Уважаеми съграждани, колеги и приятели, поздравяваме ви с приемането на новата наредба за обществения ред и сигурността на София.
Както вече може би сте чули, тази наредба забранява викането, шумния говор, пеенето, свиренето и създаването на друг „неестествен” шум, консумацията на спиртни напитки на обществени места, частни имоти, улици, площади, градинки, паркове и др. За повечето от нас това е равносилно на „без повече бира в „Борисовата“ лятото и вечеринки с китари на беседката пред блока”.
Тъй като тази част от Наредбата притесни много млади хора и засегна един от малкото останали начини за забавление, които излизат под 100 лева, „Свободен вестник” отиде право в Столичния общински съвет на „Московска” 33, за да се срещне... не с Бойко Борисов, но с един от съставителите на тази наредба – заместник кмета по реда и сигурността Юлия Ненкова. Тя ни запозна с подробности от Наредбата, чиято единствена цел е да направи София едно по-добро място. За нещастие, колкото и ние да искаме това да стане, колкото и закони и наредби да се приемат, винаги ще има нещо, което да попречи.
Най-трудната част за запазването на реда и сигурността е регулацията. Така че спокойно – едва ли скоро ще се случи да ви глобят за това, че си пиете бирата на пейките пред НДК, а ако искате да „обадите” някоя съседка, че си хвърля боклука през терасата, трябва да има поне двама души свидетели на този акт, за да я глобят. За да направите купон между 22 и 8 часа пък трябва да имате съгласието на 50+1% от съседите и изрично от тези, които са в непосредствена близост до вашия апартамент. Ако живеете в Студентски град, разбира се, не е трудно повечето ви съседи да се съгласят и дори да посетят купончето ви.
От сега нататък внимавайте повече, защото новата наредба регламентира много повече нарушения и от Столичен общински съвет обещават, че допълнително ще се назначават хора, които да следят за спокойствието и сигурността на софиянци.
Ваня Богданова
Още...
четвъртък, април 09, 2009
София филм фест - издание 13-то
Чаках заветната дата 5 март 2009 г., предвещаваща над десет изключително вълнуващи дни, още от финалните надписи на филма, с който приключи предишното издание на фестивала.
Не мога да опиша какво задоволство изпитах, когато взех в ръцете си специалното оранжево издание на „Програмата” със списък на всички ленти от тазгодишния София Филм Фест. Все пак у нас се провежда едно от 50-те най-големи културни събития на Европа!
Променям графика си така, че да успея да посетя възможно най-много прожекции. Спестявам от най-различни неща (защото цената на всичко скача), за да си позволя билетите. СФФ означава наистина много за мен.
За мен най-забележителните филми от тринайстото (но не фатално) издание бяха следните:
„Музика” – това е една история, преплитаща в същността си любовта, музиката и любовта към музиката с учудващо приятен соц-полъх. Режисьорът Юрай Нвота ни запознава с главния си герой Мартин, който е влюбен в своя саксофон, но не и в жена си. Когато се среща с разкрепостената Анча, той променя живота си из основи, поставяйки новите си приоритети на първо място. Изключително забавен, но и леко меланхоличен филм.
Всичко по-интересно в „Кумбия Кайера” започва с чифт блестящи гуменки Converse, покрай който леко вманиаченият влюбен преследвач за пръв път зърва фаталната главна героиня. Тя е толкова фатална, че на моменти чак преиграва, но въпреки това остава наистина пленяваща. Един необикновен, сложен, но и някак забавен любовен триъгълник. Лентата е заснета в Мексико с неподправената му атмосфера. Красив и различен мюзикъл, в който песните говорят вместо актьорите с такъв силен магнетизъм, че на излизане от киното се почувствах по-влюбена.
Нещо ме грабна във „В Брюж” още от постера и не съжалих, че му посветих два часа. Той изпъква с нещо сред другите включени британски филми. Дали заради невероятно талантливия сценарист и режисьор Мартин Макдона, или заради Колин Фарел, който играе непривична комедийна роля. Престрелки, смях и болка... се обединяват в самия край на филма.
Задължително заглавие е „Милк” с Шон Пен, който спечели втория си „Оскар” за ролята на Харви Милк – първия хомосексуалист, избран на обществена длъжност в Америка.
Приятна изненада ми поднесе и българският „Дзифт” на Явор Гърдев, към който признавам, че бях скептично настроена. Не толкова нетипична история, поднесена с остър език и очаквано добра режисура. Нищо чудно, че получи награда на международното жури (Special Mention) за първия филм “noir” в родната кинематография, както и наградата Кодак за най-добър български игрален филм.
Достоен за нея беше и филмът „Козелът”, който бе излъчен на официалното откриване на феста. Той е продукция на едно от големите имена в българското кино – режисьора Георги Дюлгеров. След прожекцията цялата Зала 1 на НДК стана на крака и ръкопляска от възторг и положителни емоции, каквито лентата бе предизвикала у всички зрители. „Козелът” е по-различен от останалите български филми на феста, отличава се с нестандартна и естествена актьорска игра. За главната роля е избрана непрофесионална актриса – доста нестандартно в наши дни решение. Иван Бърнев от своя страна демонстрира по-различен модел на поведение от този, познат ни от театралната сцена. Филмът е динамичен, с акцент върху българския бит и фолклор, успешно съчетани със западния тип виждания, въплътени в главната американска актриса. Идете да го гледате!
Моника Димитрова
Още...
Не мога да опиша какво задоволство изпитах, когато взех в ръцете си специалното оранжево издание на „Програмата” със списък на всички ленти от тазгодишния София Филм Фест. Все пак у нас се провежда едно от 50-те най-големи културни събития на Европа!
Променям графика си така, че да успея да посетя възможно най-много прожекции. Спестявам от най-различни неща (защото цената на всичко скача), за да си позволя билетите. СФФ означава наистина много за мен.
За мен най-забележителните филми от тринайстото (но не фатално) издание бяха следните:
„Музика” – това е една история, преплитаща в същността си любовта, музиката и любовта към музиката с учудващо приятен соц-полъх. Режисьорът Юрай Нвота ни запознава с главния си герой Мартин, който е влюбен в своя саксофон, но не и в жена си. Когато се среща с разкрепостената Анча, той променя живота си из основи, поставяйки новите си приоритети на първо място. Изключително забавен, но и леко меланхоличен филм.
Всичко по-интересно в „Кумбия Кайера” започва с чифт блестящи гуменки Converse, покрай който леко вманиаченият влюбен преследвач за пръв път зърва фаталната главна героиня. Тя е толкова фатална, че на моменти чак преиграва, но въпреки това остава наистина пленяваща. Един необикновен, сложен, но и някак забавен любовен триъгълник. Лентата е заснета в Мексико с неподправената му атмосфера. Красив и различен мюзикъл, в който песните говорят вместо актьорите с такъв силен магнетизъм, че на излизане от киното се почувствах по-влюбена.
Нещо ме грабна във „В Брюж” още от постера и не съжалих, че му посветих два часа. Той изпъква с нещо сред другите включени британски филми. Дали заради невероятно талантливия сценарист и режисьор Мартин Макдона, или заради Колин Фарел, който играе непривична комедийна роля. Престрелки, смях и болка... се обединяват в самия край на филма.
Задължително заглавие е „Милк” с Шон Пен, който спечели втория си „Оскар” за ролята на Харви Милк – първия хомосексуалист, избран на обществена длъжност в Америка.
Приятна изненада ми поднесе и българският „Дзифт” на Явор Гърдев, към който признавам, че бях скептично настроена. Не толкова нетипична история, поднесена с остър език и очаквано добра режисура. Нищо чудно, че получи награда на международното жури (Special Mention) за първия филм “noir” в родната кинематография, както и наградата Кодак за най-добър български игрален филм.
Достоен за нея беше и филмът „Козелът”, който бе излъчен на официалното откриване на феста. Той е продукция на едно от големите имена в българското кино – режисьора Георги Дюлгеров. След прожекцията цялата Зала 1 на НДК стана на крака и ръкопляска от възторг и положителни емоции, каквито лентата бе предизвикала у всички зрители. „Козелът” е по-различен от останалите български филми на феста, отличава се с нестандартна и естествена актьорска игра. За главната роля е избрана непрофесионална актриса – доста нестандартно в наши дни решение. Иван Бърнев от своя страна демонстрира по-различен модел на поведение от този, познат ни от театралната сцена. Филмът е динамичен, с акцент върху българския бит и фолклор, успешно съчетани със западния тип виждания, въплътени в главната американска актриса. Идете да го гледате!
Моника Димитрова
Още...
понеделник, април 06, 2009
Футболна земя
Огромният стадион се пука по шевовете. От хилядите гърла излиза рев, по-силен от Йерихонската тръба. Човешкият мравуняк ту кипи, ту се гърчи като огромен пулсиращ октопод. На висок глас футболните „корифеи” раздават компетентни мнения, плюейки семки и проглушавайки ушите на съседите си. Сред цялата тази лудница стоя като истукан, сетивните ми възприятия ту изчезват, ту се появяват като парното през зимата.
Някъде зад мен се носят нечленоразделни звуци (нещо средно между мляскане, ръмжене и хълцане). Отляво особено ясно се открояват осем етажните сквернословия, насочени към роднините на рефера, играчите, публиката и гладните в Сомалия. Отдясно е седнал пийнал червенобузест шишко, който блажено долепя устни до вътрешния джоб на якето си и с невероятно басово гласище ми споделя: „Играл съм 20 лв. на X, първото и 2 – второто”, при което аз най-невинно смутолевям „Ъхъ”, въпреки че нямам и най-малката представа за какво ми говори тоз добродушен чичка. Право пред мен две девойчета на определима възраст 14 – 18 години хихикат непрестанно, повтаряйки три-четири пъти в минута “Виж го този с червената фланелка, колко е сладък!”. Проявявам любопитство към червената фланелка и съзирам 11 тичащи ритнитопковци, право пред мен на терена, всичките до един с червени фланелки.
Докато смилам тази мила родна футболна картинка, се възнася гръм и гъст задушлив дим изпълва очите и дробовете ми. Отляво стоящият ми майстор сквернословник си е намерил солидна група съидейници и около 200-300 гърла пеят нещо като песен, от която дори магистрална секструженичка би се поболяла. Изпадам в трансцедентно състояние, близко до нирвана. Призовавам Кришна, Аллах и всички богове да ме изведат извън тази свещена за лумпенизираните екзалтирани футболни фенове земя. Но уви, изглежда днес боговете са си дали почивка и аз съм осъден да преживея това. Приготвям се за най-лошото и хрисимо зачаквам последния съдийски сигнал. Някой до мен реве като магаре, обръщам се и втрещен съзирам достолепен дядо с дълга бяла брада, да размахва свирепо бастуна си по посока на терена и бясно да кълне рефера, „да му изсъхне житото, да му умрат кокошките и да го блъсне линейка...”. Вглеждам се една идея по-внимателно в старчето и разпознавам своя учител по физическо от началното училище. Докато се мая как да постъпя, един дългуч, гол до кръста, с посиняло от пиене лице, грабва бившия ми физкултурник през кръста и започва да го размята нагоре надолу, както се вее знаме. Не мога да повярвам на очите си – дядката се смее, кретенът му с кретен, а всички около мен изпадат във възторг и започват да крещят на дългуча да им подхвърли стареца и те да го поразвяват малко. Безкраен празник е за лудите футболни запалянковци, деградацията е на власт. Я да млъквам, че започват подозрително да ме оглеждат. Аз не псувам до девето коляно, не се оригвам мощно, не люпя семки, не мразя циганите и евреите и опааа, камерата ми виси на врата. Вече призовавам само Меркурий да ме изведе от тази проклета, побъркана, ужасна футболна земя. Господи, колко жар влагам в тази молитва, но те идват, о, Господи, спаси ме!
Будя се целият в пот, с треперещи ръце отключвам сейфа и Той е там, Безценният Билет е там! Притискам до сърцето си пропуска за ЦСКА-ЛИВЪРПУЛ и успокоен отново си лягам. Мразя да сънувам кошмари!
Наум Мороз
Още...
Някъде зад мен се носят нечленоразделни звуци (нещо средно между мляскане, ръмжене и хълцане). Отляво особено ясно се открояват осем етажните сквернословия, насочени към роднините на рефера, играчите, публиката и гладните в Сомалия. Отдясно е седнал пийнал червенобузест шишко, който блажено долепя устни до вътрешния джоб на якето си и с невероятно басово гласище ми споделя: „Играл съм 20 лв. на X, първото и 2 – второто”, при което аз най-невинно смутолевям „Ъхъ”, въпреки че нямам и най-малката представа за какво ми говори тоз добродушен чичка. Право пред мен две девойчета на определима възраст 14 – 18 години хихикат непрестанно, повтаряйки три-четири пъти в минута “Виж го този с червената фланелка, колко е сладък!”. Проявявам любопитство към червената фланелка и съзирам 11 тичащи ритнитопковци, право пред мен на терена, всичките до един с червени фланелки.
Докато смилам тази мила родна футболна картинка, се възнася гръм и гъст задушлив дим изпълва очите и дробовете ми. Отляво стоящият ми майстор сквернословник си е намерил солидна група съидейници и около 200-300 гърла пеят нещо като песен, от която дори магистрална секструженичка би се поболяла. Изпадам в трансцедентно състояние, близко до нирвана. Призовавам Кришна, Аллах и всички богове да ме изведат извън тази свещена за лумпенизираните екзалтирани футболни фенове земя. Но уви, изглежда днес боговете са си дали почивка и аз съм осъден да преживея това. Приготвям се за най-лошото и хрисимо зачаквам последния съдийски сигнал. Някой до мен реве като магаре, обръщам се и втрещен съзирам достолепен дядо с дълга бяла брада, да размахва свирепо бастуна си по посока на терена и бясно да кълне рефера, „да му изсъхне житото, да му умрат кокошките и да го блъсне линейка...”. Вглеждам се една идея по-внимателно в старчето и разпознавам своя учител по физическо от началното училище. Докато се мая как да постъпя, един дългуч, гол до кръста, с посиняло от пиене лице, грабва бившия ми физкултурник през кръста и започва да го размята нагоре надолу, както се вее знаме. Не мога да повярвам на очите си – дядката се смее, кретенът му с кретен, а всички около мен изпадат във възторг и започват да крещят на дългуча да им подхвърли стареца и те да го поразвяват малко. Безкраен празник е за лудите футболни запалянковци, деградацията е на власт. Я да млъквам, че започват подозрително да ме оглеждат. Аз не псувам до девето коляно, не се оригвам мощно, не люпя семки, не мразя циганите и евреите и опааа, камерата ми виси на врата. Вече призовавам само Меркурий да ме изведе от тази проклета, побъркана, ужасна футболна земя. Господи, колко жар влагам в тази молитва, но те идват, о, Господи, спаси ме!
Будя се целият в пот, с треперещи ръце отключвам сейфа и Той е там, Безценният Билет е там! Притискам до сърцето си пропуска за ЦСКА-ЛИВЪРПУЛ и успокоен отново си лягам. Мразя да сънувам кошмари!
Наум Мороз
Още...
Филм във филма
Един миг стига, за да се промени животът на човек. Аз лично мисля, че трябва малко повече. Някъде към 5 минути. Толкова обикновено трае един нормален късометражен филм.
На 26 февруари в Червената къща бяха представени някои от най-добрите филми на Future Shorts за 2008 г. 15 парченца свят, сглобени като във витраж, показващи нечия друга реалност, през които обаче можеш да видиш себе си...
Особеното при късометражните филми е, че... са кратки. И свършват точно тогава, когато не очакваш. Краят остава да виси, недонаписан, отворен финал, който по-скоро е начало. Няма ги добре познатите ни от широкия екран драматични и любовни сцени, няма го красивия финал, в който всички са щастливи и цари хармония, нито пък другия, разрушителен финал, където всички умират и ти става тъжно. Не. Късометражните филми представят живот, твоя живот. Така, както само киното може.
Първи филм. Решаваш, че ще е нещо страшно, защото в началото много хора крещят, но – не. През цялото време върви музичка, на която си танцуваш. После, докато се усетиш, и – край!, филмът свършил. Дори не ти оставят време да помислиш, и идва следващият. Документален. Трогателна история. Усмихваш се тихичко и ти се иска да можеш да се разплачеш. Свършва красиво, а ти се усмихваш още по-широко. Следващ филм. Някакъв объркан човек говори. Озърташ се наоколо, а после се оказва, че филмът е свършил.
Четвърти филм. Анимационен, изглежда като правен на Пейнт, но с невероятно сладка музика и трогателна история. Следващ филм. После ще ти стане ясно, че това е филм за любов, но сега виждаш само несвързани картини и думи, които са толкова истински и поразително ти напомнят нещо, което си гледал наскоро. След него идва ред на една проста история, която в началото изглежда крайно нелогична, но след финала й цялата зала избухва в смях. Следващият филм е документален. Започва глупаво, с някакъв човек, който се обяснява и говори несвързано. Изглежда безинтересно. Краят – краят е толкова трогателен и изненадващ, че дори не знаеш как да реагираш. От теб успява да се отрони единствено „Оооооо...” и мисълта, че е възможно да има и красиви неща в този живот.
Следващото филмче напомня графиката на компютърна игра от 80-те години и е нужно да се вгледаш много сериозно, за да забележиш сюжет. Но някак успява да те усмихне, защото е цветно и весело. Следващият проект внася приятна ретро нотка в цялата история и разказва свежа случка, която обаче някой друг я е разказал преди това. Следва документален филм с убийствено добър графичен стил, който завладява и въздейства. После – кратка история без думи, сглобена от фотографии. В един свят, който познаваш.
Следва вече известната нам любовна история, гарнирана с разтърсваща музика, която... някакси не е блудкава, нито прекалено тъжна, а просто някак като на кино. Ред е на последния филм, който е документален. Група хора разказват живота си. Но имаш чувството, че разказват твоя. И цялата история свършва точно преди да започне да става досадна.
Показват ти режисирани, документални, чернобели, анимационни, български, стари и нови филми. В тях се говори за зъби, овце, войни, изтръгнати сърца, салати, зомбита, музика, футбол и какво ли още не. А ти седиш срещу тях, гледаш и слушаш.
Късометражните филми са истински. В тях не можеш да разчиташ на специални ефекти. Разполагаш с двама-трима актьори и ограничен откъм място и ресурси декор. Трябва да избереш въздействаща музика. Нямаш час и половина, в които да разказваш и обясняваш. Трябва да покажеш смисъла в няколкото минутки, които имаш. Винаги съм се чудила как го правят.
След всяко клипче, естествено, се изнизват десетина реда с надписи, но ти никога не се замисляш, че това са хората, от които зависи всичко, което гледа преди малко. После щрак! лампите светват и ти излизаш и позволяваш на студения град да те погълне. Само че не си същият. По-различен си.
Десислава Гичева
Още...
На 26 февруари в Червената къща бяха представени някои от най-добрите филми на Future Shorts за 2008 г. 15 парченца свят, сглобени като във витраж, показващи нечия друга реалност, през които обаче можеш да видиш себе си...
Особеното при късометражните филми е, че... са кратки. И свършват точно тогава, когато не очакваш. Краят остава да виси, недонаписан, отворен финал, който по-скоро е начало. Няма ги добре познатите ни от широкия екран драматични и любовни сцени, няма го красивия финал, в който всички са щастливи и цари хармония, нито пък другия, разрушителен финал, където всички умират и ти става тъжно. Не. Късометражните филми представят живот, твоя живот. Така, както само киното може.
Първи филм. Решаваш, че ще е нещо страшно, защото в началото много хора крещят, но – не. През цялото време върви музичка, на която си танцуваш. После, докато се усетиш, и – край!, филмът свършил. Дори не ти оставят време да помислиш, и идва следващият. Документален. Трогателна история. Усмихваш се тихичко и ти се иска да можеш да се разплачеш. Свършва красиво, а ти се усмихваш още по-широко. Следващ филм. Някакъв объркан човек говори. Озърташ се наоколо, а после се оказва, че филмът е свършил.
Четвърти филм. Анимационен, изглежда като правен на Пейнт, но с невероятно сладка музика и трогателна история. Следващ филм. После ще ти стане ясно, че това е филм за любов, но сега виждаш само несвързани картини и думи, които са толкова истински и поразително ти напомнят нещо, което си гледал наскоро. След него идва ред на една проста история, която в началото изглежда крайно нелогична, но след финала й цялата зала избухва в смях. Следващият филм е документален. Започва глупаво, с някакъв човек, който се обяснява и говори несвързано. Изглежда безинтересно. Краят – краят е толкова трогателен и изненадващ, че дори не знаеш как да реагираш. От теб успява да се отрони единствено „Оооооо...” и мисълта, че е възможно да има и красиви неща в този живот.
Следващото филмче напомня графиката на компютърна игра от 80-те години и е нужно да се вгледаш много сериозно, за да забележиш сюжет. Но някак успява да те усмихне, защото е цветно и весело. Следващият проект внася приятна ретро нотка в цялата история и разказва свежа случка, която обаче някой друг я е разказал преди това. Следва документален филм с убийствено добър графичен стил, който завладява и въздейства. После – кратка история без думи, сглобена от фотографии. В един свят, който познаваш.
Следва вече известната нам любовна история, гарнирана с разтърсваща музика, която... някакси не е блудкава, нито прекалено тъжна, а просто някак като на кино. Ред е на последния филм, който е документален. Група хора разказват живота си. Но имаш чувството, че разказват твоя. И цялата история свършва точно преди да започне да става досадна.
Показват ти режисирани, документални, чернобели, анимационни, български, стари и нови филми. В тях се говори за зъби, овце, войни, изтръгнати сърца, салати, зомбита, музика, футбол и какво ли още не. А ти седиш срещу тях, гледаш и слушаш.
Късометражните филми са истински. В тях не можеш да разчиташ на специални ефекти. Разполагаш с двама-трима актьори и ограничен откъм място и ресурси декор. Трябва да избереш въздействаща музика. Нямаш час и половина, в които да разказваш и обясняваш. Трябва да покажеш смисъла в няколкото минутки, които имаш. Винаги съм се чудила как го правят.
След всяко клипче, естествено, се изнизват десетина реда с надписи, но ти никога не се замисляш, че това са хората, от които зависи всичко, което гледа преди малко. После щрак! лампите светват и ти излизаш и позволяваш на студения град да те погълне. Само че не си същият. По-различен си.
Десислава Гичева
Още...
Работа?!
Откога наличието на желание, способност и готовност за работа не е достатъчно?
Всички европейски държави, на които така се стремим да приличаме, предлагат почасова работа на студенти и дори ученици. В България обаче ситуацията е малко по-различна. Подобна възможност за допълнителни доходи е сериозно ограничена.
Почти всички обяви на работодатели посочват като основно изискване кандидатът да има опит. Откъде очакват той да го е придобил, при положение, че никой не му е предоставил този шанс?
Дори и на някого да се усмихне късмета и да си намери работа чрез обява, често зад нея стои частна агенция по заетостта. Тя, бидейки частна, изисква процент от първата заплата на наетия.
Това ни свежда до две опции – учещата младеж може да се подвизава като част от персонала в заведения за бързо хранене или от екип, рекламиращ артикули я в големите супермаркети, я на улицата.
Двете най-големи и известни вериги за бързо хранене, чиито условия за работа са сравнително добри, постоянно провеждат кампании с цел набиране на нови и нови, и нови хора. Факт е, че предпочитат да наемат студенти – това е очевадно. Относително крехката възраст на персонала се забелязва от посетителите, мнозина от нас имат познати, които работят там. Аз съм по-склонна да мисля, че непрестанното търсене на нови кадри е част от техния маркетинг и PR с цел да се популяризират сред младите. За да съм напълно сигурна в твърдението си, направих следния експеримент – подадох молба за работа в една от веригите за бързо хранене. Формата за кандидатстване попълних онлайн, след като първо се допитах на място с хората от отдел „Човешки ресурси”, които ме увериха, че до 10 работни дни ще ми бъде отговорено. Също казаха, че е без значение как подавам документите си – дали през сайта им, или на ръка в самото заведение. От тогава минаха повече от 20 работни дни, а аз все още чакам отговор от работодателя.
Явно наистина добрите условия – работен ден в зависимост от възможностите на кандидата (4, 6 или 8 часа), избор на което и да е заведение от веригата (в цяла София) и приемливо заплащане (между 3 и 5 лева на час) – си остават там някъде далеч, в дебрите на недостъпното. Обяснението е, че напливът е огромен, следователно малко хора успяват да се вредят. Но по-важното е, че си остава проявената некоректност от страна на техния кадрови отдел.
Нека отделим няколко думи и за втория почасов вариант – промоутърските агенции. Ще започна с това, че главно се търсят момичета. Ако може да са по-хубави и „надарени”, още по-добре. Все пак става дума за търговия, а още древните са си го казали – сексът (the sex) продава. Интересно ми е какви представи за живота ще си изгради едно младо момиче, когато от студентските си години е заставено да разчита на външността си, за да просперира. Има два вида промоции: нощни – в дискотеки и клубове, както и дневни, които се провеждат в супермаркети из целия град. Къде ще те пратят, зависи изцяло от организаторите. Парите са доста примамващи – за 5 часа в магазин може да се заработят около 30 лева, а в дискотека сумата скача до над 60 лева. Важното е да се знае, че този тип ангажименти не гарантира постоянна заетост (един месец може всеки ден да имат нужда от теб, а после три да не те потърсят) и рядко се подписва какъвто и да било договор. Подобна несигурност отказва мнозина.
Тези факти като че ли ни оставят с впечатлението, че да се учи и работи едновременно е или практически невъзможно, или въпрос на неистов късмет. Дали трябва да имаш късмет?
В по-голямата част от европейските държави студентите не се оплакват от липса на възможност за работа. Бях впечатлена, когато учещи в чужбина колеги споделиха с мен тамошната практика. Университетите предлагат вид академична работа в самата си база. По този начин трупаш опит, занимавайки се със специалността си, и в същото време си докарваш някакъв доход.
ВУЗ-овете из Европа също така помагат на студентите си при избора на външен работодател, ако това е тяхното предпочитание. Освен това е практика в почти всички кафета и ресторанти да се работи почасово. Зависи само от теб – колко време можеш да отделиш и с каква работа предпочиташ да се заемеш.
Студентите в България, на които просто се налага да работят, трябва да избират дали да посещават лекции и упражнения или да се трудят. Единственият им възможен избор е да работят на пълен ден – между 8 и 9 часа. По незнайни причини българските работодатели нямат афинитет към наемането на хора за почасова работа. В наредбата, регламентираща младежкия труд у нас, не се споменава нищо за лимитирано наемане на студенти. Работодателите правят своя избор, когато си търсят хора.
Стажантските програми са добър вариант за студентите, но истинска полза от тях се извлича само при пълно съсредоточаване в трупането на опит и практически знания. Освен това за никого не е тайна, че заплатата по време на стажовете е символична или въобще отсъства.
Факт е, че у нас не се дава достатъчен шанс на можещите, млади хора, а това неминуемо ги демотивира. Няма голямо значение дали финансовата криза или грешки в самата система причиняват това явление. Важен е резултатът, а той е крайно негативен. За цялото общество.
Моника Димитрова
Още...
Всички европейски държави, на които така се стремим да приличаме, предлагат почасова работа на студенти и дори ученици. В България обаче ситуацията е малко по-различна. Подобна възможност за допълнителни доходи е сериозно ограничена.
Почти всички обяви на работодатели посочват като основно изискване кандидатът да има опит. Откъде очакват той да го е придобил, при положение, че никой не му е предоставил този шанс?
Дори и на някого да се усмихне късмета и да си намери работа чрез обява, често зад нея стои частна агенция по заетостта. Тя, бидейки частна, изисква процент от първата заплата на наетия.
Това ни свежда до две опции – учещата младеж може да се подвизава като част от персонала в заведения за бързо хранене или от екип, рекламиращ артикули я в големите супермаркети, я на улицата.
Двете най-големи и известни вериги за бързо хранене, чиито условия за работа са сравнително добри, постоянно провеждат кампании с цел набиране на нови и нови, и нови хора. Факт е, че предпочитат да наемат студенти – това е очевадно. Относително крехката възраст на персонала се забелязва от посетителите, мнозина от нас имат познати, които работят там. Аз съм по-склонна да мисля, че непрестанното търсене на нови кадри е част от техния маркетинг и PR с цел да се популяризират сред младите. За да съм напълно сигурна в твърдението си, направих следния експеримент – подадох молба за работа в една от веригите за бързо хранене. Формата за кандидатстване попълних онлайн, след като първо се допитах на място с хората от отдел „Човешки ресурси”, които ме увериха, че до 10 работни дни ще ми бъде отговорено. Също казаха, че е без значение как подавам документите си – дали през сайта им, или на ръка в самото заведение. От тогава минаха повече от 20 работни дни, а аз все още чакам отговор от работодателя.
Явно наистина добрите условия – работен ден в зависимост от възможностите на кандидата (4, 6 или 8 часа), избор на което и да е заведение от веригата (в цяла София) и приемливо заплащане (между 3 и 5 лева на час) – си остават там някъде далеч, в дебрите на недостъпното. Обяснението е, че напливът е огромен, следователно малко хора успяват да се вредят. Но по-важното е, че си остава проявената некоректност от страна на техния кадрови отдел.
Нека отделим няколко думи и за втория почасов вариант – промоутърските агенции. Ще започна с това, че главно се търсят момичета. Ако може да са по-хубави и „надарени”, още по-добре. Все пак става дума за търговия, а още древните са си го казали – сексът (the sex) продава. Интересно ми е какви представи за живота ще си изгради едно младо момиче, когато от студентските си години е заставено да разчита на външността си, за да просперира. Има два вида промоции: нощни – в дискотеки и клубове, както и дневни, които се провеждат в супермаркети из целия град. Къде ще те пратят, зависи изцяло от организаторите. Парите са доста примамващи – за 5 часа в магазин може да се заработят около 30 лева, а в дискотека сумата скача до над 60 лева. Важното е да се знае, че този тип ангажименти не гарантира постоянна заетост (един месец може всеки ден да имат нужда от теб, а после три да не те потърсят) и рядко се подписва какъвто и да било договор. Подобна несигурност отказва мнозина.
Тези факти като че ли ни оставят с впечатлението, че да се учи и работи едновременно е или практически невъзможно, или въпрос на неистов късмет. Дали трябва да имаш късмет?
В по-голямата част от европейските държави студентите не се оплакват от липса на възможност за работа. Бях впечатлена, когато учещи в чужбина колеги споделиха с мен тамошната практика. Университетите предлагат вид академична работа в самата си база. По този начин трупаш опит, занимавайки се със специалността си, и в същото време си докарваш някакъв доход.
ВУЗ-овете из Европа също така помагат на студентите си при избора на външен работодател, ако това е тяхното предпочитание. Освен това е практика в почти всички кафета и ресторанти да се работи почасово. Зависи само от теб – колко време можеш да отделиш и с каква работа предпочиташ да се заемеш.
Студентите в България, на които просто се налага да работят, трябва да избират дали да посещават лекции и упражнения или да се трудят. Единственият им възможен избор е да работят на пълен ден – между 8 и 9 часа. По незнайни причини българските работодатели нямат афинитет към наемането на хора за почасова работа. В наредбата, регламентираща младежкия труд у нас, не се споменава нищо за лимитирано наемане на студенти. Работодателите правят своя избор, когато си търсят хора.
Стажантските програми са добър вариант за студентите, но истинска полза от тях се извлича само при пълно съсредоточаване в трупането на опит и практически знания. Освен това за никого не е тайна, че заплатата по време на стажовете е символична или въобще отсъства.
Факт е, че у нас не се дава достатъчен шанс на можещите, млади хора, а това неминуемо ги демотивира. Няма голямо значение дали финансовата криза или грешки в самата система причиняват това явление. Важен е резултатът, а той е крайно негативен. За цялото общество.
Моника Димитрова
Още...
С 90км/ч под земята
През последните една-две години думата „задръстване” кара жителите и гостите на столицата да потръпват в ужас. Вече няма значение дали е 8 сутринта, 2 следобед или 6 вечерта... Задръствания има. Единствената разлика е колко минути ще стоиш на едно място по пътя от точка А до точка Б – 10 или 110. А причини за това колкото искаш. От огромният поток коли до неотложните ремонти. За задръстванията няма алгоритъм – малки, средни и големи улици и булеварди биват изпълнени с тях. Но... има светлина в тунела. И тази светлина идва от приближаващото метро.
В края на 2008 бе започнато строителството на Втори лъч от софийската метро мрежа, който трябва да свърже кв. Надежда с кв. Лозенец. Очаква се трасето да е се пусне в експлоатация след пет години. В началото на 2009 пък се направи първа копка на друг лъч – разклонение на Първи метро диаметър. Той ще свързва ж.к. Младост с бул. Цариградско Шосе. Плановете са тази отсечка да бъде продължена до Летище София. Но най-щастливата новина, която ще накара голяма част от софиянци да си отдъхнат малко, е пускането на завършения първи метро диаметър – ж.к. Обеля до ж.к. Младост. Това разбира се няма да стане от един път.
Потърсихме столичния заместник кмет, отговарящ за транспорта и комуникациите – господин Александър Цветков, за повече информация.
По план в реална експлоатация първо ще тръгне отсечката между стадион Юнак и ж.к. Младост 1, дата на пускане – 6 май тази година. За новите метро станции кметът уточни, че се запазва идеята всяка да е с различен дизайн. Гражданите няма да срещнат нещо по-различно в начина на използване на метрото – ще е както до сега с карти или с билети, закупени от гише или автомат. Самите станции са вече достъпни и всеки любопитен може да ги разгледа.
Що се отнася до спирката на метрото в подлеза на Софийския университет, в момента започва реконструкцията на самия подлез. Той ще бъде завършен малко преди пускането на станцията в употреба – през август месец. Студентите имащи занимания в Ректората, а и не само те, ще имат честта и удоволствието да използват напълно функциониращия Първи метро диаметър един месец преди Коледа.
За надземния градски транспорт и метрото, кметът пояси, че ще се направи всичко възможно да се избегнат припокриванията на трасето. Ще има изменения с цел лесен достъп от единия към другия вид транспорт.
Макар и все още в далечно бъдеще, третият метро диаметър е планиран като скоростна градска железница, с надземен маршрут по бул. Цар Борис III по съществуващото трамвайно трасе в момента, като ще влезе подземно при Пирогов и ще излезе отново над земята при бул. Ботевградско шосе. Крайната му точка ще е кв. Враждебна. Кметът Цветков обясни, че все още не могат да се дадът срокове за началото на неговото изграждане, тъй като все още се правят проектите и се търсят възможности за финансиране.
Всеки заинтересован може да се осведомява с най-точната и нова информация за развитието на метрото в София се намира в сайта на Метрополитен: http://www.metropolitan.bg/
Жени Гутева
Още...
В края на 2008 бе започнато строителството на Втори лъч от софийската метро мрежа, който трябва да свърже кв. Надежда с кв. Лозенец. Очаква се трасето да е се пусне в експлоатация след пет години. В началото на 2009 пък се направи първа копка на друг лъч – разклонение на Първи метро диаметър. Той ще свързва ж.к. Младост с бул. Цариградско Шосе. Плановете са тази отсечка да бъде продължена до Летище София. Но най-щастливата новина, която ще накара голяма част от софиянци да си отдъхнат малко, е пускането на завършения първи метро диаметър – ж.к. Обеля до ж.к. Младост. Това разбира се няма да стане от един път.
Потърсихме столичния заместник кмет, отговарящ за транспорта и комуникациите – господин Александър Цветков, за повече информация.
По план в реална експлоатация първо ще тръгне отсечката между стадион Юнак и ж.к. Младост 1, дата на пускане – 6 май тази година. За новите метро станции кметът уточни, че се запазва идеята всяка да е с различен дизайн. Гражданите няма да срещнат нещо по-различно в начина на използване на метрото – ще е както до сега с карти или с билети, закупени от гише или автомат. Самите станции са вече достъпни и всеки любопитен може да ги разгледа.
Що се отнася до спирката на метрото в подлеза на Софийския университет, в момента започва реконструкцията на самия подлез. Той ще бъде завършен малко преди пускането на станцията в употреба – през август месец. Студентите имащи занимания в Ректората, а и не само те, ще имат честта и удоволствието да използват напълно функциониращия Първи метро диаметър един месец преди Коледа.
За надземния градски транспорт и метрото, кметът пояси, че ще се направи всичко възможно да се избегнат припокриванията на трасето. Ще има изменения с цел лесен достъп от единия към другия вид транспорт.
Макар и все още в далечно бъдеще, третият метро диаметър е планиран като скоростна градска железница, с надземен маршрут по бул. Цар Борис III по съществуващото трамвайно трасе в момента, като ще влезе подземно при Пирогов и ще излезе отново над земята при бул. Ботевградско шосе. Крайната му точка ще е кв. Враждебна. Кметът Цветков обясни, че все още не могат да се дадът срокове за началото на неговото изграждане, тъй като все още се правят проектите и се търсят възможности за финансиране.
Всеки заинтересован може да се осведомява с най-точната и нова информация за развитието на метрото в София се намира в сайта на Метрополитен: http://www.metropolitan.bg/
Жени Гутева
Още...
Столицата на боклуците
Не, няма да говоря за кризата с боклуците в София. На всички им мирише, на всички им е неприятно и всички се оплакват – вкъщи, в тролея, в Интернет, на страниците на днешния печат и в централната новинарска емисия. Нека си говорим, но не за кризата, а за боклуците.
За чистоплътността на софийското население
В София през работните дни пребивават близо три милиона души. Сериозна цифра даже за мащабите на по-големите европейски държави. Тези хора работят, учат, живеят и най-вече произвеждат отпадъци на територията на града. Тази ситуация е на лице във всеки голям град, но у нас има и някои по-специфични моменти. На първо място, на много граждани им липсва необходимото възпитание по отношение на чистотата извън пределите на дома. В резултат на това торби с битови отпадъци летят през прозорците, а въведената през 2004 г. система за разделно събиране на отпадъци работи с по-малко от 50 процента ефективност. Картината се допълва от устойчивата практика да се използват опаковки, които не се разграждат в природни условия. София не е само град за живеене – има хиляди различни производства, тече непрекъсната строителна дейност. Фирмите в тези отрасли невинаги могат да си позволят да извозват самостоятелно отпадъчните продукти от дейността си, а тези с възможности рядко имат нужната воля.
„Работим върху грижата”
Всичко това се превръща в сериозен, но преодолим проблем за общината. Нормално работеща система за събиране и обработка на отпадъците е в състояние да се пребори с всеки град, а налагане на по-солени глоби рано или късно ще дисциплинира бизнеса и гражданите. В София, обаче, боклукът няма къде да отиде. Жителите на Суходол в продължение на три години се борят за доказване на очевидното – място за нови отпадъци в квартала им вече няма. Сметището трябваше да бъде заменено от модерна технология за балиране и преработка на боклука, но в крайна сметка решението на проблема изглежда насрочено за неясното бъдеще. Балите софийска смет направиха национално турне, за да приключат на поредните „временни“ площадки. В същото време жизненоважният за столицата завод за преработка на отпадъци тъне в мистерия. Знае се, че ще бъде в района на гара Яна; знае се също, че в момента тече процедура по проучване и изготвяне на проект. За срокове не се говори.
Кинти за смет
Омагьосан кръг, в който всички са виновни и никой няма вина – гражданите замърсяват безогледно, а общината не си дава много зор в търсенето на начин за преработка на боклука. В тази система най-привлекателна е ролята на посредника, на този, който опразва вашата лична кофа и пренася съдържанието й на общинското сметище. Без този елемент системата не работи и градът просто потъва в смрад. Боклукчията е нужен и може спокойно да се пазари за своята цена като знае, че рано или късно ще си получи исканите пари. Не е случайно, че желаещите да се изявят на това поприще са много и или са с любопитна история като „Новера“ (наследила чистилите до скоро столицата „Волф“ и ДИТЦ на Румен Гайтански - Вълка) и „Титан“ (помещавала се за известно време на един адрес с фирмите на Евелин Банев - Брендо) , или са част от мощни консорциуми като австрийската „Заубермахер“. За други населени места в други държави хората са казали, че мафията по правило управлява боклука, не е прекалено ясно дали това важи и за София. Ясно е, обаче, че в случая говорим за много пари и силен инструмент за политическо влияние в година на изборите.
***
Нека кажем и няколко думи за самата „криза” – едни хора са на път да загубят едни пари и затова изнудват други хора, които пък съвсем скоро ще имат още повече власт и пари. По-политически коректно от това не може да бъде.
Явор Николов
За чистоплътността на софийското население
В София през работните дни пребивават близо три милиона души. Сериозна цифра даже за мащабите на по-големите европейски държави. Тези хора работят, учат, живеят и най-вече произвеждат отпадъци на територията на града. Тази ситуация е на лице във всеки голям град, но у нас има и някои по-специфични моменти. На първо място, на много граждани им липсва необходимото възпитание по отношение на чистотата извън пределите на дома. В резултат на това торби с битови отпадъци летят през прозорците, а въведената през 2004 г. система за разделно събиране на отпадъци работи с по-малко от 50 процента ефективност. Картината се допълва от устойчивата практика да се използват опаковки, които не се разграждат в природни условия. София не е само град за живеене – има хиляди различни производства, тече непрекъсната строителна дейност. Фирмите в тези отрасли невинаги могат да си позволят да извозват самостоятелно отпадъчните продукти от дейността си, а тези с възможности рядко имат нужната воля.
„Работим върху грижата”
Всичко това се превръща в сериозен, но преодолим проблем за общината. Нормално работеща система за събиране и обработка на отпадъците е в състояние да се пребори с всеки град, а налагане на по-солени глоби рано или късно ще дисциплинира бизнеса и гражданите. В София, обаче, боклукът няма къде да отиде. Жителите на Суходол в продължение на три години се борят за доказване на очевидното – място за нови отпадъци в квартала им вече няма. Сметището трябваше да бъде заменено от модерна технология за балиране и преработка на боклука, но в крайна сметка решението на проблема изглежда насрочено за неясното бъдеще. Балите софийска смет направиха национално турне, за да приключат на поредните „временни“ площадки. В същото време жизненоважният за столицата завод за преработка на отпадъци тъне в мистерия. Знае се, че ще бъде в района на гара Яна; знае се също, че в момента тече процедура по проучване и изготвяне на проект. За срокове не се говори.
Кинти за смет
Омагьосан кръг, в който всички са виновни и никой няма вина – гражданите замърсяват безогледно, а общината не си дава много зор в търсенето на начин за преработка на боклука. В тази система най-привлекателна е ролята на посредника, на този, който опразва вашата лична кофа и пренася съдържанието й на общинското сметище. Без този елемент системата не работи и градът просто потъва в смрад. Боклукчията е нужен и може спокойно да се пазари за своята цена като знае, че рано или късно ще си получи исканите пари. Не е случайно, че желаещите да се изявят на това поприще са много и или са с любопитна история като „Новера“ (наследила чистилите до скоро столицата „Волф“ и ДИТЦ на Румен Гайтански - Вълка) и „Титан“ (помещавала се за известно време на един адрес с фирмите на Евелин Банев - Брендо) , или са част от мощни консорциуми като австрийската „Заубермахер“. За други населени места в други държави хората са казали, че мафията по правило управлява боклука, не е прекалено ясно дали това важи и за София. Ясно е, обаче, че в случая говорим за много пари и силен инструмент за политическо влияние в година на изборите.
***
Нека кажем и няколко думи за самата „криза” – едни хора са на път да загубят едни пари и затова изнудват други хора, които пък съвсем скоро ще имат още повече власт и пари. По-политически коректно от това не може да бъде.
Явор Николов
Още...
Стига жертви!
Хората отдавна започнаха да ръмжат. По животински. Да оголват зъби и наострят нокти срещу всекиго. Било и без причина. С разликата, че животното не убива без причина. Прави го или от страх, или за да оцелее. Къде е обаче онази точка на пречупване, когато съзнанието се замъглява до пълно извращаване и границите на човешкото рухват?
Когато видим как ръцете се превърнат в пипала на изрод от хорор филм, които обвиват жертвата и изсмукват безжалостно последните й глътки живот, как зениците се свиват дотолкова, че вече не пропускат дори една идея реалност, как съвестта заспива, разбираме, че живеем в мъртъв свят. Където нищо свято не е останало, където деца се пребиват от бой, колят се, изнасилват се. Четем за убити брутално момчета и момичета и за убийците им, техни връстници.
09.03.2004, Пловдив
Осмокласничката Маргарита Гергененова е намерена мъртва в асансьорното помещение на ул. „Кукуш”. В хода на разследването се установява, че Маргарита е удушена. Душенето е продължило близо половин час. Убийството е извършено от 15-годишните Антония Матева и Мария Дръндарова, които, след като убили приятелката си, я съблекли, продали телефона и дрехите й за 20 лева. След това седнали да пият кафе.
Момичетата правят пълни самопризнания и са осъдени съответно на 9 и 8 години затвор. След обжалване присъдите им са намалени с по година и половина.
25.11.2005, Ямбол
В блок 41 на жилищен комплекс „Златен рог” е открит трупът на 13-годишно момиче. Тялото, покрито с множество рани, е било затрупано с тръби в мазето на блока на жертвата. 18-годишният убиец прави пълни самопризнания за бруталното убийство.
15.11.2006, Плевен
4-годишно момиченце е намерено на сметището в село Буковлък. Детето е изнасилено и е починало в следствие на черепно-мозъчна травма.
След разследване се разкрива, че убиецът е бабата на момиченцето.
Наказанието за извършеното от Маргарита Баракова убийство е лишаване от свобода между 15 и 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без право на помилване.
10.09.2008, Варна
Младеж е намерен мъртъв в градинката на варненската дискотека „Тра-ла-ла”. Установено е, че смъртта е настъпила след жесток удар в слепоочието.
05.12.2008, София
Стоян Балтов, студент в Медицински университет, е удрян и ритан до смърт пред дискотека „Амнезия”. Разследват се няколко заподозрени лица, а трагедията дава началото на редица протести в цяла България.
17.12.2008, Благоевград
4 момчета на възраст между 14 и 19 години убиват с камъни 42-годишна жена.
Едно от тях прави пълни самопризнания
08.03.2009, Варна
Студентката от Варненския икономически университет Радостина Ефтимова е намерена мъртва в апартамента на приятеля си. По тялото й са открити над 50 прободни рани, които са нанасяни дори след настъпването на смъртта й. Главният заподозрян по случая е 21-годишният Георги Цветанов, син на варненския лидер на СДС и колега и приятел на жертвата.
По случая се води следствие.
Тръгнали сме надолу. Правим протести, издигаме лозунги. А продължаваме да се избиваме. Еволюцията е жалко понятие, което прикрива размиването, или липсата на ценности, и изострянето на животинското у нас. Деградацията пропива все по-дълбоко човешката същност. А и го прави все по-бързо. Ето: възрастовата границата на убийците пада – те са все по-млади, те са деца. Жертвите са все така невинни.
Питам се само още колко остава до момента, в който ще започнем да ходим на четири крака и какво... да се разкъсваме живи? Еволюция?
Десислава Желева
Още...
Когато видим как ръцете се превърнат в пипала на изрод от хорор филм, които обвиват жертвата и изсмукват безжалостно последните й глътки живот, как зениците се свиват дотолкова, че вече не пропускат дори една идея реалност, как съвестта заспива, разбираме, че живеем в мъртъв свят. Където нищо свято не е останало, където деца се пребиват от бой, колят се, изнасилват се. Четем за убити брутално момчета и момичета и за убийците им, техни връстници.
09.03.2004, Пловдив
Осмокласничката Маргарита Гергененова е намерена мъртва в асансьорното помещение на ул. „Кукуш”. В хода на разследването се установява, че Маргарита е удушена. Душенето е продължило близо половин час. Убийството е извършено от 15-годишните Антония Матева и Мария Дръндарова, които, след като убили приятелката си, я съблекли, продали телефона и дрехите й за 20 лева. След това седнали да пият кафе.
Момичетата правят пълни самопризнания и са осъдени съответно на 9 и 8 години затвор. След обжалване присъдите им са намалени с по година и половина.
25.11.2005, Ямбол
В блок 41 на жилищен комплекс „Златен рог” е открит трупът на 13-годишно момиче. Тялото, покрито с множество рани, е било затрупано с тръби в мазето на блока на жертвата. 18-годишният убиец прави пълни самопризнания за бруталното убийство.
15.11.2006, Плевен
4-годишно момиченце е намерено на сметището в село Буковлък. Детето е изнасилено и е починало в следствие на черепно-мозъчна травма.
След разследване се разкрива, че убиецът е бабата на момиченцето.
Наказанието за извършеното от Маргарита Баракова убийство е лишаване от свобода между 15 и 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без право на помилване.
10.09.2008, Варна
Младеж е намерен мъртъв в градинката на варненската дискотека „Тра-ла-ла”. Установено е, че смъртта е настъпила след жесток удар в слепоочието.
05.12.2008, София
Стоян Балтов, студент в Медицински университет, е удрян и ритан до смърт пред дискотека „Амнезия”. Разследват се няколко заподозрени лица, а трагедията дава началото на редица протести в цяла България.
17.12.2008, Благоевград
4 момчета на възраст между 14 и 19 години убиват с камъни 42-годишна жена.
Едно от тях прави пълни самопризнания
08.03.2009, Варна
Студентката от Варненския икономически университет Радостина Ефтимова е намерена мъртва в апартамента на приятеля си. По тялото й са открити над 50 прободни рани, които са нанасяни дори след настъпването на смъртта й. Главният заподозрян по случая е 21-годишният Георги Цветанов, син на варненския лидер на СДС и колега и приятел на жертвата.
По случая се води следствие.
Тръгнали сме надолу. Правим протести, издигаме лозунги. А продължаваме да се избиваме. Еволюцията е жалко понятие, което прикрива размиването, или липсата на ценности, и изострянето на животинското у нас. Деградацията пропива все по-дълбоко човешката същност. А и го прави все по-бързо. Ето: възрастовата границата на убийците пада – те са все по-млади, те са деца. Жертвите са все така невинни.
Питам се само още колко остава до момента, в който ще започнем да ходим на четири крака и какво... да се разкъсваме живи? Еволюция?
Десислава Желева
Още...
Българският протест...
Макар и да изминаха повече от два месеца от протестите пред парламента, има благодатно поле за нови прочити на събитията от януари. А може би и дистанцията на времето ще направи критичния поглед по-сдържан, по-осмислен и в последна сметка по-реален. Подобен подход е повече от необходим, понеже първите реакции, в разгара на самия протест, съвсем естествено бяха силно емоционални, често крещящо пристрастни и разпънати между крайности. Такава е и студентската душевност (или поне представата за нея) – винаги под пара, барутна, наивно посягаща към Голямото, готова да сваля правителства – тя претендира да е носител на Истината. Този текст е някаква моя истина за протестите. Тя, естествено, не претендира да изчерпва действителността.
Явно не можем да изчистим собствените си бакии в тоалетната и затова сме заприличали на WC, ама наистина. Неслучилото се чистене, разбира се, е опитът за протест през януари 2009, бакиите са наши, защото ние сме си ги изходили на избори, а тоалетната е мястото, където съединението прави силата, а всеки напън на влезлите по нужда ражда гадни работи. Оказва се, че Черни не е толкова черен, а ние не сме бели хора...
За политиката с марка „БГ” – само с неестетически метафори. За политиците – непременно с отблъскващи.
Автентичната и красива идея за съзнателен, смислен и ефективен граждански протест, улична проява, която е първична и спонтанна, непосредствена и връхлитаща, не се реализира на практика у нас.
(Не)масовите вълнения, мисля си, бяха някак изначално урегулирани като сбиране на хора, даване на думата и хвърляне на сняг, още щом се пръкна Организацията. Потенциалът за промяна, силата у масата, искрата на справедливия бунт изчезнаха яко дим с грижата за музикалното оформление, дискусиите по сутрешните блокове, тоалетната хартия и цветята за помен на мъртвата демокрация. Защото една сбирка става протест, когато е искрена, дръзка, и – в добрия смисъл на думата – „хард”. И защото величавата истина за въставане срещу потискащото статукво тук и сега, веднага, се натрапва неумолимо в главите и сърцата не на някакви събрания, а в студентските общежития например – когато пребит от бачкане се прибираш в мизерната си стаичка и за да се топлиш, попръцкваш под юргана след обилна консумация на боб в студентския стол. Например...
Защото им прилича на студентите да развеят знамето на яростта от първите редици. Което така или иначе е и исторически оправдано, разбира се не само у нас – мащабните социални промени, революциите по света неизменно са имали за ядро студентската маса. Възхитително се възцари идеята за младите хора, които справедливо предвождат останалите недоволни – еколози, фермери, пенсионери, блогъри, майки, неспособните да станат майки и др. – и го правят по свой уникален, адекватен на съвременното информационно общество маниер – онлайн, във фейсбук, по скайп... Но помитащият начален импулс постепенно изтля, инерцията за незабавни и още по-спешни промени се стопи като пари по европейски програми (през 2008), а организаторите на протестите започнаха да пропускат поредни дни, за да съберат сили за вдругиден.
Не, аз не съм за насилието и празната агресия. И на мен не ми допаднаха баталните сцени и изстъпленията на разни знайни и незнайни войни. Но не съм и за усмивките и танците, не съм за модерното, симпатично, мирно протестиране. Защото всеки протест е по презумпция анти- някой или нещо. И в този смисъл по му приличат скърцането със зъби и крясъците отколкото смеха и светлите физиономии. А нашият протест (да, нашият!) се превърна в концерт, в дискотека – звучаха Васко Кръпката, Валдес...
За капак се роди и оригиналната творческа концепция да се загърби Народното събрание. Това е все едно да те насилват сексуално, а ти да се обърнеш с гръб към изнасилвача. Нищо по-добро не те чака.
Още...
Явно не можем да изчистим собствените си бакии в тоалетната и затова сме заприличали на WC, ама наистина. Неслучилото се чистене, разбира се, е опитът за протест през януари 2009, бакиите са наши, защото ние сме си ги изходили на избори, а тоалетната е мястото, където съединението прави силата, а всеки напън на влезлите по нужда ражда гадни работи. Оказва се, че Черни не е толкова черен, а ние не сме бели хора...
За политиката с марка „БГ” – само с неестетически метафори. За политиците – непременно с отблъскващи.
Автентичната и красива идея за съзнателен, смислен и ефективен граждански протест, улична проява, която е първична и спонтанна, непосредствена и връхлитаща, не се реализира на практика у нас.
(Не)масовите вълнения, мисля си, бяха някак изначално урегулирани като сбиране на хора, даване на думата и хвърляне на сняг, още щом се пръкна Организацията. Потенциалът за промяна, силата у масата, искрата на справедливия бунт изчезнаха яко дим с грижата за музикалното оформление, дискусиите по сутрешните блокове, тоалетната хартия и цветята за помен на мъртвата демокрация. Защото една сбирка става протест, когато е искрена, дръзка, и – в добрия смисъл на думата – „хард”. И защото величавата истина за въставане срещу потискащото статукво тук и сега, веднага, се натрапва неумолимо в главите и сърцата не на някакви събрания, а в студентските общежития например – когато пребит от бачкане се прибираш в мизерната си стаичка и за да се топлиш, попръцкваш под юргана след обилна консумация на боб в студентския стол. Например...
Защото им прилича на студентите да развеят знамето на яростта от първите редици. Което така или иначе е и исторически оправдано, разбира се не само у нас – мащабните социални промени, революциите по света неизменно са имали за ядро студентската маса. Възхитително се възцари идеята за младите хора, които справедливо предвождат останалите недоволни – еколози, фермери, пенсионери, блогъри, майки, неспособните да станат майки и др. – и го правят по свой уникален, адекватен на съвременното информационно общество маниер – онлайн, във фейсбук, по скайп... Но помитащият начален импулс постепенно изтля, инерцията за незабавни и още по-спешни промени се стопи като пари по европейски програми (през 2008), а организаторите на протестите започнаха да пропускат поредни дни, за да съберат сили за вдругиден.
Не, аз не съм за насилието и празната агресия. И на мен не ми допаднаха баталните сцени и изстъпленията на разни знайни и незнайни войни. Но не съм и за усмивките и танците, не съм за модерното, симпатично, мирно протестиране. Защото всеки протест е по презумпция анти- някой или нещо. И в този смисъл по му приличат скърцането със зъби и крясъците отколкото смеха и светлите физиономии. А нашият протест (да, нашият!) се превърна в концерт, в дискотека – звучаха Васко Кръпката, Валдес...
За капак се роди и оригиналната творческа концепция да се загърби Народното събрание. Това е все едно да те насилват сексуално, а ти да се обърнеш с гръб към изнасилвача. Нищо по-добро не те чака.
Нека не го отнасят само организаторите. Техните издънки привидно бяха във фокуса на общественото внимание. Гигантската, непростима вина е у хората, гражданите, които отново се скриха по кьошетата (в къщите си, в магазините). Онези, които постоянно се крият зад оплакванията и нереализираността си, а когато трябва да ги заявят с открити лица и да потърсят отговорност за тях, потъват вдън земя. Същите, които вечер си пускат новините, за да видят какво е станало, и цъкат с език. Разбира се, че идеята за Народа като маса и сила, която громи властта, е нереализуем идеал и утопия у нас, но все пак е повече от осъществимо едно многобройно несъгласие с Подигравката. Затова и ние, които не пожелахме повече да ни унижават, обвиняваме вас, които отсъствахте: обвиняваме теб, Бай Вълчо от село Торбалъжи, който въздиша по отдавна мъртвата епоха, когато „ти е било добре”, и се оплакваш от жалката си пенсийка; обвиняваме и Вас, Г-н Иванов от столицата, който претендира да се „движи” из доброто общество; обвиняваме и теб, спорен българино от Анадола, който на въпроса за кого ще гласуваш, отговаряш с число; обвиняваме и теб, колега, да тъкмо теб, който, когато трябваше да поискаш света ти да стане по-добър, избра да джиткаш по кафенетата с разни пички и аверчета. Деликатно обвинение сякаш се напряга и в непреходния стих на българския поет Димитър Подвързачов:
Обичам те като жена,
Която шепне обещание -
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание.
Ангел Иванов
Обичам те като жена,
Която шепне обещание -
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание.
Ангел Иванов
Още...
Доживяхме първи април
Пролет пукна и в снежните преспи цъфтят кокичета. Дойде време да се събудим от зимния си сън и да направим мръсно на съседите. Докато правят пролетно почистване. Или казано иначе- да прочистим балканската си душа. С една дума- братя българи, когато четете това ще бъде най- малкото първи април.
Първи април се празнува по най- различни начини на най- различни места по света, но ако скучните традиции на англичани,французи и туземци са ви интересни, влезте в Google.com. Аз така направих. И през 2009 година не ми беше до това. Защото първи април е денят на шегата, забавната страна на това да те изиграят. А в нашата страна не е забавно да те изиграват. Дори боли. А ако не можем да се смеем над себе си, как ще оцелеем? Светът е оцелял, защото се е смял. Стигнахме дотук, но накъде ще тръгнем?
Сякаш повече от всякога имаме нужда от първи април. Имаме нужда от смях- неоправдан, нелогичен и неадекватен, но истински смях от дъното на душата. За да почувстваме, че още имаме душа или на български - човещинка.
Затова спрете да се криете в къщичките – кутийки и излезте навън, направете номер на съседа, после се прегърнете другарски. Истинският първи април ще премине без псувни и никой няма да се сърди. Никой няма да се чувства ощетен и ограбен (от съдбата), защото ще се намери поне един приятел, който да му скрои номер. На този ден хората си спомнят за околните. Този ден е българската прошка. Не празник, на който сме длъжни да кажем „Прощавам ти!” , а миг от историята, когато сърцето е отворено и бие свободно, защото на първи април злобата няма място.
Но да се върна към реалността. София е мръсен и мрачен град. Снегът е обгърнал пролетта. И ако тази гледка не ви е по вкуса, погледнете към хората около вас. Ако са весели- това е чудесно, споделете радостта им. Ако са в тон с града- първи април е шансът да направите живота им по- шарен. Това не е вашият ден, братя българи, това е денят на вашите приятели. И градът ще се оживи. И пролетта ще дойде. Като състояние на духа.
Както вече споменах, традициите по света, свързани с първи април, са скучновати. Но е редно да спомена как започва всичко. И не в коя държава. Не през коя година. А защо. Много небивалици са се превръщали в закони. И това е носело нещастие на хората. И вместо да търпят, те са намерили начини да се подиграят с нещастието си. Такава е историята в повечето държави- народът се надсмива над безумното си битие. А това е проява на човещина, проява на дух. Първи април е денят от годината, честван заради някой велик водач, а заради обикновените хора.
Усмихнете се, спомнете си за своите приятели и се усмихнете лукаво. Няма нужда да обмисляте и планирате. Забавлявайте се и живейте. Не губете човещинката, кацнала на ръба на многозначителната ви гримаса. Честит първи април!
Николай Гергов
Още...
понеделник, февруари 23, 2009
Кървавите корени на София
06.02.09 - не, нищо интересно не се е случило на тази дата в миналото и не ме интересува дали греша. Топла февруарска вечер (не, това не е оксиморон, живеем в ера на глобално затопляне). Вървя си по потник към клуб „Blue Box” и се чудя защо по дяволите всички ме зяпат. В главата ми се върти „Roots Bloody Roots”, а явно и извън нея. Това обяснява защо всички ме зяпат. Дано това да е причината. Стоенето по потник през топлите февруарски вечери е лоша идея, вече знам.
Влизам в клуба. Относително малко хора са наоколо и се чудя дали няма бъда зрител на уникален камерен концерт на Sepultura.
Все пак феновете продължават да влизат и броят им спира да бъде обиден когато излизат Urban Grey. Ако някой не ги е слушал - да ги слуша, правят стойностна музика. Публиката ги приветства, чува се сирена и се започва това, за което се бяхме събрали - меле под къртещ вокал. Хвала на такъви организатори, звукът е достатъчно добър, а останалото e история. Подробностите от изпълнението на „Urban” ми се губят. Безобидното меле придобива съвсем различни измерения, когато братовчедът на Лърч проявява интерес към мероприятието. Предстои да осъзная, че кракът ми е изкълчен, но съм зает да си търся изкарания въздух. За тези, които не са запознати с подобни мероприятия, ще кажа, че това не може да развали цялостното добро настроение.
Излизат могъщите австрийци „The Sorrow”. Не знам какво ги боли, но се носи мълвата, че след концерта ще си поплачат. Дано да се оправят... момчетата, изглеждат доста емоционални.
Залата се издува като в анимационно филмче. Дали Sepultura е загубила силата си след напускането на Max Cavalera? Ако четете форуми за този състав ще разберете колко хора обичат Макс и как не могат да го прежалят. Е, който не е на този концерт утре пак ще критикува Дерек (сегашният вокал, ако не ви е ясно) и компания. Но който не може, дава акъл на другите. За изпълнението на Sepultura мога само да кажа, че не разбрах как минаха 2 часа. Много от новите им парчета, примесени с култовите неща от средата на 90-те и всичко в една приятна каша, под която оцелелите се размазват. И „Roots Bloody Roots” до екстаз в края. За да опиша усещането, ще кажа, че всичко се събира в един миг, на един дъх. Замислих се какво е станало чак в колата на път за вкъщи. Който го е преживял, го преживява отново само при мисълта . За тези, които не разбират - има време, чеда мои.
Това, което се опитвам да кажа е, че за този концерт си струва да се пише- незначителна част от историята, която поне за мен имаше значение.
Още...
Влизам в клуба. Относително малко хора са наоколо и се чудя дали няма бъда зрител на уникален камерен концерт на Sepultura.
Все пак феновете продължават да влизат и броят им спира да бъде обиден когато излизат Urban Grey. Ако някой не ги е слушал - да ги слуша, правят стойностна музика. Публиката ги приветства, чува се сирена и се започва това, за което се бяхме събрали - меле под къртещ вокал. Хвала на такъви организатори, звукът е достатъчно добър, а останалото e история. Подробностите от изпълнението на „Urban” ми се губят. Безобидното меле придобива съвсем различни измерения, когато братовчедът на Лърч проявява интерес към мероприятието. Предстои да осъзная, че кракът ми е изкълчен, но съм зает да си търся изкарания въздух. За тези, които не са запознати с подобни мероприятия, ще кажа, че това не може да развали цялостното добро настроение.
Излизат могъщите австрийци „The Sorrow”. Не знам какво ги боли, но се носи мълвата, че след концерта ще си поплачат. Дано да се оправят... момчетата, изглеждат доста емоционални.
Залата се издува като в анимационно филмче. Дали Sepultura е загубила силата си след напускането на Max Cavalera? Ако четете форуми за този състав ще разберете колко хора обичат Макс и как не могат да го прежалят. Е, който не е на този концерт утре пак ще критикува Дерек (сегашният вокал, ако не ви е ясно) и компания. Но който не може, дава акъл на другите. За изпълнението на Sepultura мога само да кажа, че не разбрах как минаха 2 часа. Много от новите им парчета, примесени с култовите неща от средата на 90-те и всичко в една приятна каша, под която оцелелите се размазват. И „Roots Bloody Roots” до екстаз в края. За да опиша усещането, ще кажа, че всичко се събира в един миг, на един дъх. Замислих се какво е станало чак в колата на път за вкъщи. Който го е преживял, го преживява отново само при мисълта . За тези, които не разбират - има време, чеда мои.Това, което се опитвам да кажа е, че за този концерт си струва да се пише- незначителна част от историята, която поне за мен имаше значение.
Николай Гергов
Още...
Metal Week-end
Първият уикенд на иначе студения месец февруари беше необичайно топъл и приветлив за почитателите на тежката музика в България. За първи път София може би успя да замести Каварна като основна метъл дестинация.На 7-ми и 8-ми се проведоха два еднакво качествени концерта - на германските траш титани Sodom съвместно с Grave Digger, и мини-феста с хедлайнери Kreator.
На 7-ми февруари вечерта цялата поляна пред зала "Христо Ботев" в Студентски град беше почерняла, а разположените на няколко крачки дюнерджийници бълваха всякакви вкусотии. Незнайно защо, охраната пускаше хора на древния принцип на индианската нишка. Концертът иначе започна в уреченото време - 19:00. Първи на сцената излязоха нашенците Symbolic. Групата вече е авторитет в метъл средите и не един и два концерта са минали с нейно подгряване. След тях на сцена излязоха Гранулом. Качественият хеви метъл и добрите женски вокали определено раздвижиха публиката.
Към 20:00 от колоните зазвуча култовият монолог на Робърт Дювал за напалма и утрото, взет от филма "Апокалипсис сега". На сцената излезе немската траш машина, разбира се с „Napalm in the morning”. Sodom и българската публика отдавна много се имат, примери са страхотният им втори концерт от 2004-та и отдавна митологизираният първи от 1992. Tom Angelripper и компания искрено се зарадваха на поредния топъл прием и не ни спестиха нищо. Погото се завихри веднага а класиките се редяха – „The Saw is the Law, “Ausgebombt”, “Agent Orange”, “Sodomized”, моторхедската “Iron Fist”... След около час и половина Sodom си взеха довиждане и за трети път си тръгнаха доволни.
Малко след това на сцена излязоха и вторите германци. Grave Digger отвориха с “Ballad of a Hangman”, след което продължиха с “Valhalla”, “Wedding Day”, “Excalibur”, “Knights of the Cross” и други. Особено впечатляващи бяха петте мадами, които направиха особено приятен антракта между основните групи. Без недоволни завърши първата доза качествена немска продукция.
Следващата вечер на прицел беше столичната зала "Фестивална". Отново в 19:00 на сцената излязоха Emergency Gate, които се представиха повече от задоволително. Малко след тях дойде редът и на Eluveitie. Швейцарците представиха интересна смесица от мелодичен дет метъл и келтски фолклор. Странните инструменти и страхотното сценично поведение допълнително раздвижиха тълпата. Веднага след тях пред българската публика се изправиха Caliban. Германците са познати от феновете и сега не оставиха никого равнодушен. Погото се завъртя и дори премина в „стена на смъртта”. Наистина чудесно изпълнение.
Малко след 22:00 от сцената долетяха и Ордите на хаоса. Подобно на колегите си от Sodom, и Kreator имат силен концерт у нас през 1993г. Още откриващото „Hordes of Chaos” от настоящия албум образува меле пред сцената, довършено от „Warcurse”. Дойде времето на първата класика – „Extreme Agression”. 20 секунди - добре. После първо барабаните изчезнаха, китарите се стопиха, гласът на Mille Petroza заглъхна, лампите изгаснаха. С две думи: токът спря. Агресията слезе от сцената и се взриви в тълпата. Разнесоха се спорадични освирквания, но те не бяха нищо в сравнение с дивите скандирания "Kreator! Kreator!". След около 10-ина минути техниката заработи и шоуто продължи. Този път не спряха докато не ни довършиха: класиките “People of the Lie”, “Coma of Souls”, сравнително новите “Enemy of God”, “Voices of the Dead”, бруталната “Violent Revolution”, неизменните “Phobia”, Pleasure to Kill”, “Destroy what Destroys You”, “Betrayer”, “Terrible Certainty”. Нищо не ни беше спестено. Имаше и бис - “Amok Run”, както и по малко от “Riot of Violence”, “Flag of Hate” и “Tormentor”.
Kreator бяха съвършеният завършек на почивните дни - всички класики заедно с последния материал. Годината тепърва започва, но с чиста съвест можем да поставим този концерт на челна позиция.
Още...
На 7-ми февруари вечерта цялата поляна пред зала "Христо Ботев" в Студентски град беше почерняла, а разположените на няколко крачки дюнерджийници бълваха всякакви вкусотии. Незнайно защо, охраната пускаше хора на древния принцип на индианската нишка. Концертът иначе започна в уреченото време - 19:00. Първи на сцената излязоха нашенците Symbolic. Групата вече е авторитет в метъл средите и не един и два концерта са минали с нейно подгряване. След тях на сцена излязоха Гранулом. Качественият хеви метъл и добрите женски вокали определено раздвижиха публиката.
Към 20:00 от колоните зазвуча култовият монолог на Робърт Дювал за напалма и утрото, взет от филма "Апокалипсис сега". На сцената излезе немската траш машина, разбира се с „Napalm in the morning”. Sodom и българската публика отдавна много се имат, примери са страхотният им втори концерт от 2004-та и отдавна митологизираният първи от 1992. Tom Angelripper и компания искрено се зарадваха на поредния топъл прием и не ни спестиха нищо. Погото се завихри веднага а класиките се редяха – „The Saw is the Law, “Ausgebombt”, “Agent Orange”, “Sodomized”, моторхедската “Iron Fist”... След около час и половина Sodom си взеха довиждане и за трети път си тръгнаха доволни.Малко след това на сцена излязоха и вторите германци. Grave Digger отвориха с “Ballad of a Hangman”, след което продължиха с “Valhalla”, “Wedding Day”, “Excalibur”, “Knights of the Cross” и други. Особено впечатляващи бяха петте мадами, които направиха особено приятен антракта между основните групи. Без недоволни завърши първата доза качествена немска продукция.
Следващата вечер на прицел беше столичната зала "Фестивална". Отново в 19:00 на сцената излязоха Emergency Gate, които се представиха повече от задоволително. Малко след тях дойде редът и на Eluveitie. Швейцарците представиха интересна смесица от мелодичен дет метъл и келтски фолклор. Странните инструменти и страхотното сценично поведение допълнително раздвижиха тълпата. Веднага след тях пред българската публика се изправиха Caliban. Германците са познати от феновете и сега не оставиха никого равнодушен. Погото се завъртя и дори премина в „стена на смъртта”. Наистина чудесно изпълнение.
Малко след 22:00 от сцената долетяха и Ордите на хаоса. Подобно на колегите си от Sodom, и Kreator имат силен концерт у нас през 1993г. Още откриващото „Hordes of Chaos” от настоящия албум образува меле пред сцената, довършено от „Warcurse”. Дойде времето на първата класика – „Extreme Agression”. 20 секунди - добре. После първо барабаните изчезнаха, китарите се стопиха, гласът на Mille Petroza заглъхна, лампите изгаснаха. С две думи: токът спря. Агресията слезе от сцената и се взриви в тълпата. Разнесоха се спорадични освирквания, но те не бяха нищо в сравнение с дивите скандирания "Kreator! Kreator!". След около 10-ина минути техниката заработи и шоуто продължи. Този път не спряха докато не ни довършиха: класиките “People of the Lie”, “Coma of Souls”, сравнително новите “Enemy of God”, “Voices of the Dead”, бруталната “Violent Revolution”, неизменните “Phobia”, Pleasure to Kill”, “Destroy what Destroys You”, “Betrayer”, “Terrible Certainty”. Нищо не ни беше спестено. Имаше и бис - “Amok Run”, както и по малко от “Riot of Violence”, “Flag of Hate” и “Tormentor”.Kreator бяха съвършеният завършек на почивните дни - всички класики заедно с последния материал. Годината тепърва започва, но с чиста съвест можем да поставим този концерт на челна позиция.
Никола Кънчев
Още...
На фронта Евровизия - нищо ново
Явно няма да бъде открита точна формула за създаването на стойностна песен, която да представи България на Евровизия, ако ще и по проекта да се трудят дузина физици, начело с Айнщайн .
Ако обърнем поглед назад към победителите в конкурса ,,Евровизия” през последните пет години, ще видим, че повечето от песните победителки са представителни за страната, от която идват. Независимо, че песента на Елена Папаризо ,,My number one`` е на английски език, ритъмът, звученето и настроението й са типично гръцки. Бях в Гърция точно по времето, когато въпросната песен спечели местната Евровизия и чистосърдечно признавам, че бях впечатлена. Нямаше кола, дискотека или къща, от която да не звучеше „My number one”. Във всеки магазин за сувенири имаше тениски с лика на Елена. Песента спечели Евровизия, защото преди това спечели сърцата на хората в родната си страна. Изпълнението на украинката Руслана „Wild Dances” имаше същата съдба. Дори странните Lordi се представиха (и спечелиха) на Евровизия с песен, типична за родната им държава. Като че ли формулата за успех не е да се цели създаването на световен хит, а създаването на преди всичко добра песен на родно ниво.
У нас за съжаление това почти не се е случвало.
Единствените песни от родната Евровизия, които се наложиха истински у нас са „Вода”, „Let me cry” и „DJ, take me away”. „Вода” е песен с народни елементи, пречупени по съвременен и интересен начин. Може би заради това песента пожъна успехи не само у нас, но и на Евровизия 2008. С оглед на песните от тазгодишното издание на конкурса, смея да твърдя, че максимум две-три песни ще продължат съществуването си в медийното пространство и след падането на завесите.
След като чух и видях тазгодишните претенденти за Евровизия, с горчивина осъзнах, че две трети от тях са ми странно познати. От други изпълнители. Точно 15 секунди от началото на песента на JuraTone и Лейди Би „Chance to love you” са необходими, за да направим директна връзка с песента Mercy в изпълнение на Duffy. Явно китаристът на Deep Zone дотолкова се е опиянил от летния хит, че е решил да използва и мелодията, и клипа на младата изпълнителка за основа на своето парче.
Другото разочарование идва от Нора, позната ни от Music Idol. Безличната песен на иначе талантливата девойка идва облечена във видеоклип, напомнящ грозно много на видеото към песента Fighter на Кристина Агилера.
Една от малкото запомнящи се песни в списъка с участниците на Евровизия 2009 е „One Lifetime Is Not Enough” на познатата ни от множество други конкурси и предавания Поли Генова. Смятах, че това е песента, която заслужава да спечели конкурса. Но след като си тананиках два дни мелодията, случайно попаднах на песента на Филип Киркоров „Жестока любов” и тъжно поклатих глава, питайки се „До кога ще крадем?”.
Останалите песни не впечатляват нито с текст, нито с музика. Дори Дани Милев, автор на доста добри песни като „Let my cry” на Мариана Попова и „Аз знам” на Аксиния, сякаш малко се поизложи с „Няма време”, която колкото и пъти да слушам, не мога да запомня, просто защото мелодията на моменти ми се губи.
Питам се дали ще дойде времето, когато някой ще се появи от някъде с песен, която да носи български дух и едновременно с това да звучи съвременно и запомнящо се. И дали тогава българите най-сетне ще се обединим около нещо хубаво и ще го подкрепим от все сърце. Ако това се случи, независимо дали песента ни ще победи на Евровизия или не, България ще е спечелила нещо много по-важно – чувството, че поне веднъж очакванията и надеждите на всички са ни обединили в едно, че за момент сме пренебрегнали различията и отчуждеността в името на песента. И тогава независимо от гласуването, независимо от класацията, независимо от популярността, която песента ни евентуално ще придобие в Европа, ние ще знаем, че сме победители.
Още...
Ако обърнем поглед назад към победителите в конкурса ,,Евровизия” през последните пет години, ще видим, че повечето от песните победителки са представителни за страната, от която идват. Независимо, че песента на Елена Папаризо ,,My number one`` е на английски език, ритъмът, звученето и настроението й са типично гръцки. Бях в Гърция точно по времето, когато въпросната песен спечели местната Евровизия и чистосърдечно признавам, че бях впечатлена. Нямаше кола, дискотека или къща, от която да не звучеше „My number one”. Във всеки магазин за сувенири имаше тениски с лика на Елена. Песента спечели Евровизия, защото преди това спечели сърцата на хората в родната си страна. Изпълнението на украинката Руслана „Wild Dances” имаше същата съдба. Дори странните Lordi се представиха (и спечелиха) на Евровизия с песен, типична за родната им държава. Като че ли формулата за успех не е да се цели създаването на световен хит, а създаването на преди всичко добра песен на родно ниво.
У нас за съжаление това почти не се е случвало.
Единствените песни от родната Евровизия, които се наложиха истински у нас са „Вода”, „Let me cry” и „DJ, take me away”. „Вода” е песен с народни елементи, пречупени по съвременен и интересен начин. Може би заради това песента пожъна успехи не само у нас, но и на Евровизия 2008. С оглед на песните от тазгодишното издание на конкурса, смея да твърдя, че максимум две-три песни ще продължат съществуването си в медийното пространство и след падането на завесите.
След като чух и видях тазгодишните претенденти за Евровизия, с горчивина осъзнах, че две трети от тях са ми странно познати. От други изпълнители. Точно 15 секунди от началото на песента на JuraTone и Лейди Би „Chance to love you” са необходими, за да направим директна връзка с песента Mercy в изпълнение на Duffy. Явно китаристът на Deep Zone дотолкова се е опиянил от летния хит, че е решил да използва и мелодията, и клипа на младата изпълнителка за основа на своето парче.
Другото разочарование идва от Нора, позната ни от Music Idol. Безличната песен на иначе талантливата девойка идва облечена във видеоклип, напомнящ грозно много на видеото към песента Fighter на Кристина Агилера.
Една от малкото запомнящи се песни в списъка с участниците на Евровизия 2009 е „One Lifetime Is Not Enough” на познатата ни от множество други конкурси и предавания Поли Генова. Смятах, че това е песента, която заслужава да спечели конкурса. Но след като си тананиках два дни мелодията, случайно попаднах на песента на Филип Киркоров „Жестока любов” и тъжно поклатих глава, питайки се „До кога ще крадем?”.
Останалите песни не впечатляват нито с текст, нито с музика. Дори Дани Милев, автор на доста добри песни като „Let my cry” на Мариана Попова и „Аз знам” на Аксиния, сякаш малко се поизложи с „Няма време”, която колкото и пъти да слушам, не мога да запомня, просто защото мелодията на моменти ми се губи.
Питам се дали ще дойде времето, когато някой ще се появи от някъде с песен, която да носи български дух и едновременно с това да звучи съвременно и запомнящо се. И дали тогава българите най-сетне ще се обединим около нещо хубаво и ще го подкрепим от все сърце. Ако това се случи, независимо дали песента ни ще победи на Евровизия или не, България ще е спечелила нещо много по-важно – чувството, че поне веднъж очакванията и надеждите на всички са ни обединили в едно, че за момент сме пренебрегнали различията и отчуждеността в името на песента. И тогава независимо от гласуването, независимо от класацията, независимо от популярността, която песента ни евентуално ще придобие в Европа, ние ще знаем, че сме победители.
Десислава Желева
Още...
Кукерите и Перник
Сядам, искам да започна, но ми е малко трудно, признавам. Още чановете на кукерите дрънчат в главата ми и отмерват непокорен и първичен такт, който някак не се връзва с клавиатурата и монитора на лаптопа...Поех към фестивала "Сурва" в Перник. Поех натам, за да се докосна до онова истинско, първично и неподправено чувство, което носи данданията от хиляди чанове, звънящи в ритъма на древен танц. Поех натам, за да се потопя в багрите на кукерските костюми, дори за да ми поизтръпне малко носа от вонята на кози, която се носи от костюмите на банските бабугери...
Стоях на площада и в захлас гледах минаващите групи. Имам чувство, че колкото и да ги гледам, винаги ще има нещо, с което да ме изненадат и впечатлят. Дрън, дрън, дрън, дрън, докато по едно време не започне цялата ми глава да кънти, а аз самият целият леко да подскачам в такт с хлопките. Този път отделихме повече
време на разходката из града, за което не съжалявам. След като погледахме около три часа шествието на централния площад, решихме да се отправим към обяда си. Оказа се, че приятел от Перник си е отворил шатра за кебапчета и бира и тръгнахме натам с тайната надежда, че поне неговите кебапчета и кюфтета няма да имат нещо общо с бездомните кучета на София. Честно да ви кажа, изобщо не бяха лоши, особено придружени с червено вино. И после... После срещнахме кукерите. Нямаше как всеобщото чувство на еуфория да не зарази и нас. Кукерите буквално лудееха из града, правеха бели, задиряха момичета... Пияни лекар и булка се опитваха да "преслушат" на няколко пъти Мария, приятелката ми, а след моята съпротива се опитваха да разберат "ако да, дай да видим в тоз крачол ли е!?" :) Една сериозна булка, около глава по-висока от мен, се опита да ме целуне на два пъти, хващайки ме здраво с две ръце и пъчейки надуваемите си три
гърди. Усмихнат дядо ни подаде пластмасовата си бутилка с домашно червено вино и с блясък в очите ни гледаше как отпиваме. Момичета, предрешени като дяволи, целите в сажди и черна боя, с раздъпрани дрехи и коси, смеейки се буйно, се снимаха с нас. Гайди, тъпани, зурни, чанове и тук таме веселяшки крясъци. Всички щастливо пияни, но като че ли повече пияни от щастие. Мария възкликна, че иска всичките да прегърне, сякаш и аз имах нещо такова в себе си. На такова място чувстваш всичките тези хора толкова близки и свои, колкото дори и някои от приятелите си не чувстваш в големия град. Всички, сякаш заради прикритието на маските, са напълно освободени, скоро се освобождаваш и ти, за да се слееш с общото веселие. И...да, очите. Мисля си, че днес видях толкова "чудовища" с очи на човеци, със смеещи се искрено светли очи, а в мястото, където живея, виждам предимо човеци с очи на чудовища, сякаш отразяващи студенината на заобикалящия ги бетон. 
Гледахме, гледахме, докато вече не бяхме толкова наситени с емоции, че нямахме друг избор, освен да се отправим към нашия си свят. Заваля дъжд, хората започнаха да бягат, за да се скрият от падащите капки, а ние бавно тръгнахме към гарата. Зад гърба ни кукерите продължаваха да танцуват...Петър Станчев
Още...
„Странният случай с Бенджамин Бътън” Сценарист: Ерик Рот, Робин Суикорд Режисьор: Дейвид Финчър
В ролите: Брад Пит, Кейт Бланшет, Джейсън Флеминг, Джош Стюарт, Ел Фанинг, Тараджи П. Хенсън, Джулия Ормънд, Джаред Харис, Тилда Суинтън, Елиас Котиъс
Продуцент: Катлийн Кенеди, Франк Маршъл, Сийн Чафин
Филмът е по едноименната новела на Франсис Скот Фитцжералд и разказва живота на Бенджамин Бътън (Брад Пит), който се ражда в тяло на старец и с времето става все по-млад. Той е изоставен от баща си и заживява в старчески дом, където среща Дейзи (Кейт Бланшет) и се влюбва в нея. Двамата преминават през редица перипетии, преди да се съберат и да преодолеят трагичното разминаване във възрастите си, причинено от състоянието на Бенджамин. За тазгодишните Оскари „Странният случай с Бенджамин Бътън” има най-много номинации, включително за най-добър филм, най-добра главна роля (Брад Пит), най-добър режисьор (Дейвид Финчър) и най-добър сценарий (Ерик Рот). Въпреки многобройните номинации, мненията за филма са разнопосочни. Именно затова представяме две различни гледни точки.
Безспорно един от фаворитите на тазгодишната церемония по връчването на Оскарите е филма на Дейвид Финчър ,,Странният случай с Бенждамин Бътън”. Обикновено сме свикнали да гледаме филми, които на фона на обикновен сюжет представят необикновени ситуации и проблеми, велики характери и монументи на човешкия дух . В този случай обаче е съвсем обратното. Една необикновена история с още по-необикновен главен персонаж всъщност не представя нито неразрешими житейски драми и заплетени ситуации, нито предвестници на Армагедон, а просто разказва живота на Бенджамин Бътън. Живот, който не се различава почти по нищо от живота на обикновения човек. Бенджамин се ражда, преборва се със старческия ревматизъм, пие, ходи по проститутки, влюбва се, намира си работа, после нова, влюбва се пак....И животът му не би бил нищо необикновено, ако Бенджамин не бе орисан да се роди старец, който с времето става все по-млад. И необикновеността свършва до тук. В хода на историята този факт става все по-малко странен. Бенджамин живее нормален живот, само че на обърнат ход. Като раците. И именно в простичките изживявания на главния герой се крие величието на филма. Крайно време беше да се направи филм не за могъщо природно бедствие, което може да затрие цялата Земя, ако Уил Смит или Киану Рийвс не го предодвратят, а за малките неща от човешкия живот, които го правят значим. И именно в това се таи величието на филма. Той не ни кара да преоткрием стари философии или тепърва да се докоснем до тях. Бенджамин Бътън не притежава нито Сократовия велик ум, нито бурния живот на Труман Капоти. Той е просто човешко същество, което вълнува по човешки.А щом зрителите се смеят с Бенджамин, щом се вълнуват, когато първата жена в живота му успява да осъществи мечтата си да преплува Ламанша, щом се трогват, когато накрая любовта на живота му го държи в старческите си ръце, повит в бебешки пелени, щом дъхът им , точно в секундата, когато Бенждамин поема последната си глътка живот, спира...то филмът е успешен. И независимо колко и какви награди ще получи тази година, основната му задача е изпълнена – той стигна до максимално много сърца.
Десислава Желева
Уви, този път уж изпитаната колаборация между Брад Пит и Дейвид Финчър не само не успя да порази целта, но направо удари греда на празна врата. Сякаш актьорът и режисьорът са родили последното си творение, плъзгайки се по острието на провала и танцувайки с него долнопробен еротичен танц, подхождайки безотговорно към идеята за контрацептиви. Отгоре на това, изглежда, че Академията ще ги награди с редица Оскари за това им киноблудство.Не е въобще лоша идеята да разкажеш топла, искрена история за човек с обърнат процес на стареене, който се опитва да изживее нормално живота си, въпреки своята аномалия. Още по-обещаващо е да вземеш доказан сценарист като Ерик Рот да разкаже тази история, да осигуриш перфектна технически визия и безупречни визуални ефекти, които да са ненатрапващи се и само да подсилват човешкия елемент в сюжета. Като се прибавят и стабилните актьори, които са изнасяли на плещите си и далеч по-скромни като потенциал проекти, се получава неоспорима гаранция за качество и успех.
Само че нещо зловещо се е объркало и клетият зрител получава странно студен, дистанциран и лишен от истинска емоция филм. Като начало, огромна грешка е да се очаква някаква нетрадиционност и оригиналност в сюжета. По презумпция главният герой би трябвало да е интересен и изненадващ, при положение, че и без това неговата аномалия е основният сценарен коз. Вместо на всяка крачка да дебнат интересни ситуации, породени от особеното състояние на Бенджамин, всъщност получаваме отчайващо тривиален герой, на когото се случват най-нормалните неща по най-очаквания начин. Зарязан от баща си, отгледан в старчески дом, той се сблъсква с трудности, битовизми и любовни трепети, които са показани схематично и плиткоумно. Бенджамин наблюдава случващото се с него по безчувствен, безхарактерен начин, твърде често липсва всякакво взаимодействие между него и останалите герои. Скучноватият монолог, който той води през целия филм, редува дословно повтаряне на случващото се на екрана с неуместни поучителни сентенции и в крайна сметка не буди никакви емоции у зрителя. Толкова лишен от индивидуалност протагонист няма как да не спъне цялостното действие.
Останалите герои също ги е заразила безличността и не будят особени симпатии, както би им се искало на авторите. Начело на тази отрицателна „класация” стои голямата любов на Бенджамин, натраплива девойка, която с досадното си бръщолевене предизвиква по-скоро желание за физическа саморазправа. Като цяло, сюжетните линии, задвижващи персонажите са недоразработени и сякаш са скалъпени набързо, без последователност и вътрешна логика. Така героите се появяват и изчезват без да оставят следа в съзнанието на зрителя.
Направо е шокираща хлабавостта на сценария, знаейки възможностите на Ерик Рот. Мнозина сравниха „Бенджамин Бътън” с друг негов филм, „Форест Гъмп”. Въпреки някои общи мотиви между тях, класиката на режисьора Робърт Земекис е на съвсем друго ниво не само като сценарий, а и като ритъм, диалог, хумор, послания.
Никой от иначе адекватните актьори в „Бенджамин Бътън” не успява да придаде живот на мъртвородените персонажи и да повиши сериозно оборотите на филма. Дейвид Финчър режисира уверено и със самочувствие, ала е твърде разточителен и убива всякаква външна и вътрешна динамика на действието. Красивите кадри не са малко, но са за сметка на накуцващ ритъм и многословност, основна причина филмът да трае смущаващите 166 мин.
Затова остава усещането, че „Бенджамин Бътън” е киноеквивалентът на събеседник, който говори много, а казва малко. Влачейки се през съдби и събития, мераклията да обере тазгодишните Оскари предлага не запомнящи се моменти и персонажи, а скука и дистанцираност, сякаш в направата му не е била вложена никаква друга емоция, освен споменатия в началото танц с провал.
Тодор Ковачев
Още...
Литературният стандАРТ
Държава с перманентно разклатена политическа система. Пари все няма, ако пък има – никога не стигат. Отвсякъде ни крадат, лъжат и мачкат. Въобще – отчаяна работа...
Е, не трябва ли именно в такова време ролята на изкуството да стане по-голяма? Не трябва ли то да предлага на хората алтернатива на сивото ежедневие и да им позволява да избягат от проблемите си? Не трябва ли да показва красивите неща в живота и да бъде социален коректив?
Сигурно трябва, но не е така. Не и в България, не и когато говорим за книги.
При книгите нещата са малко особени. Когато нещо трябва да бъде написано, то е защото то не може да бъде казано по никакъв друг начин. Писателят пише, защото не може да не пише. Книгата е жива, диша и пулсира. Тя създава връзка между читател и автор, която няма как да бъде описана или изобразена.
Така поне би трябвало да бъде. Но във време, когато от всичко трябва да се печелят пари (все пак е период на криза) подобни ценности се опорочават и е малко смешно да се говори за изкуство. Или напротив – за изкуство само се говори. И то по смешен начин.
Очевидно за хора, които правят изкуство, се считат членовете на един доста тесен и затворен кръг от обществото. Тази така наречена интелигенция се изживява като културния спасител на българското общество. Без нея няма култура в България, нито някога я е имало; без нея не се говори за изкуство, без нея няма възвишени ценности и духовни стремления.
Членовете на тази група са хора млади и стари, популярни и неизвестни, събрани сякаш на случаен принцип. По-голямата част от тях са с по няколко образования и доста тъчно компетентности за да се занимават с всякаква друга дейност, но са избрали професията на интелектуалци. Повечето имат две-три издадени книжки и няколко публикации, или пък се занимават с редакторска, издателска или организаторска дейност. Голяма част от тях са умни. Някои от тях вероятно дори са искрени. Но така НЕ се прави изкуство.
Изкуството не е поза. Изкуството е изстрадано и откровено. То няма нужда от представяния, премиери и гръмки фрази. То просто е. И всякакъв опит да бъде канонизирано чрез мнението на някакви авторитети и вписано в ординерни рамки е подигравка с истинското изкуство - онова, което не обсебва света със себе си. Онова, което съзнава, че смисълът му е именно такъв – да вълнува и докосва, а не за него да бъде говорено.
Какво всъщност се случва ли? Някой, който има пари, решава, че това, което продава, е поезия, и засипва литературния пазар с безсмилиците на неуспели герои. Тези безсмислици се обявяват за велики. После тези безсмислици се награждават. Ако случайно има искрености сред безсмислиците, те са представяни по толкова абсурден начин, че красотата им изчезва. За безсмислиците говорят автори на други безсмислици. Организират се конференции, светски събития и коктейли в името на безсмислиците и на тях се обсъжда смисълът на безсмислиците. На тези събития присъстват единствено авторите на безсмислиците.
А изкуство в България има. Искрено и чисто, а не превърнато в продукт или медийна сензация.Има го. Но няма да го срещнете в художествените галерии. Нито на премиерите на новите книги. Нито по телевизията или във вестниците. Може би ще го срещнете в погледа или усмивката на човека, с когото се разминавате на улицата. Или в книжката на последния рафт в книжарницата. Или в най-новото клипче в YouTube. Дали това изкуство ще получи заслуженото медийно внимание? Не и в медии като вестник „Култура” и предавания като това на Васа Ганчева.
Изкуството трябва да е всичко друго, но не и изкуствено. Поезията не е поза. Книжната премиера не е парад на личността. Стихове се пишат и без да се изкрещяват. Героите са такива не защото са получили титли и звания. Пътят на един текст минава не през публикациите и награждаванията, а през душата и сърцето на четящия.
Десислава Гичева
Още...
Парадът на влюбените
14-ти февруари – денят на влюбените, София. Този ден беше белязан от различни обществени прояви, една от които беше парадът на любовта. Въпреки студеното февруарско утро, настроение на участниците не липсваше.Началото беше при паметника на Патриарх Евтимий, продължи по бул.”Витоша” и завърши при паметника „1300 години България” пред НДК. Събитието мина под егидата на БМЧК (Български младежки червен кръст). Доброволци раздаваха на минувачите изрязани сърчица и презервативи с надпис „Бъди в час”.
За целта бяха обособени специални пунктове по маршрута на парада. От там всеки минувач можеше да получи весела усмивка и „помощно средство”.
Парадът премина под наслов „Нека се обичаме!”. В крайната точка на парада имаше издигната малка сцена, на която и около която се разви подготвена от организаторите програма. Тя 
включваше игри с участието на двойки от публиката и танци, изпълнени от различни формации. Модерен балет, народни танци, брейк бяха сред стиловете, които забавляваха събралите се минувачи и участници в парада. В непосредствена близост до сцената беше разположен павилион за целувки, но не истински, а от онези за хапване. За премръзналите имаше и топъл чай.Михаил Абаджиев
Още...
...Нещо сочно
Събитие на седмицата: Излезе вторият брой на „Свободен вестник”.Рано или късно всеки студентски мозък забива безпомощно и има нужда от restart (в превод на български – 2 шамара). И тъй като най- вероятно ви е втръснало от енергийни и/или газирани напитки, шоколад, кафе и други подобни, тази седмица ЕКСКЛУЗИВНО ви предлагаме нещо сочно за групова консумация, което ще ви държи влага за дълго и много добре си върви с компанията на настоящото печатно издание.
Като за студенти, всичко се спретва бързо и евтинко, може дори без пари да излезе, при условие, че някой от вас има мила и всеопрощаваща мама или баба.
Трябват ви:
•2 яйца
•2 чаши прясно мляко
•2 чаши брашно
•щипка сол
•около чаша олио (но имайте и малко в резерв, да не свърши точно когато не трябва, че тогава става много кофти положението)
•Буркан със сладко по избор
•Нещо за пиене (въздържаме се от съвети)
•Котлон (без значение газов или електрически, но не много мръсен)
•Измити и изсушени:
- Чаша с вместимост около 200 мл (средно голяма чаша за кафе или просто мерите на око колкото голяма водка с портокалов сок в съотношение 1:1);
- Черпак или по-голяма лъжица
- Една по-малка лъжица за сладкото
- Съд, в който да се забърка сместа
- Тиган
- Препоръчително - по чиния и чаша за всеки
•Някой с безчувствени върхове на пръстите/ някой, достатъчно гладен, за да преодолее болката
•Отворен прозорец
•Някой, който може да сметне кой колко броя ще изяде и при нужда да изчисли необходимите за двойна доза количества
•Някой с кулинарни наклонности или поне елементарни познания в тази област (но не всички, защото иначе ще се получи мазало и групово плюскане на хамбургери)
•Себеотрицателна душица, която да измие съдовете;
*За по- чистичка обстановка можете да обезопасите местата, застрашени от фатално омацване с добре попиващ хартиен носител (молим, само не и печатно издание... или поне да е широкоформатно... или поне не нашето...)
Щом си осигурите всичко това, веселбата може да започне. Помнете, че в основата на всичко стои мнооого любов към бъдещите консуматори (от личен опит говорим, ние така си правихме вестника и няма читател на първия брой, който да ни се е оплакал от стомашни проблеми).
Първо в съда за размесване на продуктите чупите яйцата. После им слагате солта и бъркате.
Намирате си помощник, който да прибавя по малко мляко.
После малко по малко прибавяте брашното, като разбърквате много усилено, за да не стане на бучки. Може няколко души да се редуват или да действат едновременно, важното е да няма плаващи островчета, които после да ви вгорчават живота. Ето за това активният спорт допринася и за кулинарията. Накрая добавяте 1-2 лъжици олио. И пак бъркате, естествено.
Когато ви писне, сместа трябва да е гъста колкото боза. Ако сте забравили що за чудо на природата е това (никакъв намек за това с какво сте го заменили), питайте чичо Google. Той знае всичко.
Сложете тигана на котлона и налейте малко олио (Колко малко? Колкото ви душа иска, само не прекалявайте). Щом се загрее (при липса на тиган с индикация изчакайте стената да стане добре изпръскана с неизчистваема мазнина и ще имате и незабравим спомен за събирането), внимателно загребвате от сместа и изливате, докато цялата повърхност на тигана се покрие. Ако работите с лъжица или шепички, може да се пробвате да си направите и формички, но препоръчваме това да е след като всички вече са хапнали, за да не се разделите с някоя част от тялото си в следствие на случаен инцидент.
Внимателно наблюдавайте случващото се в тигана. Кулинарният шедьовър трябва да бъде обърнат, когато леко порозовее и краищата леко започнат да се обръщат нагоре. Също така когато раздрусате тигана (внимавайте с какво ще го хванете), трябва съдържанието спокойно да се рахожда наоколо. Ако се затруднявате с нацелването на момента, изчакайте да замирише на изгоряло. Тогава НАИСТИНА е време.
Идва ред на колегата с безчувствени пръсти, който трябва да обърне
творението (препоръчва се използването на дървена шпатула, но после и нея трябва да я миете).Когато и от другата страна се повтори процесът със свободното разхождане наоколо, вашата първа палачинка е готова. Можете да я намажете със сладкото и да се сбиете кой пръв да я опита. Само внимавайте да не пострада вестникът ни, защото е в ограничен тираж.
Пожелаваме ви добър апетит, дори и да ви домързи да си приготвите специалитета на броя. Ще ви припомним пак, че много си ви обичаме и че в следващия брой пак ще намерите нещо сочно.
Галя Младенова
Още...
С-с-сесияяя!!!
(или „Защо обичаме да ни е трудно?”)
Два часа и петнадесет минути от началото на новия ден. Не онова слънчевото начало с радио часовника – в стаята е тъмно и, поради отворения прозорец, студено. Напипвам лампа, светвам. Явно съм заспал върху някакъв бивш миризлив учебник или настояща баница, ако предпочитате.
„Сесия”... Звучи като гадна медицинска манипулация; от тези, които се правят с голяма стъклена спринцовка и игла с размер като за слон. Само го кажете бавно – „сесия”. Колко нежно съска, нали? Няма студент, който казва вълшебната думичка с непринудена усмивка. Или, и да има, надали е заради нощите като тази.
Вглеждам се в блуждаещия монитор. Явно съм се предал 7000 знака преди заветната цел – средно безсмислена курсова работа. Да, чудеса правят абстрактните часове от денонощието, когато са комбинирани с около половин литър кафе. Нищо, утре тъкмо ще ми е интересно да се запозная с написаното. Мечтата на мързеливия графоман – да чете всеки ден едно и също свое творение, но винаги да го вижда ново. И графоманите са хора, все пак, нашето висше образование е толкова нетолерантно към тях... По време на семестъра никой не се интересува от писателския им порив. Всъщност, повечето преподаватели с удоволствие биха си чели лекциите и пред празна аудитория; вероятно защото са притеснителни натури, не за друго. Пък и то на студентите им харесва така – можеш да си работиш спокойно на пълен работен, да си пиеш като пълен безработен или просто да си гледаш в една точка по цял ден. И аз съм безпаричен български студент, и на мен ми харесва. Повече би ми харесвало тия дни да спя като бял човек, но няма как. Вярно си е, че ученическите навици са ми доста близки все още, та по навик се мъкна по лекции. Един вид да научиш това, което иначе ще разшифроваш от нечии записки за норматив три месеца по-късно. Идеята е почти добра, но не и когато видимо само си пилееш времето и на никой не му пука какво си схванал и какво – не. Текуща проверка на знанията? По-скоро рядкост е това, съвсем друго си е непрестанно да ти пада небето върху главата в продължение на месец. Все пак има толкова приятни работни места с осигуряване върху 150 лева... Не е толкова страшно – сядаш си на четирите букви и четеш след работа, но аз все не успявам да си отговоря на един въпрос – защо българският студент по презумпция трябва да е хиперинициативен и като цяло буден тип? Кой втълпи на големите университетски началства, че хора, влезли във ВУЗ с назубрени теми, могат сами да си разпределят мъдро времето?
Боли ме глава, спи ми се и като цяло ми е тъпо. „Системата е гадна” звучи като лозунг от провален студентски митинг, а тук по изключение си е на мястото. Не, не се приемам за по-различен от множеството; ако бях, то вероятно сега щях да си спя спокойно, а онова на монитора щеше отдавна да е в историята. Сигурно е резултат от нашата народопсихология, но най-лесният начин да видиш драма е да дадеш на някой роден студент много работа с точно фиксиран краен срок някъде далеч във времето. През последните 5 дни шоуто е гарантирано... Струва ми се, че би било по-добре цялата тази купчина изпити, проекти и курсови работи да ни се изсипе на главите по някакъв по-нормален и разтеглен във времето начин, вместо за няколко дни да стават актуални хитове като „Камъните падат”... Да, ще е кофти – няма да е на пълен работен ден, ще трябва да се изучи употребата на 94 като превозно средство и тежките запои ще са само по 2-3 седмично... Ама пък поне ти става ясно за какво се бориш – с алкохолен туризъм през 80% от времето и изтрещяване 48 часа преди изпита надали ще запомниш нещо в дълготраен план, а тогава е спорно какъв специалист ще станеш. Не и лекар, надявам се. Дано става ясно, не съм почитател на казармените порядки и непрестанното кълване, но и ми се вижда крайно безсмислено да се наказваш заради необходимостта да блъскаш като вол или да пиеш като прасе през годините, когато уж трябва и да научиш нещо.
А от прозореца ме посрещат познати тонове – в отсрещния блок избиват стени с Lucky You. Полят изпит – взет изпит, явно. Дано само да не се скарат, че напоследък масово се избиваме на пияна глава...
Явор Николов
Още...
От дъното до върха
По изричното настояване на събеседника ми, името му ще остане в тайна и ще го наричам Васил. Той е роден през 1981г. в София. В момента учи право и е 4-ти курс. Преди пет години е бил зависим от хероина в продължение на десет години. Пет години е лежал по затворите на България. На най-ниското обществено стъпало, на път да погуби живота си, днес Васил се е устремил към адвокатската професия – млад мъж, който работи като супервайзър в една от големите търговски вериги и е началник на над 250 души персонал. Миналата година е взел сертификат на Oxford University за отлично владеене на език. Силно заинтригуван от тази житейска съдба, се свързах с него и го помолих за итервю, което той любезно прие да даде. Покани ме в своя дом и го проведохме на чаша кафе. Срещата ни е в апартамента, който наскоро си е купил. Оглеждам Васил и не мога да повярвам, че този едър, усмихнат и чудесно изглеждащ мъж преди пет години системно е употребявал хероин и е лежал по затворите. Още по-трудно ми е да повярвам, че сега е в сесия и му предстои последният семестър, който, ако се съди по студентската му книжка, ще вземе с отличен. Влизам в хола. Навсякъде по стените висят всевъзможни музикални инструменти. Някои от тях са с такава причудлива форма, че оставам смаян. Право пред мен едно огромно бюро е буквално затрупано с документи, листове и всевъзможни бумаги. Васил носи кафето, любезно ме настанява в един стол-лодка и започваме интервюто.
И така, разкажи ми за твоето детство, в какво семейство си роден?
- Баща ми беше много артистична личност, той беше художник, работеше в киноцентъра и в кукления театър, всички около него бяха артисти, писатели, художници – въобще цялата му среда беше от хора на изкуството. Майка ми е неговата противоположност, те може би за това са се събрали: противоположностите се привличат, тя е човек на науката, с две висши образования – математик и физик, прагматичен и точен до милиметър човек. Детството ми беше щастливо, безгрижно, баща ми много обичаше да ходим на морето и по планините, навсякъде винаги ходехме заедно, бяхме много задружно семейство – аз, майка ми, баща ми и брат ми.
Имаш брат, с какво се занимава той?
- Брат ми е по-голям с две години, сега се занимава с анимация, той е художник и наследи тази професия от баща ми.
А ти в коя област се ориентира, къде завърши средното си образование?
- Завърших техникума по електроника и автоматизация на производството “Киров” в квартал ,,Овча Купел”.
Защо избра точно този техникум?
- Ами първо, защото там ме приеха веднага и второ, защото винаги ме е влечало към тоците и кабелите, въобще такава ми беше насоката - към точните неща, където се знае на кое къде му е мястото, където всичко е фиксирано.
Кога за първи път опита наркотик и на колко години беше тогава?
- Бях доста малък, това беше в зората на демокрацията, 93-та година беше.
Помниш точната година?
- Аз помня и точната дата, тя ми се е запечатала в съзнанието – 16-ти август, няма да го забравя никога този ден, тогава всичко ми се струваше много яко, много модерно, нови неща навлизаха в България.
Приятел ли ти предложи да опиташ?
- Да, ние бяхме приятелска компания и една вечер един от компанията ни предложи.
Какво знаеше за дрогата тогава?
- Тогава ли? Тогава беше нещо модерно и нещо ново, но общо взето нищо.
За страничните ефекти, за наркотичната зависимост знаеше ли нещо?
- Не и се съмнявам, че тогава изобщо някой знаеше за какво става въпрос. Просто беше модно и ние така започнахме, от интерес, да видиме какво е.
Как се закачи към наркотика, как стана това?
- Аз не успях да се закача към него, той успя да се закачи към мен. Ти не избираш, то става постепенно, лека-полека, без да разбереш как става, просто в един момент осъзнаваш, че вече си закачен, но го осъзнаваш на финала – тогава, когато то е вече факт.
Всека ден ли приемаше наркотик?
- В началото – не, цялата компания го взимахме заедно, беше нещо като ритуал, ето готово, надрусани сме и ни е весело.
Бяхте ли се закачили цялата компания една година след този 16-ти август?
- Да, даже компанията се беше увеличила, към нас се присъединиха още млади хора и така продължихме заедно, докато не се стигна до един момент, когато бяхме много навлезли в нещата и не можеше да споделиш твоята доза с някой друг, започваш да се отцепваш и да си сам.
Тоест, няма вече приятели?
- Приятелите стават познати, а да не говориме за тези, които не употребяваха,те просто не искат и да те познават.
Наркотикът ви раздели?
- Направо директно го направи. Просто ставаш егоист, мислиш само за себе си и за дневната доза, нищо друго не те интересува.
Как си набавяше пари за дневната доза?
- В началото ти се струва евтино, докато не започнеш да се закачаш сериозно, неусетно повишаваш дозата и в един момент нямаш пари. Тогава започваш да изнасяш от вкъщи, да залагаш и продаваш телевизори, кафемашини, въобще всичко, но в един момент и тях ги няма. Какво правиш тогава? Трябва да започнеш да крадеш, да лъжеш, да мамиш, парите си трябват, просто нямаш избор.
Как реагираха родителите ти на това, че изнасяш от вкъщи?
- Тогава имаше една нагласа в родителите, че това с моето дете не може да се случи, тогава такива елементарни лъжи, като “дадох двд-то на един приятел да гледа” минаваха. Но в един момент всичко излиза наяве, тогава баща ми вече беше починал, нямаше го и това е единственото хубаво, че той не го преживя този период. Майка ми е много силна жена, беше до мен винаги и в най-трудните моменти безусловно се опитваше да ми помогне.
Имал ли си проблеми с полицията?
- Нееднократно, след като крадеш, няма начин да ти се размине с полицията.
Бил ли си задържан за повече време?
- Бил съм задържан, и в затвора бях , и за повече, и за по-малко.
Колко пъти лежа в затвора?
- Пет пъти в различни затвори.
Колко време лежа по затворите?
- Пет години.
Пет години от живота в затвора?
- Да (дълбока въздишка)...
Какви хора лежат в затвора и има ли сред тях зависими?
- 90% от хората са зависими, правили престъпления, за да си купят наркотик.
Имал ли си хоби, преди да започнеш да се друсаш?
- Да, както казах, баща ми много обичаше природата, явно от него съм наследил ходенето по пещери, по планини, занимавах се с алпинизъм и пещерно дело.Със същата компания, с която започнах да се друсам, обикаляхме България. Майка ми, докато е била студентка, е свирила в софийската филхармония на цигулка и аз от нея прихванах любовта към музиката, свиря на китара и на пиано.
Страхотни хобита, дрогата ли ги замести?
- Направо си ги отстрани, ако питаш мен.
Каза, че си бил пет пъти в затвора, значи ли това, че всеки път като те пуснат, пак си започвал да крадеш и да се друсаш?
- Точно това значи и то винаги се е случвало на същия ден.
В който те пускат?
- Да, отиваш и си купуваш, мислиш си, че всичко е зад гърба ти, повече няма да се случи, а всъщност се въртиш в един омагьосан кръг. Пак започваш да крадеш, пак те хващат, пак излизаш и отново същото и така докато не ти свърши животът!
Кое те накара да осъзнаеш, че имаш нужда от помощ, за да излезеш от омагьосания кръг?
- Не ме е накарало нещо конкретно, просто в един момент ти наистина осъзнаваш, че имаш нужда от помощ, че сам няма да се справиш. Нееднократно съм опитвал да се лекувам, но винаги безуспешно. Като се погледнех в огледалото, виждах само кости и кожа, емоционалното ми състояние беше плачевно, бях абсолютно сринат психически и физически, нищо не можеше да ме зарадва или да ме ядоса - бях кух и безчувствен отвътре. Нямах елементарни човешки емоции, нямах нищо. Бях в пълна апатия.
А знаеше ли какво се случва в обществото около теб?
- Ми не, не ти пука за обществото, в един момент искаш да си част от обществото, от социалния живот, но осъзнаваш, че не си. Няколко години си мислиш, че все пак и ти си част, че си социално ангажиран към хората и те към теб, но постепенно това чувство изчезва, усещаш, че никой не го е грижа за теб и теб не те е грижа за никой. Трябва да се пречупиш, да се преобърнеш в себе си, за да започне да ти пука за хората и на тях да им пука за теб. Просто трябва да извървиш целият този път обратно, да започнеш на чисто.
Къде протече лечението ти?
- В Суходол, в клиниката с хора, които наистина знаят за какво става въпрос.
Помогнаха ти?
- Да, много ми помогнаха, като започнеш от портиера на входа и стигнеш до началника на болницата, всички ми помогнаха.
Кое те мотивира да останеш твърд, да не посегнеш пак към дрогата, след като излезе от Суходол?
- Как да ти кажа, като останеш по-дълго време чист, има неща в живота, които ти харесват, но знаеш, че в ,,онова” си състояние няма как да ги изпиташ. Сега можеш да чувстваш, ей това е – чувстваш се жив. Борба е, всеки ден през първите две години е борба за това да си жив!
Как се чувстваш сега, докато си говорим с теб?
- Заинтригуван, радвам се, че и други хора ще прочетат това, че и други ще се замислят искат ли да живеят живота си, така както биха искали, или биха го погубили.
Разбрах от твоите колеги, че си в чудесна спортна форма, как го постигаш?
- Редовно ходя на фитнес, тренирам по специална програма, но от един месец нямам време заради работата. Но пък това е нещо, за което можеш да се тревожиш, за което ти пука, ето, например, спрял съм от един месец да тренирам.
И това те тревожи?
- Това ме тревожи, да. Обмислям и планирам как точно да стават нещата - разбираш ли, това е разликата - когато взимаш наркотика, не ти пука как ще изглеждаш, важното е да си надрусан.
Какво искаш да постигнеш занапред?
- Искам да имам семейство, дом, да знам, че някой ме чака. Искам да завърша образованието си, да работя по специалността.
Кое те накара да учиш?
- Първо, жаждата за знания, тя ми е в гените; второ, желанието да наваксам изгубените години; трето, създаването на по-висок социален статус.
Защо точно право?
- Мотивиран съм да помагам на хората да се борят с асправедливостите, прекалено много са в България.
Какво може да се направи за младите в България?
- Това е много сложен въпрос. Трябва да се започне още от детската градина, защото това масово затъпяване покрай компютрите е адски пагубно изобщо за младите хора. Да, компютрите са необходими в днешно време и без тях не може, но това е мания, става нещо страшно. Много е важен спортът, да се подтикват децата да спортуват футбол, баскетбол, плуване – въобще каквото и да е, но да спортуват. Аз не знам дали има училище, в което спортният салон да е на ниво, оборудван и да задържа децата вътре. Да не говориме за детско-юношеските школи, които чакат талантите на готово, но не инвестират в изграждането на такива. Типичен пример е най-добрата ни млада тенис ракета Григор Димитров, към който заваляха куп примамливи оферти, след като спечели Уимбълдън и стана номер 1 при юношите в света. Едва ли е единствен, но никой не инвестира в обучението на децата в спорта.
Как съвместяваш работата с ученето?
- Като нямам лично време, само така успявам – от лекции на работа и така вече четири години!
Страх ли те е от смъртта?
- Дали ме е страх? Респект - да, страх- не, но знам, че я има и затова, когато дойде моментът, да знам, че съм живял добре и съм оставил нещо след себе си.
Кой е най-щастливият миг в живота ти?
- Когато в мен настъпи преломът, когато осъзнах, че искам сам да управлявам живота си и да го живея.
Какъв съвет ще дадеш на младите хора, които са на улицата в момента и употребяват наркотик?
- Ще им кажа да се огледат наоколо, да се вгледат в себе си и да направят своя избор, всичко зависи от тях.
Наум Мороз
Още...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
