета, магазините, заведенията, маниерите. Ти самият също трябва да си помогнеш - оправните хора нямат никакви проблеми, те са като пластелин – моделират се според всякакъв тип ситуации и хора. Няма нерешими проблеми тук. Хората имат доста грешни схващания за тази държава. Не е толкова страшно и трудно, колкото изглежда. В много отношения да следваш в Китай се оказва по-лесно, отколкото в голяма част от предпочитаните европейски държави, на чието образование се доверяват много чуждестранни студенти.

Трудно ли се учи китайски език? Какви трудности най-често срещаш?
Китайският е един от най-трудните езици, но не е чак толкова страшно. Говоримо се учи лесно. По-трудно ми е с йероглифите, но ако си лягаш и ставаш с учебника през повечето време, няма да имаш проблем. Какво да ти кажа - език като език. Нали хора го говорят – значи не е невъзможно. Човек трябва да има желание постоянно да върви напред. Тогава нищо не би му било трудно.

Какви са средните месечни разходи на един чуждестранен студент в Китай?
Зависи в коя част на Китай се намираш. В по-големите градове като Шанхай и Пекин всичко е по-скъпо в сравнение с по-малките, нормално е. Но човек може да се издържа със сходни на българските доходи - около 500 лв. са нужни за нормално живеене. Общежитието е отделно от 150 лв. до 300 лв. в зависимост от състоянието на самото помещение – дали е ново, или не. Ако си дошъл, за да учиш китайски език, а не някаква конкретна специалност – таксата е 2000 лв. на семестър. Като цяло, транспортът е много евтин. За разлика от България, в Китай, и по-специално в Шанхай, можеш да обиколиш с такси целия град за не повече от 10 лв. Всъщност, голяма част от чужденците успяват да си намерят добре платена работа още първото шестмесечие от престоя си в Китай. Най-често преподават чужди езици събота и неделя за 20 лв. на един астрономически час.

Ти работиш ли?
В момента не, но имах възможността да се снимам в няколко китайски кино продукции като статист. За разлика от България, тук плащат наистина добри пари за това.

Как стана така, че да се снимаш във филм? Каква роля на статист изпълняваше?
Извикаха ме познати, които с времето са успели да създадат по-стабилни връзки. Чуждестранните студенти тук наистина много си помагат. Снимах се в сериен филм – действието се развива през 30-те години, а аз бях един от заложниците, които японската армия тероризираше!

Звучиш доволен от живота си в Китай. Липсва ли ти България? Прибирал ли си се, откакто замина?
Естествено, че ми липсва. Това е моята родина! Не съм се прибирал през цялата учебна година, но това не означава, че не ми се е искало. За щастие, тук наистина ми е много интересно – всеки ден се случва нещо ново и вълнуващо! Сякаш вчера дойдох. Понякога се събираме българи, макар и оскъден брой – и се веселим по нашенски. Надявам се през следващите години броят на българските студенти в Китай да се увеличи.

Все пак - има ли нещо, което те дразни и не можеш да възприемаш в тази държава?
Като се замисля - няма нещо, което да не ми понася тук. Чувствам се истински свободен във всяко едно отношение – образование, работа, социален начин на живот – често излизаме по клубове с мои колеги, срещам се с различни хора от цял свят, голямо изживяване си е! Храната малко взе да ми омръзва, но не е трагично. В интерес на истината - липсва ми българската кухня! Добре, че си готвим български ястия от време на време. Даваме им да ги опитват, но те си предпочитат тяхното.

Интересуват ли се от българското китайците, както и останалите чужденци, с които контактуваш? Разпитват ли те за България?
Постоянно! Интересуват ги най-различни неща – кухня, традиции, маниери, хората, времето, забележителностите. Постоянно ми задават въпроси, свързани с българския език, българската роза и разбира се – българския футбол. Големи фенове са на Христо Стоичков и Димитър Бербатов. Много от тях вече се самопоканиха да ми гостуват лятото, за да посетят българското Черноморие.

Китайците често натрапват природозащитната си политика. Смяташ ли обаче, че при такъв динамично развиващ се начин на живот може да се говори за каквото и да е опазване на околната среда?
Може, да. Хората тук са много работливи. Постоянно се намират такива, които да почистват доброволно пазарните улици, защото най-бързо се замърсяват. Фабриките, заводите и като цяло – по-големите предприятия – се намират извън града и не замърсяват в такава степен по-централните му части. Що се отнася до транспорта - голяма част от населението се придвижва с колелета или електромотопеди. Всички се стараят да прибягват до шофирането на автомобил възможно най-рядко.

Много българи, заминали да следват в чужбина, често се прибират разочаровани. Ти обаче се чувстваш щастлив и свободен там. Какво ти дава Китай, което България не успя?
Истината е, че в България не се чувствам защитен по никакъв начин. Жалко е, когато човек се чувства чужд сред свои - в собствената си родина! Тук съм на хиляди километри от родителите и приятелите си, дойдох сам, без да знам какво ме очаква. Не знаех и езика. Въпреки всичко обаче се чувствам на мястото си – чувствам се свой сред чужди.

Следвайки максимата „Домът е там, където е сърцето”, в коя от двете държави се чувстваш по-близо до дома?
Труден въпрос. За мен Китай се превърна в символ на едно вълшебно приключение – на едно истинско предизвикателство, което ме зарежда с много енергия и не ми позволява да се чувствам самотен нито за миг. Имам възможността да опозная една много интересна и различна култура от нашата. Упражнявам паралелно и китайския език, и английския, което е много важно за мен и бъдещата ми реализация като личност. Що се отнася до България – за мен тя е символ на моето единствено Вкъщи, което нося в сърцето си дори независимо в коя точка на света се намирам.

Силвия Никлева

Още...

ТОЙ - май 2009

Блондо-силиконовата матрица

Омръзна ми да ме подозират и открито да ме обвиняват в скрит, явен и не-знам-си-какъв сексизъм. Писна ми аз да съм виновният, аз да съм рушителят на моралните взаимоотношения между половете.

Вървя си по улицата, мисля си за моите си неща и се разминавам с девойка, която освен 25-те грама фон дьо тен по лицето, е облечена като ония труженички от онази улица, където са червените фенери. Та същата тази, с която се разминавам, се носи – не, по-скоро се поклаща по улицата, предизвикателно разлюляла бедра, и с високомерието на ледоразбивача „Потъомкин“ цепи по курс в посока най-близката S-класа. Спирам и се почесвам по носа – за да не мисля сексистки, си нахлузвам студентската маска и започвам да разсъждавам върху феномена, с който току-що се разминах.

Какво е накарало тази някога скромна девойка да изглежда и да се държи като щраус?
Какво подхранва високомерието й? Чувал съм, че жената и огледалото са неразривно свързани, както бирата и шампионската лига, защо тогава не може да се види в огледалото на какво прилича? Това деколте, дето го е подчертала – не, по-скоро изложила на общественото внимание и дневен ред – предполага съответната мъжка реакция и няма за какво да плаче наляво и надясно, нагоре и надолу, че, видите ли, „ама мъжете ме гледат само в деколтето“!? Каквото повикало – такова се обадило, мила кукличке Барби. Тези поклащания за какво са ти, девойко хубава – ти на улицата ли имитираш някакви сексуални движения, или аз съм толкова тясно скроен, че не мога да различа чупките тип Галена-Малена (фолк певачки) от 50 метра? За какво ми говорите – за чест, за достойнство? Вижте се как се обличате, вижте се как говорите и как се държите. Къде са онези ЕСТЕСТВЕНИТЕ, онези, които не приличат на произведените от блондо-силиконовата матрица? Те просто изчезнаха някъде.

Това ми се случва по сто пъти на ден. Постоянно се разминавам с някакви непознати с изглед на порно звезди от световна или от квартална величина. Уважавайте ме, моля – апелират те. Ама разбира се, само секунда, да видя имаш ли повече от две мисли в главата. Защото първата мисъл е повече от ясна, целта оправдава средствата. А средствата са тези, с които ходите по улиците и очеизвадно ни ги натрапвате, а после се възмущавате, че никой не ви възприема за нещо по-различно от средство.

„Материалното над всичко“ е девизът на модерната жена – а всъщност така ли е? Малко съм объркан, защото всеки ден срещам жени, които ме впечатляват с вербалните си умения, жени, които не са роби на подсъзнателната заигравка между половете и които могат да проведат смислен и интересен разговор с един мъж. Именно тогава, мили дами, ние, мъжете откриваме, че вие сте приятен събеседник, другар, ако щете, който прави обстановката около нас по-красива и по-уютна. Тогава се вглеждаме във вас и с изненада откриваме, че бихме желали да ви опознаем и оценим истински.

„Алооо, маце”, казвам и ще казвам на всички жени, които си мислят, че силиконът и въртенето на задните части са ключът към успеха. „Куклооо” ще казвам на всички жени, на които ценностната система варира от сто до хиляда и повече евро ( изключвам професионално заетите). „Сладуранооо” ще наричам всяка, която явно няма какво да покаже, освен това, което не изисква особени интелектуални усилия. И тази кукла Барби, и тя ще чува всеки ден едно и също, и тя ще пори софийските улици по същия предизвикателен начин, и тя ще протестира против всичките видове сексизъм, и за нея нищо няма да се промени. Имат право да негодуват онези жени, които не са продукт на матрицата, но те са толкова малко и тяхната визия за междуполовите отношения няма никаква тежест в нашето матрично общество. Мисля, че е време дамите да се обединят около някаква идея какво ще демонстрират и какво не по улиците на България. Но, както знаем от историята, идеята дамите да имат единно становище е ,,кауза пердута“, така че на нас ни остава да внушим на по-силния пол, че късата пола и дълбокото деколте не са признак на първичното, а са опит на жената да покаже високото си интелектуално ниво.

Дълбокото деколте си е за гледане и за мен, и още за три милиона българи, това е по-силен закон от този на Нютон за земното притегляне.
Говорете с нас. Не порете въздуха със скоростта на лъскава кола (кабрио) с безмозъчен тип вътре!
Мили дами!

Наум Мороз

Още...

ТЯ - май 2009

ПОГЛЕДИ,

подсвирквания, подмятания - здрасти, как си, маце, к*вооо, ооо, како и така нататък. Работници от строежа, роми, батковци, чичковци и други. Те са навсякъде около мен, всеки ден, непрекъснато. Вървя напред, правя се, че не чувам, не се обръщам, не отговарям, гледам в земята, ускорявам крачка. От всеки гнусен тип, който се приближи до мен в автобуса, ми става лошо. Прибирам се и веднага влизам в банята. Мръснишките погледи вече дори не ми правят впечатление. Надявам се само, че и следващия път ще ми се размине, че този път е било само поглед, само леко барване по задника. Следващият път обаче, кой знае...

Аз не се нося като фолкпевица на участие. Не съм си извадила всичко, дето го имам, или не чак толкова на показ. Не държа да привличам всички погледи, като вървя по улицата.
И въпреки това всеки ден се намира по някой доста неприятен тип, дето да ми подхвърли „Ей, малката, ще те скъсам...”, от което ми иде да потъна в земята от срам, от чувството за обезчестяване и мръсотия от неприятните думи. Толкова е гадно това усещане, примесено със страх, ярост, отвращение, неприязън. Иде ми да побягна, да се обърна и да го цапардосам, да се обадя на баща си, на гаджето или полицията. След няколко минути вече съм забравила. До следващия ден, когато покрай мен минават една групичка цигани (извинявам се, ако някой се обижда на тази дума), и ме обливат с подобна помия от думи, звуци и мръснишки усмивки.

Сякаш като правят това, аз ще се обърна, ще се почувствам поласкана, ще се зарадвам, ще се усмихна, ще се заприказваме. Сякаш така показват на приятелите си или на себе си колко са велики, дори и да са едно нищо. И докато на мъжката част от читателите може де им стане смешно, че жените могат да се чувстват така само от един поглед, то на други места по света могат да те осъдят за това. И има защо. Ние все още знаем какво е чест, какво е достойнство, как да се държим на положение, докато вие отсреща се смеете и продължавате да подхвърляте мръсотии. Унижението пред самия себе си като че ли е нещо, което не познавате. Уважението към другия като към човешко същество – също.
После жените били лесни.

Като живееш в такъв град, какъвто е София, като си студентка, млада, симпатична, нямаш кола, нямаш възможност всеки ден да се прибираш с такси, се сблъскваш с такива ситуации всеки ден, всеки час, в 280, в 94, трамвай номер 5, на спирката, на улицата, пред входа. Страхът, че ако ти се случи нещо, няма да можеш да се защитиш, може да се окаже пагубен.

Какво мога да направя? Да си седя вкъщи и да излизам само по светло; да си нося газов пистолет; да си хвана някой по-як чичко с кола?
Ами приятелите и познатите ми, на които всяка втора дума е секс? Докато бяхме в гимназията беше забавно, защото на всички им бушуваха хормоните. След това тези закачки стават нормални, защото говоренето за секс в днешно време е дори понякога необходимо.

Но когато на зряла възраст при разговор с един мъж най-интересното, което може да ми каже, е някаква напълно самоцелна и неуместна сексуална шега, и когато виждам в кръвнишкия му поглед само тази мисъл, то този човек може само да ме отврати или да ме изплаши.

Вербално изнасилване също звучи смешно, често дори не обръщаме внимание на такива неща, но в някои случаи това може да нанесе непоправими последствия. Познавам момиче, което заради такова поведение на наш познат се моли никога да не роди син. И не само го казва, може би наистина ще направи всичко възможно, за да не се случи. При такова положение не можем да обвиним държавата за демографския срив. Можем да виним само себе си. Защото дори да не проявяваме подобен тип словесна агресия или пък поведение, си затваряме очите, когато това се случва около нас. Значи сме виновни.
Мъжете могат да се оправдаят с това, че ние ги провокираме с външния си вид или предизвикателно поведение. Ние жените можем да се оправдаем, че сме по-слаби и ни е страх.

Истината е, че вие се отнасяте с нас като със сексуални играчки и ние започваме да се държим като такива. Обвинявате ни, че сме к*ви, и ние започваме да се държим к*венски с вас. Колкото мъже с вулгарен език, толкова вулгарни жени.
Това не е омагьосан кръг, а спирала, защото ние не просто си подаваме топката, а даваме пример на тези, които идват след нас. Даваме тласък на това, което ще бъде.
Заглеждайте ни по улиците, не се притеснявайте, но ни гледайте с добро, за да ви гледаме с добро и ние.

Ваня Богданова

Още...

Събитие на месеца: Започна поливането на изпитите

Държим да отбележим, че сме изключително радостни от факта, че именно в юбилейния пети брой на нашия вестник имаме честта да обърнем внимание на подобно важно академично събитие в глобалния и локалния студентски живот. Честито, колеги!
И за да ви бъдем максимално от полза, ви предлагаме нещо, за което ще трябва да впрегнете само една от оцелелите си 3 мозъчни клетки след изключително натоварения и изпълнен с безсънни нощи семестър. Както винаги, ще се въздържим от съвети от спиртно естество, тъй като вярваме безпределно във вашата компетентност. За ваше улеснение предложението става за мезе на всичко (дори на натурален сок и количка).

Необходими продукти:
· Яйца (с птичи произход и брой в зависимост от поливащите; ние препоръчваме по 2 на средноящен човек);
· Майонеза (една опаковка от 250 гр. би трябвало да е напълно достатъчна; дали ще е класическа, или овкусена с нещо - зависи от вас); може да се замени и с топено сирене;
· Горчица, кетчуп, чеснов сос и така нататък – колкото и каквото можете да свиете от най-близката дюнерджийница;
· Нещо зеленикакво – магданоз, копър или друго тревоподобно;
· Щипка сол и подправки (пак на вкус);

Необходими пособия:
· Тенджера (за предпочитане с капак);
· Онзи прилично чист котлон, който сте използвали и за предишните ни рецепти;
· Нож;
· Чиния (колкото по-плитка и разлата, толкова по-добре);
· Лъжица и/ или вилица;
· Купичка или чиния със среден размер;
· Малка лъжичка;

И така, първо и основно сварявате твърдо яйцата.[1]
След като този кошмар остане зад вас, внимателно използвате ножа, за да разрежете яйцата по дължина, както са си с черупките, след това още по-внимателно вземате само ядивната част и най- най- най- внимателно подреждате получилите се ладийки в чинията.
С помощта на малката лъжичка вадите жълтъците и ги изсипвате в купичката/ чинията. Добавяте всички останали продукти - без зелените - и с вилица, лъжица, пръсти, зъби или с каквото стане, скашквате всичко максимално. След като се уверите неколкократно, че сместа е 100% кремообразна, пак с помощта на малката лъжичка пълните местата, от които някога сте извадили жълтъците.

Когато сте се преборили и с това, горещо ви препоръчваме да си направите малка почивка и да докоснете творческата част от себе си. Тогава впрегнете въображението си и използвайте зеленината и каквото имате под ръка, за да може да придобие приготвения с толкова усилия деликатес вид, достоен за гръмкото име „Фаршировани яйца”.Може да се сервира веднага, може и да почака на хладно. Докосва душите на поканените и показва нежна грижа от стана на домакина/ домакинята. И само помнете: полят – взет!

Галя Младенова


[1] За тези, които имат смущения при този комплициран процес: това означава да напълните до половина с вода тенджерата, да прибавите щипката сол и да я сложите на котлона да заври. Когато започне да съска и да става на балончета, слагате яйцата и засичате 7- 10 минути (зависи от часовника), спирате котлона и хващате тенджерата с нещо огнеупорно (ако нямате, и чорапи могат да свършат добра работа, а тяхната чистота е допълнителен елемент, на който е по-добре да не се спираме). След това внимателно изливате горещата вода на подходящо място и чакате яйцата да изстинат. При нужда от допълнителни разяснения изчакайте излизането на редакционната ни книга „Връх на простотията”, която ще се продава с 50 % намаление срещу представяне на студентска книжка.

Още...

Земята и котката

На втори и трети май музеят ,,Земята и хората“ се превърна в музей ,,Земята и котката". Близо сто и трийсет пуховци и пуханки от Сърбия, Гърция, Румъния, Финландия, Швейцария и България взеха участие в изложбата. Представители на различни породи котки сред които ангорски, персийски, британски и други бяха оценени от международно жури. Победителите получиха купи, храна и играчки.

Десислава Желева

Още...

От улицата...

Alex P е наричан ,, Люлинският Рапър’’. В много от песните му се пее за най-големия квартал на София и България. В песните си той говори за проблемите на комуникацията между хората, за безконтролното насилие и за всичко онова, което не му харесва и иска да се промени. Работил е с много български хип-хоп изпълнители като Ghettoman, Lexus, Ради J, Death Side, Там Тарам, Xplisit, Аника, Теди Кацарова и много други. С Мишо Шамара имат няколко съвместни проекта, които се въприемат като емблематични за хип-хоп културата у нас. Алекс има два издадени албума и много концерти зад гърба си. Бил е водещ на музикален рап блок по радиото и е чест гост на годишнините на БГ хип-хоп събития. В момента работи като фитнес инструктор и пише диети.


Как започна всичко?
Всичко започна тогава, когато се влюбих в тази музика. От там нататък първо започнах да танцувам, бяхме танцъори в ,, Динамик’’. Две-три години по-късно започнах да се опитвам да пиша рими. Въобще за мен всичко тръгна, когато започнах да слушам хип-хоп и да го откроявам сред другото. Тогава съм бил на 11-12 години.

Как ти дойде идеята да правиш хип-хоп?
Тогава харесвах хората, които правеха тази музика, но в България нямаше много такива - имаше Динамик , МС Гинес и това беше - а аз исках да слушам български хип-хоп. Мислех, че много може да се каже с тази музика – това беше цялата работа.

С кого започна да пишеш музика?
Първоначално започнах с Getto и Radi J, бог да го прости, вече не е между нас. Идеята беше да направим рап група ,, Тенденция’’ – една люлинска група. Дотогава имаше ,,Death Side’’ и ,, Oбект’’, но не бяха на това равнище, на което на мен ми се искаше и създадохме групата не с цел конкуренция, а с цел да се впише една готина люлинска банда и всички да и се кефят.

Какво те вдъхновяваше тогава?
Тогава ме вдъхновяваше N.W.A, защото те са от един гаден квартал на L.A. – Compton,- и въпреки че тук не се стреляше толкова често, тогава започваха мутренските години, престъпността нарасна и нещо ме караше да мисля, че живеем същия живот като тях.

А сега какво те вдъхновява?
Сега ме вдъхновяват повече проблемите на комуникацията между хората, това, че имаме супер яки жени и се надуват на готините момчета, а сме здрава и хубава раса; това, че хората не си общуват и се надуват; че децата още в училище започват да се дразнят, да се мразят и да се делят на групи.

В песните си засягаш много наболели социални теми, като престъпността, наркотиците, безхаберието на държавата – това ли е основният лайтмотив в творчеството ти?
Това са проблемите на всички нас, пиша за това, което ме дразни и което не искам да е така, нормално е това.

Наричан си рапърът на Люлин, откъде ти излезе този прякор?
Сигурно от всичко, което е писано, в крайна сметка аз съм единственият, който е писал за Люлин, на люлински теми, явно за това. ,,Dead Side’’ бяха от Люлин и бяха преди нас, но пишеха текстове, които нямаха нищо общо с квартала, като например,, Звярът остава кървави следи” и др. такива.

В една от песните си говориш на испански, в друга се пее на немски, рапираш и на английски, ще продължаваш ли и в бъдеще да твориш на четири езика?
Според мен международните проекти помагат да се чуе за теб, за това, че има хип-хоп и в твоята държава – колкото повече международни проекти, толкова по-добре, за да знаят навсякъде, че твориш, че те има.

С кого си партнираш сега?
В момента с никого, освен с ,,Там Тарам’’ - всички са се пръснали нанякъде, всеки си прави някакви негови неща, има застой, просто за момента нищо не се случва. Направих проекти с всички, за които мисля, че са качествени в България.

Работил си с доста БГ изпълнители, как оценяваш съвместната си работа с тях?
Да, работил съм с Big Sha, Теди Кацарова, Даниел Каймаковски, Xplisit, Аника и много други. В България работим заедно с цел да се използваме един друг, в смисъл аз да ти дам и ти да ми дадеш - това е, направихме по нещо хубаво един за друг и дотам. Не мога да кажа какво се случва с тях, за повечето нищо не знам, почти всички от тях не са вече в България, но най-кофтито е, че имат лошо мнение за България, което е тъпо, не е хубаво.

Разбрах, че Мишо Шамара участва в новия ти албум, имате няколко съвместни проекта?
Да, Мишо участва в новия ми албум с две парчета, които коренно се различават от неговия стил, от неговото виждане за хип-хоп, по-близки са до моя стил. Той дойде, подаде ми ръка, каза, че се кефи на нещата, които правя и иска да направихме нещо съвместно. На никой не съм отказал до момента, още повече на хора, които са добри като него и са от самото начало.

Няколко думи за последния ти албум?
Вижда ми се по-грамотно сглобен от предишния, един истински музикален продукт в моята сфера. Доста по-различен е от първия и по-цветен, в смисъл първият е мрачен, заклеймяващ, докато този е по-разнообразен има и малко хумор. Личи си, че съм на други години и различно гледам на нещата.

Има ли сериозна хип-хоп сцена в България?
Никога не е имало хип-хоп сцена в България, камо ли сериозна. Тук винаги са се делили на групички от типа „ние сме добре - вие сте зле”. Винаги е било на вълни, в един момент за едни е било добре, а други десет човека биха ти казали, че за тях няма хип-хоп сцена, равнището е горе-долу едно, кой както се е уредил в общи линии.

Толкова ли е трудно да правиш хип-хоп тук?
Много е трудно. Ако нещо е трудно да се прави в България, както и много други неща, то това е да правиш музика в България, да правиш шоу бизнес.

Защо?
Защото е скъпо, защото няма хора, които финансово да го подкрепят, фактически излиза, че да правиш музика е едно много скъпо хоби.

Защо чалгата успява, какво мислиш за диктата на чалгата?
Същото нещо, което на нас ни липсва - там се наливат пари. Аз не мисля, че чалгата е стил, който се е наложил сам, просто провинцията е по-голяма от столицата. В София преди не се слушаше толкова много чалга, всичко тръгна от малките градове и това е причината тя толкова да се популялизира, в смисъл София има летище, във Варна има пристанище и от там влиза качествена чуждестранна музика, която в малките градчета не достига, нея просто я няма там. Малките градчета се радват на някоя Малина, Милена, Преслава, Иванка и т.н. Такъв концерт за тях е сензация, за един месец може нищо да не се случи, но когато дойде Иванка, всички са на мегдана и искат да я видят Иванка, да видят дали и е толкова голям бюстът, ако може да я пипнат, да се снимат с нея, затова е така.

Какво искаш да постигнеш в творчеството си в бъдеще?
Мисля, че съм постигнал това, което съм искал в България. Ако искам да постигна нещо повече, няма да е тук. Просто не мисля, че мога да постигна нещо повече на този етап в България. Или нещата в шоу бизнеса трябва да се променят, или аз не мога да постигна нищо повече тук.

Не виждаш реализация тук?
Не виждам реализация, да. Просто трябва да се налагам и да се показвам, а на нас, артистите, не ни е това целта. Една звезда не трябва всеки ден да доказва, че е звезда на всяка цена, просто трябва да има звезди, които имат фенове, имат подражатели.

Това звучи малко тъжно, не мислиш ли ?
Звучи много тъжно, защото аз имам подражатели, но трябва да си плащам, за да бъда излъчван по телевизията или по радиото...

Кога да очакваме нещо ново от теб?
Веднага, щом някое голямо лице или голяма фирма реши, че иска аз да съм неин продукт, и застане зад моите идеи, а аз ще застана зад тази фирма и идеите й.

Какво би искал да кажеш на нашите читатели?
Че е много хубаво да си студент (най-яките ми години бяха в НСА), че като студент човек има възможността да се развие, за да може до него да достига всичко, което му е ценно и важно.

Какво работиш в момента?
В момента съм фитнес инструктор, работя също и в магазин за спортни добавки в Люлин, консултант съм, пиша диети и т.н.

Тоест ти си неразривно свързан със спорта?
Абсолютно и за цял живот!

Наум Мороз

Още...

Нокаут от Бургас взривиха Faith

Още с обявяването си, почти месец по-рано новината за предстоящото парти на група Нокаут предизвика еуфория у не един и двама хип-хоп фена. Неслучайно. Тежкият звук на „уличният глас” от Бургас буди носталгия у всички, които помнят времето, когато рап имаше само на касетка, а партитата бяха рядкост-веднъж месечно си беше цял рекорд. Днес партита има по няколко на седмица, но това, честно, си беше уникат.

На 14 май 2009 клуб „Faith” побра доволно количество рап фенове,дошли да зачетат събитието и да избухнат с пълна сила въпреки далеч не-рапърските цени на заведението (повечето от нас сме бедни студенти и 4 лв. За 330 мл гадна бира си е множко). Партито откри Sensei, познат в тези среди като „човекът-рима’’ (и неслучайно). Нямаше човек, който да не си танцува в екстаз на добре познати песнички като „Години минаха”. Следващ се изяви Четката от пловдивската група „Хората на изгрева”. За този, който се кефи на този тип рими избухвацията е била пълна. Четката бе поканен да замести Sistah от търновската банда 187 clan, който беше обявен поначало, но не успя да дойде на събитието.
Готино разнообразие след речетативите беше изявата на бийтбоксъра Trasher заедно с Цецо и Калин (съотвено момчето с китарката и момчето с гайдата). За жалост звукът на китарата се губеше в иначе доста доброто озвучение, Цецо слезе бързо от сцената. Но другите двама продължиха партито под груповите крясъци и аплодисменти. Съчетанието на рап бийта с чисто българския звук на гайдата бе поредното доказателство за комплексността и възможностите на тая музика. Аз бях в тълпата пред сцената, но съм сигурна, че все пак в клуба не е имало човек, който да не е на крака в този момент.

Най-очакваната част от вечерта, най-желаната група за сцената, разбира се, беше оставена за накрая. Моментът, в който събрах всичката си енергия на фона на главоболието и отминаването на часът ми за спане, за да се изнеса на първия ред пред сцената и да дам своя принос към периферията на погото. Нокаут излязоха на сцената в пълно бойно снаражение a.k.a. рими и микрофони плюс здравите бийтове на велики траци като „Граната”, ”Интро”, ”Парен чук”, „Кука на масури” и много други. Тоя клуб сигурно до тогава не е виждал толкова скачане и крещене. И ако е възможно покривът се нажежи още повече когато към ветераните Гайдаря и Газара се присъединиха спряганите за една от най-добрите рап групи в България добричлийте DRS. Уравнението е просто, DRS+ със сигурност означава взривоопасна комбинация и точно това се и случи. А когато им омръзна да си пеят старите песнички партито продължи, както често се случва, с фрийстайл. На сцената се заявиха макар и необявени на флайъра и Негъра от група FARS, Denyo (като вокална половинка на Sensei) и GEM от „Зелената камора”.

Лудницата продължи до малките часове. Без негативни отзиви, без обичайните оплаквания. Освен едно: че свърши. Сега си чакаме следващата доза, нали сме beat junkies.

Дафинка Янкова
Още...

В името на шилото в торбата

Отношението на един народ към заслужилите хора в голяма степен дава представа за неговото естество. Не виждам смисъл да описвам как се държим с нашите шампиони или какви хора стават масови идоли. Това си го знаем, срамува ме се и не го променяме. Но освен българин аз съм рокаджия и такъв ще си остана. И вярвам, че сме гилдия. И че сме човечни. Ние ценим своите заслужили хора. И то по начин, за който си струва да се пише. Ако някой не знае кой е Георги Минчев може да спре да чете тази статия.

„Цвете за Гошо” се състоя и тази година. Почетохме Гошо, защото той заслужава почит. Тафталогията е необходима, няма нужда от други причини за това събитие. Разнообразието от групи през двата дни на фестивала беше впечатляващо - стиловете варираха от рок през реге до death metal. А сред участниците имаше както съвременници на патрона, така и тийнейджъри, правещи първите си крачки в музиката. Поляната в Южния парк беше препълнена с хора. Нямаше инциденти. Хората се забавляваха. Това е смисълът на рок музиката. Без значение от жанра. Без значение от нищо друго.

Усещането на съпричастност към подобна кауза беше ново изживяване за мен. Не се сещам за друго събитие в България с такъв заряд. Наскоро един колега ми каза „ Да си рокер няма нищо общо с дрехите и другите джунджурии, това значи да отидеш някъде с пари за седмица и да изкараш там месец”. Свободният дух трябва да бъде празнуван. И да се пази в ежедневието ни. Засега го правим.

Николай Гергов
Още...

„Една възможна импровизация по „ЗАДУШНИЦА” на Адам Мицкевич" се роди на сцената на @лма @лтер

На 16 май, събота, бе премиерата на „Една възможна импровизация по „ЗАДУШНИЦА” на сцената театър-лаборатория @лма @лтер. Вдъхновение за поставянето на постановката е обявената от ЮНЕСКО година на Йежи Гротовски, който е вероятно най-значимия реформатор в историята на театъра по света, създател на прочутият театър „Лабораториум”. За да изразят своята съпричастност към делото на Гротовски, от театъра избират Адам Мицкевич, представител на школата на Романтизма и поемата му ,,Задушница”, която е от най-великите произведения в полската поезия.

Магията започна няколко минути преди седем и половина вечерта. Със свещи в ръце, легнали пред входа и акомпанирани от тоновете на две цигулки, трупата на @лма @лтер посрещна своите гости. Когато си за първи път на представление на театъра, както бе в моя случай, не знаеш какво да очакваш. Напрежение се трупа в теб от очакването да бъдеш докоснат от играта на актьорите. Авангардният им подход да въвличат публиката си в изпълнението и да я правят част от него, а не просто статичен наблюдател, засилва завладяващата емоция и допълва усещанията на сетивата. Динамиката на постановката не те оставя нито за миг да загубиш концентрацията си, нито за минута не се разсейваш в странични мисли, защото искаш да видиш още и още, какво се случва в следващия момент. Няма точни думи или кадри, които да опишат тази динамика, да я спрат и разкажат. И това е част от чара. Не можеш да разкажеш какво си видял, то трябва да бъде изживяно от всеки индивидуално. Впечатляваща хореография, която кара дъхът ти да спре и невероятно актьорско майсторство, потапящо те изцяло в атмосферата на пиесата, показаха от театъра-лаборатория.

За актьора-човек и човека-актьор. За духа и вярата, за вътрешния човешки свят. „Една възможна импровизация по „ЗАДУШНИЦА” на Адам Мицкевич” е за тези от вас, които могат да отворят умовете и сърцата си и да бъдат част от „случването”.
Ако искате да разнообразите и обогатите ежедневието си посетете постановка на @лма @лтер. Аз постъпих така. И не съжалявам.

Постановка: Николай Георгиев
Хореография: Петя Йосифова
Музикална среда: Румен Бальозов
В ролята на Ян Енглерт – Стефан Щерев
В ролята на Конрад – Михал Жебровски, Стефан Щерев
С трупата на „@лма@лтер”


Жени Гутева

Още...

Ангели и демони

Режисьор: Рон Хауърд
Сценарист: Дейвид Кеп, Акива Голдсман (по романа на Дан Браун)
В главните роли: Том Ханкс, Юън Макгрегър, Стелан Скарсгард, Айлит Зурер, Армин Мюлер Щал, Урсула Брукс, Кармен Ардженциано
Жанр: Драма, Криминален, Трилър

Въпреки противоречията си с Църквата, символистът Робърт Лангдън е потърсен от Ватикана за да помогне в разплитането на мистериозна заплаха. Папата е починал, ще се състои Конклав, а четиримата кандидати са отвлечени. Същевременно Виториа Ветра открива, че от ЦЕРН е изчезнал опасен контейнер с антиматерия. Връзката между двете случки е отдавна забравена организация, наречена „Илюминати”, които се завръщат за отмъщение. Притиснати от малкото време с което разполагат, Лангдън и Ветра обикалят Рим в разшифроване на кодове и търсене на значи, за да спрат Илюминатите, да намерят контейнера с антиматерия и да спасят Ватикана.


ЗА:
През последния месец родните киносалони са изпълнени с плоски продукции за кучета, блондинки и супергерои. Изглежда, че или Холивуд подценява умствения капацитет на киноманите, или въпросната ситуация е затишие пред буря. Във възможно най-положителния смисъл, който можем да вложим в ,,буря“. Едва ли има някой, който да не помни лудницата, настъпила по книжарници и кина покрай ,,Шифъра на Леонардо``. Е, три години по-късно Рон Хоуард ни поднася поредната екранизация на роман на Дан Браун. Почитателите на мистериите, на опасностите и на заплетените ситуации със сигурност ще бъдат очаровани. Въпреки че докато гледаме,,Ангели и демони“ е много възможно да започнем да го сравняваме с романа-майка ,,Шестото клеймо“, трябва да сме наясно, че все пак това е филм, базиран на книгата. А не прожекция на всяка отделна нейна страница.
Присъствието на Том Ханкс, придружено от впечатляващи декори, необходимата доза неизбежен съспенс и впечатляващ саундтрак са достатъчна причина за да гледате филма. Освен всичко останало има много голям шанс да не усетите как ще минат два часа и как мистериите и загадките на ,,Ангели и демони“ ви въвличат дълбоко в същността си. От началото до края на историята напрежението расте. Умението на режисьора да изпипва до полусъвършенство отделните елементи на филма е похвално, още повече когато става дума за пресъздаване на известен роман. При всички положения е неизбежно сравнението с книгата, но и ,,Шестото клеймо“ и ,,Ангели и демони“ заслужават отделни впечатления. В крайна сметка поредната екранизация на произведение на Дан Браун ще бъде много успешна. Историята е увлекателна и плавна, действието не е тромаво, а ефектите впечатляващи – все причини да отделите от времето си за това събитие в киносалоните този месец.

Десислава Желева


ПРОТИВ:
С добри впечатления от „Шифърът на Леонардо” и изумяващ трейлър, „Ангели и демони” по романа на Дан Браун „Шестото клеймо”, бе очакван с нетърпение. След шума и бурните реакции, предизвикани от „Шифърът” съществуваше мнението, че новият филм ще бъде на ниво. Разочарованието на 15 май беше голямо. Ако сте чели книгата, наистина не си правете труда да гледате филма. Основната линия се запазва – има го Робърт Лангдън, има ги Илюминатите, има ги кодовете и убийствата. Но приликите свършват до тук. Адаптиран като продължение, въпреки че действието на „Шестото клеймо” хронологически се развива преди „Шифърът на Леонардо”, филмът подменя ключови моменти от историята. Един от примерите е спасяването на кардинал Баджа, който в книгата умира. Тази промяна в сюжета на случващото се прави филма доста неадекватен, накъсан и трудно поносим. Сякаш са дали на малко дете да нареже сцените и после да сглоби случките. Опитът да се постигне динамика, която да спре дъха на зрителя, само го кара да се навъси леко докато осмисля случилото се преди две сцени. Същия ефект може да постигнете със всеки филм, който си пуснете и на всеки десет минути прескачате по десет.

Друга слабост е липсата на интрига. Ако в „Шифърът на Леонардо” развръзката бе изненада за тези, които не са чели книгата, то тук от самото начало прозира кой е антагониста. Значимо по-малко са заплетените кодове тук, мистериите са сякаш по-малко мистериозни и ако не беше нишката за краткото време с което разполагат главните герой, явно основен ключ в изграждането на сюжета, всичко би изглеждало съвсем просто и лесно. Да не говорим пък за факта, че на места човек остава с чувството за реклама на забележителностите на Рим и Ватикана, от колкото за филм.

За нивото на актьорите не може да се даде твърда оценка, тъй като не можем да предполагаме как биха се представили, ако сценарият бе по-добър. Още в „Шифърът” Том Ханкс влезе в кожата на протагониста, а тук можем само да проследим развитието му. Изборът на Юън Макгрегър за ролята на шамбелана е също добро попадение от гледна точка на доброто пасване на образите.

Единственото, може би, приятно нещо в „Ангели и демони” е музиката. Ханс Цимер се е постарал да създаде един забележителен фон на действията, с който прави престоят в киносалона по-приятен. Тематичната песен на „Шифърът на Леонардо” тук се явява като основна тема на сцените в които Лангдън върви по „Пътя към Илюминацията”.
Силни актьори. Силен роман. Слаба екранизация.

Жени Гутева

Още...

Студентски стол - май 2009

"Парк бар"

София не е от градовете, където човек може да се почувства сериозно ограничен в избора си, когато става дума за лъскави кафета. Концентрацията на тези заведения за губене на време (и лекции) в района на Ректората е доста сериозна. Сред многото възможности ще се спрем на една, която съществува само от няколко седмици – „Парк бар’.

Заведението е разположено на улица Шипка №26, в близост до известния пица-бар „О, Шипка” и само на няколко минути ходене от сградата на университета. Въпреки името си, „Парк бар” е място, което е еднакво подходящо за следобедно кафе, бира с приятели или дегустация на някой коктейл с абстрактни странични ефекти.

Помещението е оформено със завидна за родните стандарти оригиналност. Употребата на различни стилове е довела до изненадващо успешно преплитане на елементи, които иначе виждаме единствено сами по себе си на другите места. Има високи столове с бар плотове, около масите са наредени обикновени столове, както и удобни кресла, а ако това не ви стига – винаги можете да се настаните върху възглавниците, поставени на первазите на прозорците. Цялостното усещане е най-малкото за нещо различно. То приятно се допълва от музиката, която не се натрапва прекомерно.

Обслужването е в рамките на добрия тон, даже за по-завъртяните поръчки не се чака изнервящо много. Цените са на нивото на останалите подобни заведения – достатъчно високи, за да не е пълно с ученици от среден курс и достатъчно ниски, за да е нужно известно оглеждане за свободно място на влизане.
Като цяло, „Парк бар” е място за хора, които искат да убият няколко часа в приятно лежерна атмосфера без да напускат сърцето на големия град.


„Смайлис”

Едно от малкото по-хубави неща от игра на карти на сянка през летния ден е комбинирането на това житейско удоволствие с хапка и глътка. Много удобно място за тази цел е разположеният до Ботаническата градина ресторант „Смайлис”. Той редовно приютява бъдещи фармацевти и журналисти, а и далеч не само.

Заведението предлага салон за пушачи и непушачи, както и външни маси. Като оформление няма някакви страхотни изненади, но това е по-скоро плюс. Все пак, „Смайлис” не претендира да бъде едно от онези места, за които човек има пари веднъж месечно и поради това се снима вътре усилено. Музиката изпълнява обичайната си роля на фон, малко вероятно е да установите с ужас, че дъвчете в ритъма на дадено парче.

Стигаме и до най-важната част – всичко в графата „Меню”. Клиентите могат да избират между салати, пици, скара, готвения ястия и прочее знайни и незнайни готварски постижения. Повечето ресторанти с подобно многообразие имат лекия проблем нищо от предлаганите блюда да не става за ядене, докато в „Смайлис” е вкусно. Даже много. За прокарване има добър избор от алкохолни и безалкохолни напитки.

Обслужването е на ниво, в пиковите моменти се случва да се почака. Цените са напълно нормални и с неголяма сума човек може качествено да залъже глада. С вече малко по-пълен стомах, клиентът може да се обърне към малко по-философските аспекти от битието в „Смайлис” – кафе/бира и карти, учене на по ракия, редакционна среща на „Свободен вестник” на чаша чай (с ром) и прочее малки и толкова студентски в същността си изживявания.

Явор Николов

Още...

6 купи за нашите в Истанбул

Спортистите на Софийски университет си писаха отличен на 29-тия международен спортен фестивал в Турция, като се завърнаха оттам с общо 6 купи. Организираното от университета Боажичи събитие се проведе между 15 и 18 май в Истанбул и събра студенти от над 20 държави да представят своите висши училища в 21 спортни дисциплини. Присъстваха и още четири български университета, но СУ се отличи с една от най-многобройните делегации въобще. Нашите пристигнаха със самочувствието от силното участие в миналогодишното издание на фестивала и успяха да защитят реномето си и тази година с три купи във волейбола, една в баскетбола и две в плуването за отборно класиране.

Освен съперниците, българските спортисти трябваше да преодолеят и слабата организация от страна на домакините. Цялото мероприятие се водеше от турски студенти, които не позволяваха никаква помощ от страна на преподавателите в техния университет. Гигантските мащаби на събитието и липсата на опит у организаторите си проличаха и до последно не се знаеше кога точно и дали въобще ще се проведат състезанията, а всяко събитие залегнало в програмата закъсняваше с около час. На всичкото отгоре, спортният комитет на Боажичи, чието мото е „Спазвай правилата, играй играта”, облагодетелстваше всякак турските спортисти за сметка на чужденците с разнообразни съдийски и организационни манипулации.

Но това не успя да понижи преобладаващо доброто настроение и дружелюбие у всички участници. Студентите от цял свят изживяха жизнерадостни три дни в Истанбул и затова може да се каже, че фестивалът изпълни целта си.

Тодор Ковачев

Още...

Баскетболистките с бронзов медал, мъжете - жертви на манипулация

На баскетболното игрище, спортистките на Софийският университет имаха да защитават титлата си от миналото издание на фестивала. Това се оказа непостижимо само заради присъствието на американски отбор тази година. САЩ победиха нашите и в групите, и на финала, но в останалите си мачове СУ надиграха противниците с класа и увереност. В първата си среща, баскетболистките надделяха над силния тим на Унгария, а на полуфинала се разправиха с Турция в много оспорван мач. Домакините разчитаха най-вече на високия си център, но СУ демонстрираха по-разнообразна игра и спечелиха след силна последна част. Така въпреки загубата от американките на финала, нашите баскетболистки бяха доволни от показаното на турнира и от бронзовите медали.

Баскетболистите пък станаха жертва на проявения от турците пишман-патриотизъм. Домакините направиха програмата за мъжкия турнир така, че всички силни отбори да са в единия поток, а турският тим да е в другия и така да достигне поне до финала. В следствие на тази схема, загубата на СУ от изключителния отбор на Франция още в груповата фаза отряза пътя на нашите към класиране напред и те отпаднаха. Все пак, възмездие за домакините имаше, след като те се представиха слабо и загубиха на полуфинала.

Тодор Ковачев

Още...

Жените първи във волейбола, мъжете втори

Изключително силно се представихме във волейбола, където жените смляха конкуренцията и в двата турнира – на открито и на закрито, а мъжете завършиха втори в зала.

Възпитаничките на треньора Петър Колев не оставиха съмнения в превъзходството си. В състезанието на закрито, те лесно излязоха от предварителната си група след победи над Германия и Холандия с по 2-0 гейма. Сериозно изпитание за тях беше полуфиналът срещу сънародничките от Техническия университет. Нашите бяха спокойни преди мача, защото знаеха, че са по-добрият тим и неведнъж бяха побеждавали този съперник.

Но колежките от ТУ играха на върха на възможностите си и затрудниха максимално волейболистките ни. СУ взеха първия гейм, но загубиха втория след импулс в играта на съперничките. Все пак, в решителния трети гейм нашите се успокоиха, показаха, че са с класа над ТУ и се класираха за финала. В последствие ТУ взеха мача за 3-4 място и се окичиха с бронзовите медали, а СУ излязоха на финала срещу волейболистките на домакините от университета Боажичи. С решителната подкрепа на българската агитка, която надвика турците в препълнената зала, нашите успяха да преодолеят коравия съперник с 2-0 гейма и да грабнат първото място.
В турнира на открито, момичетата отново срещнаха Боажичи на финала и домакините отново не се дадоха лесно, но в крайна сметка се предадоха и мачът завърши 2-1 за СУ. Волейболистките потвърдиха, че са номер 1 не само на спортното поприще, след като една от тях беше обявена за кралица на фестивала на церемонията по награждаването.

Много малко не достигна на мъжете да повторят успеха на колежките си – те мачкаха съперниците до финала, където драматично загубиха от швейцарците от Цюрих с 1-2. Мачът имаше огромен заряд, защото нашите бяха загубили от същия съперник миналогодишния финал, но тази година вече го бяха победили в груповата фаза на турнира. На швейцарците пък им беше обещана екскурзия до Дубай от техния университет ако спечелят турнира.

СУ имаха малка преднина през първия гейм, която обаче се стопи в края му и борбата стана жестока. При 24-24 скудоумно съдийско решение даде точката на швейцарците и те взеха гейма с 26-24. Във втората част нашите поведоха рано, държаха противника на безопасна дистанция и надделяха с 25-15, довеждайки мача до тайбрек. В третата част резултатът пак вървеше точка за точка, но при 8-7 за СУ, Цюрих взеха 4 поредни точки, което се оказа решаващо за успеха им с 15-10. Огромно разочарование налегна волейболистите ни и те не се зарадваха особено на бронзовите си медали.На награждаването, швейцарският отбор почерпи с бира нашите за утешение и двата отбора си обещаха да се срещнат пак догодина.

Тодор Ковачев

Още...

Футболистките четвърти за сефте, футболистите отпадат

Във футболния турнир не грабнахме отличие, но фестивалът ще се запомни с първото участие на женски футболен отбор на СУ в международно състезание. Водените от треньора Георги Игнатов момичета стигнаха до четвъртото място при дебюта си, след като победиха с 4:1 Пакистан в груповата фаза.

Състезанието при мъжете пък изправи нашите срещу турския университет на Галатасарай и отбор от Румъния. Първата среща започна зле за СУ и турците вкараха още в 10-та минута след прехвърлящ удар. Оттам нашите се хвърлиха напред и получиха лек втори гол в 27-мата минута. До края на мача българите водеха играта, но не създадоха достатъчно голови ситуации и логично загубиха.

При втория двубой срещу румънците, дори победа не означаваше сигурно класиране. Това доведе до напрежение в нашите играчи и те получиха гол броени секунди след началото на мача. След кошмарния старт, СУ се окопитиха и натиснаха, а в 10-та минута и късметът им проработи – при един ъглов удар футболист на съперниците си забоде автогол за 1:1. Само шест минути по-късно, румънците отново поведоха с гол от дузпа, но до края на полувремето СУ изравниха за втори път с далечен шут. През втората част преобладаваха нервите вместо футбола, за което спомогна и страхливият съдия. В крайна сметка мачът завърши без повече голове и българите приключиха участието си в надпреварата.

Тодор Ковачев

Още...

Футболистите на СУ трети в първенството, отпадат на републиканско

Футболният отбор на Софийския университет отпадна от републиканското студентско първенство на четвъртфинал след загуба с 0:4 от Пловдивския университет. СУ се класираха на републиканското след като завършиха трети в градския шампионат. Силната
финална серия от четири поредни победи осигури на нашите първи медал в първенството от над 15 години насам. Шампион стана НСА, а втори –Минно-геоложкият университет. Жребият за републиканското изпрати СУ в Ихтиман срещу Пловдивския университет. Нашите заминаха без трима основни играчи, които бяха контузени. Въпреки равностойното начало на срещата, полувремето завърши 1:0 за пловдивчани и през втората част наши-
те натиснаха сериозно и бяха близо до изравняването. Късметът им изневери и на два пъти гредите попречиха на момчетата на Георги Игнатов да изравнят. Импулсът в играта на СУ секна след пресилен втори жълт картон, показан на либерото Димитър Ялъмов. Оттам нататък, нашите се оголиха и до краяпуснаха още три попадения във вратата си за крайния резултат 4:0.

Тодор Ковачев
Още...

Веселин Топалов - най-силният български шахматист за всички времена

Веселин Топалов е роден на 15 март 1975 г. в Русе. На 8 години баща му го запознава с правилата на шахмата. На 12 г. вече е майстор на спорта, а на 14 г. за Световната си титла за кадети е удостоен със званието международен майстор. На следващата година е втори в света до 16 г., а две години по-късно Топалов е гросмайстор, като през 1993 г. за пръв път попада сред първите 10 в световната ранглиста. Негов мениджър от дълго време е Силвио Данаилов.

През 1994 г. на олимпиадата в Москва побеждава Гари Каспаров и извежда българите до 4-то място. През 2002 г. достига до финал на претендентските мачове за световната титла в другата версия (притежавана от Крамник), но губи от Петер Леко с 1,5 – 2,5. Топалов разделя с Гари Каспаров първото място на големия турнир в Линарес и го побеждава в последната за великия шампион официална партия. Печели и първия супертурнир, проведен в България - Мтел мастърс 2005. На базата на тези успехи и високото си ЕЛО, Веско е поканен да участва в световното първенство в Сан Луис, което вече се провежда
по кръгова система. Топалов в първата половина от турнира постига невероятните 6,5/7 точки и отказва конкурентите. До края турнирът се доиграва и така Топалов става Световен шампион по шах!

През 2006 г. Топалов отново печели Мтел Мастърс в София, след като започва колебливо, но с фантастична игра във втората половина на турнира печели няколко партии поред и изпреварва основния си конкурент Гата Камски. На турнира във Вайн ан Зее разделя първото място с Вишванатан Ананд. През април 2006, ФИДЕ обявява мач Владимир Крамник – Веселин Топалов за ФИДЕ Световен Шампионат 2006. Това е така дългоочакваното обединение на шахматния свят. След дванайсетте партии, мачът завършва 6-6, въпреки че до края Крамник продължава да спори за резултата от неиграната пета партия. На 13 октомври 2006 се провежда един много нервен тайбрек по бърз шах, където Крамник печели с 2,5-1,5. Така Топалов губи титлата си и абсолютен световен шампион по шах става Владимир Крамник. 2007 година е сравнително успешна
за Топалов, той отново разделя първото място във Вайк ан Зее, този път с Левон Аронян и Теймур Раджабов и печели М-тел Мастърс в София. В края на годината той печели и Шампионската лига. Веселин Топалов печели най-силния турнир в историята на шаха – 22
категория. Той завършва с 4 точки преднина, което му донася освен призовото място и награда от 150 000 €. Супертурнирът се провежда в Билбао в края лятото на 2008 г.

М-тел мастърс

На завършилия на 23.05. турнир М-тел мастърс в София, Веско Топалов се класира втори с 6.0, като в последния 10-ти кръг бе принуден да форсира реми с вечен шах срещу китаеца Ванг Юе, а в другата партия, решаваща титлата, Алексей Широв победи Магнус. Карлсен и спечели турнира с резултат 6.5 от десет срещи. Въпреки това Топалов покачи своето ЕЛО с една точка и изпревари отказалия се Гари Каспаров. Така Веско изравни върховото си постижение от 2006 година.

Наум Мороз

Още...

Финалите в Източната конференция отблизо

Две нови сили се срещат на финалите в Източната конференция на NBA. Орландо „Меджик” не са достигали до този етап на плейофите от 1996 г. Кливланд „Кавърлиърс” ги достига преди две години, но Леброн Джеймс и неговите съотборници са напълно променени оттогава. „Кавърлиърс” преодоляха лесно дългото отсъствие, а „Меджик” –дълъг и мъчителен път. Единият отбор бе тестван много пъти, докато другият очевидно е на „мачкащ” поход още от месец април. Кливланд поставиха рекорд тази година със своите 66 победи в редовния сезон. В първите етапи на плейофите тимът показа отново, че е най-силният. Но след последните срещи с Атланта „Хоукс” изводът, до който достигна отборът
на Майк Браун, е че трябва да се постигне по-голяма сплотеност в игра. „Меджик” спечелиха осем от последните 11 срещи между двата тима, включително две доста сериозни победи този сезон. Но и двете бяха на домашен терен и ако искат да достигнат до финалите, те трябва намерят начин да спечелят поне един мач в Кливланд, където от своя страна Кавърлиърс са 43-1.

Майк Браун срещу Стан Ван Гънди

„Кавърлиърс” и „Меджик” са водени от двама от най-добрите играчи в лигата, на които не може да се намери заместник за техните позиции. Трябва да отбележим, че Леброн Джеймс и Дуайт Хаурд могат да изведат отборите си и от най-трудната ситуация. Затова, как ще противодейства защитата срещу тях, е винаги основен въпрос за противниците. Детройт „Пистънс” и Атланта „Хоукс” многократно се опитаха да постигнат нещо в дефанзивен план, гледайки брилянтните изпълнения на Леброн. Бостън „Селтикс” и Филаделфия
„Севънти съксърс” имаха някакви постижения, като полагаха усилия да опазят Хаурд. Но никой от двата отбора нямаше достатъчно успех. Обяснението за постиженията разбира се е този, че нито „Кавърлиърс”, нито „Меджик” са отбори „един-човек“. Те имат и други баскетболисти, които могат да решат мачовете с невероятни изпълнения в дефанзивен и офанзивен план. Така че противопоставянето на треньорите се превръща в изключително интересен сблъсък. Майк Браун беше обявен за треньор на годината, а Ван Гънди завърши трети в класацията. И двамата усърдно работят, изкачвайки се по треньорската стълба, като никой от тях не е играл и минута в NBA. Те са повече от ученици на играта баскетбол. Освен битка между Леброн и Дуайт, тази серия обещава да е и битка на треньорските умове.

Пет въпроса

„Меджик”ли ще е по–сериозният опонент за „Кавърлиърс” отколкото „Селтикс”?
Със сигурност. Както видяхме в последната седма среща в неделя, играчите на Ван Гънди не са толкова изморени, колкото тези на Бостън. Ако „Селтикс” бяха продължили, щяхме да видим две лесни победи за Кливланд и още доста трудности за играчите на Док Ривърс. „Меджик” са по-млади, по-здрави и по-свежи. Те доказаха, че са по-добрият дефанзивен отбор от „Селтикс”, които играят без една от звездите си –Кевин Гарнет. Стан Ван Гънди разполага и със защитници, които могат да се противопоставят на Леброн, докато Бостън е
ограничен в това отношение. Последният път, когато „Кавърлиърс” загубиха, въпреки че и Леброн участваше, беше на 3-ти април в Орландо… с 29 точки! А по–рано, на 17-ти март, когато Кливланд побеждават в Орландо, „Меджик” водеха до последната минута
с 1 точка.

Каква е тайната на успеха на „Меджик” срещу „Кавърлиърс”?
Първо, те са страхотен дефазивен отбор. От тук започва всичко. Също така, стрелбата от линията за 3 точки е едно от основните им оръжия. Както „Меджик”, така и Кливланд са отбор със здрава защита, но се представят най-добре, когато могат да концентрират усилията си върху един елемент от играта на противника. Отбор, който има добър положителенм баланс, какъвто е този от Орландо, има по-големи шансове да разчупи защитата на „Кавърлиърс”.

Могат ли възпитаниците на Ван Гънди да спечелят в залата на Кливланд?
Те спечелиха последната седма среща в Бостън. Със сигурност шампионите не се постараха особено много, но помитането в тяхната зала не е никак маловажен подвиг. Така че победата в залата на Кливланд остава без съмнение. „Мисля, че най-важното за нас е да
отидем до Кливланд със същата съсредоточеност, която имахме в неделя” –каза Хауард след победата, –„Това означава да започнем и завършим играта със същата енергия”.

Ще срещнат ли най-накрая в Кливланд нещастието си?
Да. И най-накрая ще видят наистина от какво са направени. Ще видим и дали Мо Уилиамс е готов да понесе голямото напрежение от финалните игри на плейофите. Уилиамс показа нерви в първия рунд срещу Детройт. Той изглеждаше по на мястото си срещу Атланта и все още топката е в неговите ръце в решаващите моменти. Това трябва да се случи и в тази серия. Интересно ще е да се проследи двубоят, за да се види кой отбор може да се справя по-добре в напечените ситуации.

На кой елемент от играта трябва да се обърне най-много внимание?
Грешките. Това са двата най-добри дефанзивни отбора в лигата. Откритите изстрели ще са малко, така че всеки тим ще гледа да притежава колкото се може повече топката. Това ще е ключът към победата дори и при ниска резултатност. Да се пази топката и да се ограничават грешките в нападение са първите и най-важните приоритети на двата отбора.
В срещата, която Орландо загуби в Кливланд през редовния сезон, бяха направени 16 грешки в нападение. А в помитащата победа с 29 точки „Меджик” извършиха само 8.

Прогноза

Да, най-накрая „Кавърлиърс” ще срещнат съпротива. Да, „Меджик” са сериозен противник. И да, Дуайт Хауард е чудовище. Но изводът е, че „Кавърлиърс” са по-добрият отбор, те винаги се възползват от предимството си като домакини и притежават най-добрия играч на света, който показа през първите два рунда, че е на мисия с крайна цел –титлата.

Виктор Иванов

Още...

Патра – между България и Италия

Патра е малко градче, което се намира на полуостров Пелопонес на брега на Йонийско море. Населението му е около 200 хиляди души. Привидно прилича на някое от нашите куротни градчета. Атмосферата наподобява италианския юг с малките хълмисти улички и многото скутери, които повечето хора използват за придвижване из града.
Централната улица на Патра е едно страшно колоритно и уникално място. От двете страни са подредени магазини, а пред тях едно до друго се сгушват кафенета, които в почивните дни просто преливат от хора. Глъчката в събота е по-силна от тази на рок концерт, но така ще можете да се запознаете с много млади хора, които по нищо не се отличават от тези в западна Европа.

Съветваме Ви да посетите Патра през месец март, когато там се провежда един от най-големите фестивали в света, ще се забавлявате истински, защото градът се изпълва с разноцветни костюми, младите от сутрин до вечер пият и се веселят в центъра на града, а вечерта се местят в клубовете.

Тъй като Италия е изключително близка дестинация (местните използват големите фериботи, с които пътят е около 13 часа; качват се с автомобилите си, вечерят и преспиват на там, а на сутринта са вече в Сицилия), това личи в стила на живот и кухнята, типична за крайбрежието на Йонийско море. Ще забележите и доста прилики с българските гозби. Непременно трябва да опитате т.нар. суфле(нещо като лазаня с различни видове сирена и гъби), пита(пита с плънка от сирена, гъби и шунка), както и от начина, по който приготвят там пастата.

Ваня Богданова

Още...

Вавилон?

Истанбул е град със собствен ритъм – колите са западни марки, сградите не са много по-различни от тези в Европа, има много паркове, само вместо църкви стърчат джамии. Но не гледката може да впечатли претенциозните туристи и в частност мен. Впечатляващи са динамиката и логиката на този различен свят.

Ако трябва да опиша Истанбул с две думи, бих го нарекъл „функциониращ хаос”. Може би сте останали с впечатлението, че българските шофьори са груби, безцеремонни и безразлични към правилата на пътя. Прави сте, но родния манталитет няма правото да се нарича „ориенталски”. Просто защото в Турция колата не спира дори когато се очертава сблъсък с пешеходеца. Светофарът има символична функция. Странното е, че сблъсък между мен и турци в коли нямаше, не се стигна и до критични ситуации. Просто защото действията на водача подсказват: „няма да те блъсна, но не искам да спирам заради теб”. По-наглият минава пръв. Но с това се свиква бързо и безболезнено (в повечето случаи). Нещото, което превърна престоя ми по истанбулските улици в ад е един уникален и самобитен навик на хората, въртящи геврека (не продавачите на гевреци, те също са много, но изглеждат безопасни), а именно – та геврекаджиите не ползват клаксоните си в критични ситуации. Използват ги НЕПРЕКЪСНАТО и без конкретна причина. Както каза един от гидовете ни – те иначе не могат да карат. А когато колона от около 10 таксита колегиално нададе вой до небето, изреченията с участие на „бакшиш” се превръщат в клетви, израз на справедливо сексуално възмездие над родата на усмихнатите шофьори, които ни махат (туристи сме, могат да ни излъжат в цената).

И като казах „цена”, има една дума, която би улеснила престоя ви в Турция – „таман”. Използва се, когато дадена цена те устройва. Навсякъде в южната ни съседка клиенти и търговци се пазарят, обикновено етикети с цена няма. Пазарлъкът не е обиден за продавача – осмисля се като изкуство. Странно е как човек, поставил си за цел да ти вземе максимално много пари е склонен да ти направи и неразумна отстъпка без съществена причина. Когато нямах точни пари просто ми предложиха да взема... мисля, че беше някакво сокче... безплатно. Вероятно ще помня тази дреболия дълго. Такова нещо не ми се беше случвало. Странно, нали? Не, че не ни мамеха... просто лавирането около нормата е нещо естествено за тези хора. Не са тесногръди и това е прекрасно. Не са напълно почтени и това е ужасно. И все пак, хора всякакви – Истанбул има около 15 милиона жители.

Наргилето придоби популярност и в България, но друго си е да отидеш в ориенталско заведение в град, създаден за гуляй. Отношението е различно. Когато компанията е от 30 души, персоналът ще оформи диваните така, че да сте „на една маса”. Ще обслужват, та пушек ще се вдига (не само от наргилетата). В това се крие тайната на рахата. Да не вършиш нищо. Когато човек си почива, почива истински. Усещането е приятно. Не знам доколко се спазват човешките права в Турция. Но се почувствах като човек.
Не бих се нагърбил да отсъждам дали хаосът на ориенталския свят е добра система. Но е нещо различно. Моите уважения.

Николай Гергов

Още...